Много или малко са седем лева? Има ли цена обичта? Дали сме запазили все още човешкото в себе си? Историята на един български баща отговаря точно на тези въпроси.

Публикувана е във Фейсбук от мъж, станал свидетел на разговор между баща и син:

Чакам си след работа трамвая на „Съдебна палата”. Вали дъжд и си дебилствам, мъчейки се да ям... капките... Около умно занимание...
- Тати, ти всяка сутрин ми даваш по 3 левчета. Трябва да ти призная, че за мъничко не ми стигат.

Обръщам се по посока на признанието. Дребосък на около 9-10 е хванал за ръка Баща си и си чакат трамвая.
- Знам, че са малко, Дани. Знам. Много съжалявам. Много, много съжалявам. Но може би ще почна втора работа скоро. Петък и събота ще бъда нощен пазач, ако ме одобрят. И ще се опитам да ти давам вече по 5 лева. Ужасно много съжалявам, Дани...

Поглеждам Бащата в очите. За миг. Един такъв миг, ама не за секунда. А един такъв миг за стотна-стотна-стотна от секундата. Вали в очите му... Вали тъга... Вали безсилие... Валят болки...

- Тати, ама аз не искам да ми даваш по повече левчета.

- Как така, Дани? Не те разбирам.

- Нали мама има рожден ден в събота?

- Да.

- От 3 седмици спестявам от джобните. От 3 седмици не съм си купувал сокче. Взимам си само по един хот-дог или по един кроасан. Спестил съм 22 левчета. Като ми дадеш утре и в петък по 3 левчета – половината ще ги спестя. И ще ми станат 25 левчета. Но няма да ми достигат 7 левчета,
тати.

- За какво събираш парички, Дани?

- За рождения ден на мама. Вече няколко пъти с нея минаваме покрай един магазин. По пътя за голямата детска площадка, онази с многото
катерушки. Сещаш ли се, че преди нея има един магазин за дрехи?

- Да, сещам се.

- И мама 2 пъти се спря, за да погледа една блузка. През витрината я гледаше. После минахме други дни още 2 пъти. Вече не се спираше пред витрината, но я гледаше, докато подминавахме. Една бяла блузка. Тя струва 32 левчета. Знам, защото имаше табелка с цена. Много искам да я купя блузката за мама. За рождения ѝ ден.

Поглеждам пак в очите Бащата. Има толкова много ДЪНО в очите му. Но има още повече ПОЛЕТ в очите му...

- Дани, не искам да пестиш утре и в петък от джобните. Ще ти дам паричките, които не ти достигат. И ще минем с теб да купим блузката за мама.

- Не, тати, и утре, и в петък, ще спестя половината от джобните. 7 левчета ще ми трябват. Само 7 левчета. Аз знам, че вие с мама си купувате дрехи от втората употреба до нас. И просто искам мама да си има една блузка не от втората употреба.

- Откъде знаеш, Дани?

- Казаха ми.

- Кой ти каза?

- Няма значение. Казаха ми. Едни деца в училище ми казаха. Просто не разбирам защо и на мен не ми купувате оттам.

- Защото те обичаме.

- Но аз пак ще ви обичам, колкото и сега.

Има толкова-толкова-толкова много ДЪНО в очите на Бащата. Но има безобразно-безобразно-безобразно повече ПОЛЕТ в очите му...

- Ти си най-доброто дете на света, Дани.

- Не съм, тати. Ако бях – щях да се сетя по-рано да спестявам парички. И не само за този път. А и за отминалите 2 години. Откакто ми даваш джобни. В първи и втори клас трябваше да се сетя. Рисувах и на двама ви за рождените дни рисунки с флумастери. Но не се бях сетил да спестявам. Чак сега, в трети клас.

Бащата прегръща Сина си. Ама го прегръща-прегръща-прегръща. Боже, каква Прегръдка само... Боже, каква Прегръдка с главно „П”...

- Тати, защо плачеш?

- Не плача, Дани. Просто ми влязоха няколко капки дъжд в очите. Обичам те, сине! Толкова много те обичам, сине!

Пристига „5”-цата. Отваря врати. Качвам се. Дани и Баща му остават на спирката. Явно са за „8”-цата... Трамваят потегля. Валя. Не, даже не валя. А се разтичам... Не ми пука, че има хора в трамвая. Имам много минуси. Но не съм емоционален инвалид. Никога не съм бил. Никога няма и да бъда. И не ме е срам от сълзите...

Послепис 1: На някои Деца не им достигат 7 левчета, за да купят блузки за рождените дни на Майките си. Такива Деца сами си се лишават от сокчета. Защото могат да обичат. Защото могат да обичат много. Защото могат да обичат адски много.

Защото могат да обичат безобразно адски много... И, да, подиграват им се в училище. Че не пият сокчета. И, да, подиграват им се в училище. Че нямат по 10-20 лева джобни на ден. И, да, подиграват им се в училище. Подиграват им се, защото Майките и Бащите им си купуват дрехи от втората употреба. Кои им се подиграват ли?

Едни други деца. Едни други деца, които получават за рождените си дни умалени модели на джиповете на бащите си. Защо им се подиграват ли? Питайте бащите им. Питайте и майките им... Питайте и криворазбраната демокрация...