Преди срещата си с Иво Иванов цяла нощ търсих една дума. Въртях се в леглото и се опитвах да я намеря. Една дума, с която да кажа кой всъщност е Иво. И мисля, че я открих - отдаденост! Безрезервна отдаденост на всяка една история в своите книги, на спорта, на работата си, на семейството си, на всеки, с когото общува. Това е Иво Иванов и е щастливец онзи, който се е докоснал до него.

Щрихи към биографията

♦ Иво Иванов е спортен журналист и писател. Малко е вероятно да не сте чели някоя от книгите му - “Кривата на щастието”, “Отвъд играта” и “Хроника на болката”, прекрасните му истории в медиите или пък да не сте гледали вълнуващите интервюта с него по телевизиите. Макар че живее в Съединените щати, той отдавна е познат на публиката у нас, и не само. 

♦ През 1990 г. завършва в НСА, след което заминава да следва магистратура в САЩ. Започва да пише текстове през 1987 г. за родния вестник “Старт”, сътрудничи на в. “Народен спорт” и други български издания. По-късно публикува и множество статии и очерци в американската преса. Живее и работи в Лорънс (Канзас, САЩ). 

♦ Иво Иванов е сред най-продаваните български автори. Пише за обикновените хора, попаднали в необикновени ситуации, и по-рядко за известни личности, като например Ланс Армстронг, Лоло Джоунс и Леброн Джеймс. Дори когато отразява обикновено спортно събитие или постиженията на относително неизвестен атлет, Иво го прави по начин, който търси общочовешки изводи и без усилие предизвиква задаването на важни, екзистенциални въпроси, чиито отговори са в основата на нашето съществуване. 

- Иво, въпреки натоварената си програма, и този път не пропусна да отидеш до Калофер и да видиш Николай Божиков. Как мина срещата ви?

- Какво да ти кажа, аз вече не мога да си дойда в България, без да отида при него. Там винаги е много облагородяващо, обогатяващо и вдъхновяващо. Шеста-седма година подред ходя и не мога да пропусна, защото Николай Божиков е изключителен човек. Родителите му са изумителни също така, не само той. Цялото семейство са едно явление за мен.

И знаеш ли, винаги ми е било малко мъчно, че сме позволили на Калофер малко или повече да се превърне в селище със затихващи функции. Така го видях, за съжаление, в интернет - селище със затихващи функции. Ти знаеш какво означава Калофер за един българин. Това е гнездо на българщината, инкубатор на нашето Възраждане. Знаем кой е роден и израснал там. Самата природа, планината, духът на този град би трябвало да са част от душата на всеки българин.

Преди няколко години аз открих този човек или по-скоро той мен ме откри в интернет. 

Николай може да движи само показалеца на лявата си ръка

Въпреки това той ни учи да живеем активно, да търсим, да любопитстваме, да се обогатяваме, да се развиваме непрекъснато. Защото той го прави от 15-годишен, когато е изгубил възможността да се движи заради мускулна дистрофия тип Дюшен. Непрекъснато търси начини да се развива и да не спира. И аз обичам да казвам, че човек не умира, когато спре да диша, а когато спре да живее. Николай отдавна не диша, диша на респиратор, но живее.

- Кога всъщност спираме да живеем, според теб?

- Когато човек влезе в затворен цикъл, спре да търси, спре да се стреми към нови върхове, към звездите, към приключения. Когато се отчае и се затвори в себе си. Това е началото на края. И аз вярвам, че докато търсим, докато се развиваме, ние сме живи. Образованието не можеш да го събереш в 8 семестъра, то продължава цял живот. 

Нашата диплома за висше образование трябва да бъде озаглавена “Скръбна вест”, тоест трябва да спрем да учим чак когато си отидем от този свят

Николай е създал огромна мрежа от приятели, един негов собствен интернет от връзки, хора, съмишленици, с които говори, комуникира и чрез които осъществява своите мечти. Една след друга, една след друга... Той мечтаеше да лети със самолет или вертолет, полетя. Така една по една отмята мечтите си.

Сега, когато отидох, там заварих един човек, Мариян. Просветител, учител в гимназия. Човек, който не познава Николай, не са се виждали никога. Чрез моята история, която написах в книгата, и след това чрез интернет те се свързали, сприятелили се виртуално и след това той отишъл да го види, да го прегърне, да прекара време с него, с родителите му. Това се случва непрекъснато при Николай - непрекъсната верига от хора, които искат да се видят с него.

И в този град, в който родителите му се измъчват, защото няма болница и когато имат спешна медицинска нужда, няма на кого да разчитат, има един “лекар”, който те не могат да видят. Хората отиват при тях, за да се лекуват, защото Николай лекува хората. Лекува ги от отчаяние, дава им причина да вярват в себе си. Дава им надежда. Николай Божиков е една обединителна личност. От този тип хора, които са ни необходими отчайващо точно сега, в този момент.

Трябват ни обединяващи хора, които не ни разделят на две племена или на лагери, на ние и вие, на “Левски” и ЦСКА, на мъже и жени, на млади и стари... Трябват ни хора, които са човеци, които пробуждат хуманното, човешкото у нас. И които ни обединяват. Така че неусетно, поне за мен, Калофер се е превърнал в селище с бушуващи, а не със затихващи функции.

- Прочетох някъде, че баща ти, който е на 83 години, продължава да работи. С какво си обясняваш това творческо и професионално дълголетие? 

- Да, той е на 83, работи в БСФС и преподава в НАТФИЗ, води много активен живот. Той се събужда всяка сутрин с мисия. Вярва, че е нужен на това общество, че има какво да му даде. Да, той обича семейството си, обича мен, обича внуците си, съпругата си - моята майка, и се грижи за всички нас, но в същото време той вярва, че е нужен на самото общество. И винаги е вярвал, че човек става истински полезен за себе си тогава, когато стане полезен на другите

Така че той дава с пълни шепи себе си на това общество и е много ценен човек, с много, много натрупано образование, с огромен опит. И това е нещо, което хората, които са навлезли в нашата непреходна възраст, трябва да разберат - че те са нужни.

Защото те разполагат с нещо, с което повечето хора не разполагат - огромно количество опит и мъдрост. И от този опит и мъдрост има нужда. Те са видели всичко, минали са през няколко социални строя, минали са през революции, минали са през недоимък и разбират този свят много по-добре от повечето от хората, които в момента имат изпълнителна власт. И от техния опит можем само да се поучим.

- Кажи ми как си представяш себе си след 30 години, да речем?

- След 30 години?! Еее, ако съм жив! Това ще бъде един много дълъг живот. Трудно е да се каже. Ако имам късмета да живея толкова дълго, надявам се да бъда като баща ми. Много е важно за мен да не изгубя своята функционалност и да мога да участвам в обществото, не само да бъда жив и да съществувам, но да участвам в този живот активно. Да мога да се движа, да спортувам, да мисля, да мога да творя. Защото хора на всяка възраст могат да бъдат творци, могат да бъдат полезни за обществото.

Знаеш ли, по време на пандемията се натъкнах на много интересна книга, която после установих, че е написана от 92-годишен мъж. И това е първата му книга! Навремето пък в “Кривата на щастието” има една история за Уолдо Макбърни, който беше най-възрастният работещ човек в Съединените щати. Аз отидох да се срещна с него, в неговото градче, където той беше пчелар на 103-годишна възраст. И току-що беше публикувал своя книга, която беше озаглавил “Моите първи 100 години”. На 86-годишна възраст беше започнал да бяга маратони. Но той същото ми каза тогава - причината да съм жив е, че всяка сутрин се събуждам с идеята да съм полезен, че има нужда от мен

И Николай Божиков е жив, защото вярва, че има нужда от него. Той е един от рекордьорите по дълголетие в глобален аспект на хора с неговото заболяване. Хората, които си тръгват от този свят с мускулна дистрофия тип Дюшен, до голяма степен си тръгват, защото не искат повече да живеят. А ето Николай живее със своето пръстче върху компютъра и на респиратор вече 17 години, защото вярва, че от него има нужда, и защото има мечти, които вярва, че все още може да осъществи. Неговата история е много красива и много поучителна за нас, хората, които можем да се движим, да дишаме и да живеем и намираме причини да виждаме светлина в края на тунела.

- Едно изследване твърди, че в България все повече нараства враждебността и неуважението към възрастните хора. Какво е отношението на младите американци към хората с посребрени коси?

- Това ме изненадва! Аз вярвам, че българите сме добронамерени хора. Ако има някакво озлобление, дали то не се дължи донякъде на борбата за оцеляване и на липсата на достатъчно финансови ресурси? Житейският цикъл може да кара хората малко или много да се озлобят, но във всяко едно общество има разстояние между генерациите, което се дължи до голяма степен на консерватизма, който е присъщ на хората в по-напреднала възраст.

Има една приказка, че ако на 18 години не си идеалист, нещо не е наред в теб. И ако не си консервативен след 30 години, пак има нещо нередно. Не можеш да продължиш да бъдеш идеалист след една определена възраст. Макар че аз не вярвам и в това, защото продължавам да бъда наивен и идеалист. Но факт е, че в Съединените щати голяма част от населението над 60 години е много, много консервативно. И политическите му възгледи са консервативни.

Обществото сега е много поляризирано. Има конкретни телевизионни компании и медии, които монетизират тази поляризация и я задълбочават.

Много от американците над 60 години гледат един-единствен новинарски телевизионен канал

Този канал знае това и задълбочава тези предразсъдъци и това консервативно мислене. От другата страна на планетата пък е друг телевизионен канал, който подклажда ненавист, нетърпимост и радикализира другата част от обществото. Така са се получили два полюса с нищо по средата. 

Така че има го това и в САЩ, но може би не чак в такава степен. Там можеш да отидеш в нощен клуб или в бар и да откриеш представители на всички генерации - от 20-годишни до 70-80-годишни. И комуникацията между тях малко или повече е органична. Няма чак такива предразсъдъци между отделните генерации. Според мен там това разграничение не е толкова релефно, както казваш, че е тук.

- Иво, някога Тодор Колев казваше - как ще ги стигнем американците. Кое според теб е онова, на което трябва да се научим от тях? А в какво не бива да им подражаваме?

- Може би на работохолизъм, който не знам дали е кой знае колко положителен, но отношението към работата там е доста сериозно, и дисциплината също. Аз мисля, че по-възрастното поколение у нас ги има тези качества. Младите търсят равновесие между работа и живот, което също не е лошо.

Докато ние бяхме много лоялни към своята работа и обричахме всичко на нея. Е, не като американците или японците, които действително са много, много дисциплинирани и тяхното отношение към работното място е много сериозно. Ето, аз да си дойда в България за цял месец, това е нечувано в Съединените щати! Почти невъзможно е - една седмица, най-много десетина дни е отпуската там. Тук и в Европа едномесечната отпуска е даденост. В САЩ, пак казвам, това е нечувано.

- А как стоят нещата при пенсионерите?

- Пенсионната възраст в Съединените щати се отдалечава все повече и повече. Има натиск от консервативните кръгове да става 70 и повече години. Колкото се може по-дълго населението да бъде ангажирано в работа. Но аз смятам, че това трябва да е личен избор. След 60 години човек трябва да направи личен избор. Има хора, които виждат по друг начин работата.

Искат да правят нещо друго, да кажем, да напишат своята книга. Или пък да се заемат със свой малък бизнес, за който са мечтали цял живот и който може и да не е кой знае колко рентабилен, но в комбинация с тяхната пенсия да им даде възможност да осъществят още една мечта.

- Излиза, че българският пенсионер няма защо да завижда на американските си връстници?

- Не, няма за какво. Пенсиите в Съединените щати са ниски. Социалното осигуряване е ахилесовата пета на американското общество

САЩ са единствената индустриализирана държава в света, която няма здравеопазване и човек е оставен сам на себе си. Не дай си боже, при смазващите астрономически цени, да се разболееш от нещо сериозно, тогава се стига до фалит, продаване на домове и накрая оставаш на улицата. Стига се до такива ситуации. Но това, което американците могат да вземат от нас, според мен са взаимоотношенията между хората и приятелството.

Ние тук в България имаме истински приятелства, имаме много по-добра връзка между хората. Може би защото живеем по-близко един до друг. В Америка има разстояние между хората, и то не само физическо разстояние. И приятелството не е това, което е тук. Човек може би има 1-2 приятели, на които може да разчита. Аз тук имам приятели от детството, от казармата, може би стотици, които ще станат в 3 часа сутринта и ще дойдат да ми помогнат, ако съм спукал гума на 100 км от София, и няма да се замислят. Това в Америка много трудно може да се случи.

- Позволи ми да те попитам нещо много лично. Чух в твои интервюта да казваш, че си минал през много тежък период. Преодоля ли го?

- Да, дъщеря ми е болна вече 8 години. Това се стовари върху нея на 20-годишна възраст, когато беше в университет в Чикаго. След което трябваше да възстанови следването си и някак си да преустанови своята житейска траектория. Нейният “влак” дерайлира по много неочакван начин. 

За нейното състояние като че ли няма разрешение, това е болест, която тя трябва да регулира цял живот

Хубавото е, че с жена ми работим от години, вече 3 десетилетия, с хора с много сериозни увреждания, в агенция с нестопанска цел. И ние се мобилизирахме и подходихме рационално, без да изпадаме в паника. Намерихме методика към това заболяване. Прибрахме дъщеря ни близо до нас и се опитваме да й създадем свят, в който тя да може да функционира самостоятелно.

Така че когато нас вече ни няма, тя да може да бъде самостоятелна и да намери нова траектория в живота си. Просто човек трябва да се адаптира. Когато мислиш, че съдбата ти е отнела нещо, не трябва да се предаваш, а да откриеш начин да развиеш нова функция. 

Както Кайл Мейнард, който е роден без ръце и крака. Чула си тази история. Когато започна да побеждава на тепиха в свободна борба хора с крайници и те се оплакваха, казаха, че не знаят как да се борят с него, защото той няма ръце и крака. И няма как да приложат хватките си срещу него. И тогава той се усмихна и каза: Моята мисия в този живот е изпълнена. Аз доказах, че няма недостатък на този свят, който да не може да бъде превърнат в преимущество

Аз нося тези уроци в себе си от хората, за които съм писал, от хората, с които съм се срещал в живота си, в работата си и знам, че няма нищо, което не може да бъде преодоляно. Дъщеря ми Алина ще намери нов път в живота и всичко ще бъде наред.

- Не мога да пропусна да те попитам - как виждаш българския спорт в момента?

- За баскетбола виждам ренесанс, заради Везенков, който, както предрекох, се появи в Ен Би Ей, висшата баскетболна лига, сред елита. Виждам как повече деца тупкат баскетболни топки в дворовете на училищата, защото по всяка вероятност той ги е вдъхновил. Виждам, че и първенството ни по баскетбол беше излъчено и беше много интересно. И да не забравяме, че и националният ни отбор се представя все по-добре и по-добре. Има много млади специалисти, качествени млади треньори. Така че баскетболът има ренесанс.

Футболът върви назад, според мен, което ми е необяснимо, след като знаем какви инвестиции се влагат в този спорт

На практика най-много пари се влагат във футбола, а продуктът, който получаваме, е на ниско ниво. Това е разочароващо. В други индивидуални спортове като че ли тук-таме има малък подем. Като цяло това, което е хубаво, е, че много деца се занимават със спорт.

Нещо, което изгубихме през прехода. През прехода изгубихме може би две поколения млади спортисти, които пропаднаха, защото нямаше условия за спорт, спортът не беше престижен, нямаше пари... Но сега виждам как се строят площадки, балони, има турнири навсякъде, става все по-престижно и важно детето да спортува. И рано или късно това количество ще се превърне в качество и ще имаме отново олимпийски успехи.

- И накрая, моля те да пожелаеш нещо на хората над 55?

- Моето послание е едно клише, което аз открих, че е истина. Че човек е на толкова години, на колкото се чувства. И когато погледнете в огледалото, виждате човека в себе си, който сте виждали в продължение на много, много години. Вие сте същият, който сте били на 30, на 40, на 50 години. И това е човекът, който винаги се е стремял към новото, който е търсил звездите, нови хоризонти. Не спирайте да се развивате!

Все повече и повече самата наука доказва, че мозъкът е развиващ се орган. И както мускул, трябва да бъде трениран. Тази невропластичност, тази функция на мозъка, която му позволява да се развива и възстановява, е много окуражаваща. Поддържайте живо съзнанието си, любопитството си, своята гъвкавост, своя фитнес, физическа сила. Не спирайте да се движите. Много е важно да се движите - и вътре, и извън себе си. Това е моето послание.

Валентина ИВАНОВА