С художника Иван Яхнаджиев можеш да говориш за всичко и да ти е интересно. Този път той сам подхваща една тема, която съм убедена, че ще е любопитна и за читателите на “Над 55” - за егоизма и търсената самота във възрастта, когато среброто е обагрило косите ти.
- Егоизмът идва в по-късните години, не само при художниците. Мисля, че го има при много възрастни хора. Неслучайно съществува понятието “старчески егоизъм”. Но аз моя егоизъм го виждам по друг начин - той е към творчеството, към това, което правя. И се радвам, че ме споходи. Идва време, когато по-дълбоко гледаш на работата си, вярваш, че направеното ще остане след теб и че е някакво постижение в изкуството.

С годините повече вярваш в себе си Отделно че вече ти е и по-лесно - хората те познават и това ти дава самочувствие. Даже мога да кажа, че егоизмът идва може би тъкмо от него. Когато самоувереността ти се затвърди в резултат на опита, тогава започваш да цениш и характера си, започваш да си вярваш. Ако на младини го правиш, ще е смешно и неползотворно, но на тези години аз съм със самочувствието, че един творец по има какво да каже. Егоизмът помага и по някакъв начин да се отдалечиш от хората, което е добре за работата ти. Ето сега пандемията ни дистанцира един от друг. Макар че не за всички е така, но на мен ми е добре. Това много ми допада, защото намирам оправдание да бъда повече сам. И не само пред статива.

- А самотата никога ли не те потиска?

- Професията ми е такава, че самотата е нещо, от което имам нужда. Тя не ми пречи. Обикновено творец като мен я търси. Понякога за възрастните хора се казва - той се усамотява, само за себе си мисли, живее един затворен живот, не може да се общува с него... Не знам, струва ми се, че с годините аз ставам по-малко приказлив. И знаеш ли, хубаво е, че това интервю го давам тъкмо за вашите читатели. Ако бяха по-млади хора, не биха разбрали един човек на 73 години като мен.

- Да ти кажа честно, доколкото те познавам, не си представям Иван Яхнаджиев егоист...

- Да, но е така. Усещам как това, което искам да кажа на платната, не искам да го споделям с друг. Не картината, нея ще я подаря, но това вътрешното, процесът искам да си остане само мой. В младостта обяснявах защо съм сложил червено, а не зелено и колко хубаво е това петно или тази форма. Сега не бих говорил по този въпрос. Както обичаше да казва Дечко Узунов: “Абе, да не говорим за тези неща... Ще дойде време, ще ги научиш. То е като любовта - ще я научиш, когато й дойде времето...” 

Често казват за мен - той се раздава

Това, че подарявам картини, не значи, че се раздавам. Не трябва да се свързват нещата. Аз подарявам едно мое отношение, правя един диалог с онези, които харесват картините ми. Ти се радваш на това, което си видял, купуваш това, което ти е харесало, но онова, което аз съм искал да направя като експеримент, то си е нещо лично.

- В началото сме на една нова година, какво остави в старата, което никога няма да ти се върне?

- По линия на сантимента може да се каже, че претърпях загуба. Освен това имам недоразумение със сина ми, което не е малко като проблем. Но... знаеш ли, има и нещо добро - недоразуменията със самия мен почти изчезнаха

Аз правя това, което искам, това, което съм като същност и го одобрявам. Мисля, че е едно много добро състояние. Даже вече имам увереността, че това, което правя, ме лекува - лекува моите чувства, моите загуби, моите проблеми. Когато седна пред статива нощно време (тогава се чувствам много добре) и рисувам, аз оставам сам със себе си и слагам мислите си в ред.

- Излиза, че изминалата година те е променила с нещо?

- Така е, в момента предпочитам да обърна енергията, която все още имам, натрупания опит към себе си. Пак казвам, вероятно във всяко едно отношение възрастният човек става егоист, особено хора, които правят изкуство. Не знам как е в театъра, защото той е колективно изкуство, но в живописта е така - в рисуването си ти и платното...
Другото, което мисля, че постигнах на тези години, е да няма в мен професионална завист. Ако някой колега ми каже, че вчера е продал картини и е взел много пари, не ми действа лошо. Не ме кара да завиждам. Това успях да постигна. И още - като видя нещо, че е хубаво, да кажа - браво, по-добър си от мен! Това също много трудно се постига. Не да лицемерничиш. 

Лицемерие е да кажеш за нещо, което не е хубаво - абе, много е добро

Радвам се и на друго - ако знам, че едно чекмедже не трябва да го отварям, никога няма да го отворя. Не изпитвам необходимост и любопитство да видя какво има вътре. Радвам си се на това свое качество.

- А говориш ли си, докато рисуваш? Нали така правят старите хора, пък и не само те?

- Често си говоря, понеже през деня са ми минали през ума едни несправедливи неща. Не знам защо в късните часове на човек му идват точно тези несправедливи неща, които са се случили с него. Било с жени, било в личния живот, било с деца... И това много ми тежи, защото някак ме разстройва.

- Казваш, че си станал егоист с възрастта, че си помъдрял. А физическата промяна как приемаш?

- Ами, има биологична промяна, естествено. Започваш да се дистанцираш от секса например. Преди това беше част от живота ми. Сега тази емоция и енергия ги прехвърлям в изкуството.

- И за финал нека те попитам - ти си творец, но какво да правят обикновените хора, къде да търсят този вътрешен мир?

- Знаеш ли, като живеех в Рим при сина си, имах един приятел, който беше завършил инженерство и казваше - о, колко добре се чувствам тук при порасналото си дете. Сутрин ставам, пия кафе, разхождам се... Бих живял до края на живота си тук! В същото време аз страдах, защото не можех да рисувам така, както рисувам в София. Тоест липсваше ми моята атмосфера, моето място и не се чувствах добре. Искам да кажа, че всеки е индивидуална личност. Ако кафето сутрин е достатъчно на един възрастен човек, браво. На мен не ми стига и ако само това правя, аз страдам.

- Тоест според теб човек трябва да върши нещо смислено?

- Човек по някакъв начин трябва да намери смисъл във времето, което му остава. Първо да е наясно, че то не е много, това са последните години, които са му дадени. И да живее не в разпра, а в приятелство с времето, което все още му остава. Защото на младини ние спорим, караме се с него, отричаме го, защото мислим, че имаме много години пред нас... Днес по-добре разбирам моя учител Дечко Узунов, който, когато ми преподаваше, беше на 70. Едва сега, а когато бях млад, бях склонен да го отричам, да си мисля, че едва ли не ние ще направим нещо повече... Е, не стана така.

Валентина ИВАНОВА