Липсата на подготвени юристи след Освобождението на България през 1878 г. принуждава новата държава да приема за адвокати, съдии и прокурори хора без юридическо образование, които обаче могат да четат и пишат. Така през 1879-1880 г. бъдещият патриарх на българската литература Иван Вазов се озовава в позицията на председател на Берковския окръжен съд. Най-известен случай в съдебната му практика ще остане смъртната присъда, която магистратът Вазов подписва на 12 април 1880 г. С нея той осъжда куче на смърт.
На 1 април 1880 г. кучето на Михал Първанов не на шега убива 7 ярета и 8 агнета. Други 4 умират впоследствие от раните си. По случая е образувано углавно дело № 123/1880 г. “Кучето на Михал Първанов да се убие съгласно с духа на чл. 170 от Отоманский наказателен законник и овчарят Георги пчелинджията от с. Слатина да плати възнаграждение на Еленко Атанасов 180 гроша”, постановява съдия Вазoв.

Присъдата е по османския наказателен кодекс, тъй като новата държава все още нямала свои закони и прилагала заварените от времето на османското владичество. Чл. 170 гласи: “Когато законно се докаже, че някой предумишлено е убил човек, осъжда се по закона на смърт”. Тъй като норма за животно-убиец липсва, съдия Иван Вазов решил да приложи закона по аналогия и осъдил кучето на смърт. През 1896 г. Алеко Константинов открива делото и го популяризира чрез своя пародиен анализ:

“Жално е, че това гениално творение умълчава някои подробности... Как е била връчена призовката на кучето, защо не са разпитани в качеството на свидетели потърпевшите ярета, които са останали живи. Може би щеше да се установи, че кучето не е действало предумишлено, сиреч с предварително изработен план, а под влиянието на раздразнение и в такъв случай нямаше да се накаже, съгласно духа на чл. 170, а щеше да бъде осъдено на 15-годишен затвор в окови, с лишение от граждански и политически права, от право да заема държавни и обществени служби, да носи знакове на отличия”.