Не само защото се познаваме от много години, с Калин Николов може да се говори на много теми и винаги е интересно. Убедена съм, че читателите на в. “Над 55” ще се съгласят с мен.

- Калине, миналата година издаде много интересна книга - “Художници, свързани с историята ни”. Особено любопитна е историята на Франсис Дейвид Милет и неговата връзка с България. Припомни я накратко за нашите читатели, моля те!

- Това е един от чуждите кореспонденти и художници, американец, които отразяват събитията от Руско-турската война 1877-1878 г. Материалите му биват публикувани в английските издания “Дейли нюз” и “Графис” и американския вестник “Ню Йорк Хералд”. Днес написаното от него се счита за едно от най-обективните свидетелства на събитията от онова време (именно така е казано в Британската енциклопедия). Бил е надарен лингвист и усвоява бързо понятията на различни езици и езиковите форми, включително български.

Лошата храна и горещото време още през първите месеци на войната предизвикват болести сред стационарните войски в Добруджа. В началото на август 

Марк Твен му изпраща писмо до тук, в което му пожелава да загине в битка, а не в някой лазарет

Великият хуморист се шегува относно опасностите, с които Франк се сблъсква. “Писал съм до трупове и преди, несъзнателно - пише Твен, но намирам своеобразно величие в адресирането до труп, който може би украсява бойното поле.” Той уверява Милет, че всички от неговото семейство изпращат любовта си към техния приятел, който “лежи между другите мъртви герои на полето след битката”, и завършва писмото си: “До останките на нашия приятел, покойния Франк Милет, грижа за лешоядите”.

Потресен от жестокостите над българското население и съдбата на Балканите под властта на Отоманската империя, през 1878 г. Франсис Милет рисува картината “Башибозук”. 

За съжаление, няма признание у нас на неговото съпричастие към българския народ, нито улица, нито нищо, изобщо пропуснали сме неговото съществуване...

- Този американски художник има изключително интересна съдба. Загива при невероятни обстоятелства - потъването на “Титаник”. Но и краят му е изключително достоен, нали?

- Художникът едва ли е знаел, че качването му на кораба “Титаник” от пристанището в Шербург, петък, 10 април 1912 г., с билет № 13509 за каюта № Е38 срещу 28 лири и 11 пенса, е неговото последно пътуване. Катастрофата приема мъжествено, подава връхните си дрехи, палто и сако, на хора от лодките. Като почит към саможертвата му през 1913 г. в западната част на парка около Белия дом е открита прекрасна мемориална чешма, която е там и сега. Автор на барелефите на нея е забележителният американски скулптор Даниел Честър Френч, чийто паметник на седящия Линкълн е широко известен в цял свят.

- Според теб коя от другите личности в книгата ти е незаслужено забравена?

- През 1986 г. изнесох доклад на научна конференция в Габрово и говорих за Райко Алексиев, издателят на вестник “Щурец”. Това предизвика различни реакции. Алексиев бе осъден на смърт от Народния съд, за такива хора не се говореше. 

Оказвах се разпространител на фашистки тенденции за едни, но и направих опит за заслужено възкресение на ценен художник и писател

Обаче и след промяната вече можем да говорим за премазани цели поколения, напълно изличени творчества и унищожени художествени биографии. Каквито и да са обясненията, това се случи в нашето съвремие, сякаш от безхаберие и цинизъм. 

Моето усилие е само част от други подобни напъни. Целта ми е била да запиша, запазя и предам колкото може по-точно какво стои зад творбите на редица творци, преживяното от тях. Започнах като студент, в университетския вестник, с материал за скулптора Михайло Парашчук, който е оформител на Университета и на редица емблематични сгради в София, Русе, Бургас, автор е и на паметника на Алеко до лобното му място.

Автограф за почитателите на поредната книга 

Бил е ученик на Огюст Роден. Продължавам и до днес. Конкретно в момента правя опит да преработя монографията си за художника Атанас Пацев, изпреварил с модерния си пластичен език времето от началото на 60-те години на миналия век, и съм преполовил книга за Борис Димовски, големият ни карикатурист. Искам да припомня, че с двама художници от изобразителното ни изкуство през втората половина на ХХ век особено можем да се гордеем и в исторически план.

Това са Александър Жендов, противопоставил се на сталинизма в нашата култура и последвал съдбата на жестоко репресираните политически набедени, и Борис Димовски - противостоял на тоталитаризма, категорично различен глас сред общия хор.

- Рисувал си портрети на Радой Ралин и Борис Димовски, Валери Петров. Бил си приятел с тях. Има ли нещо съкровено, което са споделили с теб и ти не го забравяш и до днес?

- Може би най-ценното и човешко, което ми е споделяно, е от племенника на големия ни художник Дечко Узунов, също художник, Пеньо Вълчанов. Дечко Узунов казвал, че всеки творец през живота си достига до нещо, което е съизмеримо с голямото световно изкуство. Може да е една творба, дори рисунка, но високо артистична, майсторска.

А това е надежда, че никой не е лишен от шанса поне веднъж да достигне до образци, които са негов идеал... Последните думи на Димовски, които ми сподели на края си, бяха, че творчеството е като поточе сред гора, появява се, тече, изчезва под листата, после неочаквано пак извира някъде стремглаво между камъни и накрая се влива в по-големите реки... 

- Помня какъв шум се вдигна някога за карикатурата на Димовски със свинската опашчица, която изобразяваше подписа на Тодор Живков в книгата на Радой Ралин “Люти чушки”. Имаше уволнения и какво ли още не. Ти имал ли си подобен проблем някога, а и в по-ново време?

- Тясното мислене днес не е по-малко от някога. Проблемът е, че вече карикатурата ни се сви до някакви вицове, без прогностика, без философия, рисунката й сдаде багажа, нарисуваните невинаги си приличат, прозират политическите изисквания. Качеството се отрази и в изложбите. Веднъж 90-годишният Генчо Симеонов ме попита на една обща изложба виждам ли нещо оригинално, нещо, което да е своеобразно? И сам поклати глава... Жанровите граници се свиха много...

Не съм имал никакви илюзии относно новото начало на политическата и икономическата ни система, 

което като всяко подобно начало се характеризира с неочаквани провали, трудности и дори жестокост. Но че културата ни ще тръгне така надолу, че ще липсват остри форми, политически кабарета, нови некомфортни за властта ни форми, това не го вярвах. 

- График, карикатурист, илюстратор, изкуствовед, писател, журналист... Къде се чувстваш най в свои води?

- Като художник-журналист и работник в редакция. Родителите ми бяха журналисти, най-дългите приятелства са ми също с журналисти, примерите ми за граждански честни личности са повечето чрез журналисти. Пристрастен съм към социалния сюжет. Мисля, че най-обективните факти относно времето ни ще се намерят един ден именно чрез архивите от журналистически публикации. 

- Помня те от нашите младини, работили сме в едни и същи издания. Днес по-трудно ли е да си карикатурист и журналист или напротив?

- За професионалната редакционна работа може би няма минало и сегашно. Учил съм се от петъчните радиопредавания с открит микрофон на Божана Димитрова и Еди Емирян, от острите материали на Георги Мичев от “Труд”, на Добрин Добрев, кореспондентът на “Стършел” от Сливен, на Дарина Герова или Надежда Кабакчиева, Илия Пехливанов, Тамара Джеджева (в нейно интервю големият ни художник Ненко Балкански каза по онова време, че творецът има свое право на личен поглед върху историята).

Всеки брой на списанията “София” и “Отечество” чаках като празник, а по-късно съм бил и техен автор. А “Общество и право” по време на перестройката! А какви смели неща се публикуваха в провинциалните вестници! Или да забравим ли острия текст на художника Борис Ангелушев в “Поглед”, че манифестациите с трибуни над тях са отживелица. Още от средата на 60-те. Така че шапка свалям на редактори и пишещи. 

- 66 години - какво не успя да свършиш в този живот, за което съжаляваш?

- През 80-те години направих материал изследване кои са били първите модерни художници, които българският зрител вижда в оригинал. Бе забранен, даже бе поставен гриф от изкуствовед от Националната галерия, че текстът е некоректен. Мотивът им бе политически. 40 години по-късно, вече на работа в същата тази Национална галерия, направих изложба от картините на тези творци. Имах шанс. Нещата извират с работата.

Наскоро попаднах на спомени от световноизвестния философ Цветан Тодоров за скулптор на име Илия Алексиев. Последният е бил автор на смело, ново изкуство, акцент и пример за мислещите ни поколения след войната. Самоубил се е. Най-особеното е, че намирам хора, които точно като такъв го знаят, символ на новото изкуство в края на 50-те и началото на 60-те през ХХ век. Но нищо повече, няма никъде нищо конкретно, за запазени творби да не говорим. И имам за цел поне частично да издиря и съживя паметта за този човек. 

Щастливите баба и дядо на пътешествие с внуците Емил и Рая

- Доколкото разбрах, внучката ти върви по твоите стъпки и обича да рисува. А внукът ти какви интереси има?

- Може би той, Емил, ще бъде един футболист, който ще знае за Ван Гог и Леонардо повече от останалите си съотборници. И дано пък от знаещите за Ван Гог и Леонардо бъде най-добрият футболист. Но има и дарбата на добър математик, играта с цифрите не му представлява трудност. А Рая, неговата сестра, наистина рисува много. 

- Надяваш ли се някой от тях да стане художник, писател или журналист, какъвто си ти?

- Много бих искал да придобият доверие в изкуствата и словото, да могат да отсяват ценното от там за себе си и да знаят, че за слава и награди говорят хора, които не разбират същността на културата

Достатъчно ще ми бъде един ден да са сред хората, които обичат изкуствата. 

- Кажи ми, вярно ли е това, че внуците се обичат повече от децата, или е мит?

- “Дядо” е нещо като почетна титла, без внуци не се получава. Как да не ги обичаш! Една вечер отивам да взема внука си от училище, а валеше невиждан дъжд с гръмотевици. По-разумно бе да се приберем, краят на този “потоп” не се виждаше. И мислех, че сред тези стихии внукът ми ще се почувства най-малкото некомфортно. А той казваше, че ние сме сега като в “Джуманджи”! Филмът, чиито герои ги застигат какви ли не трудности.

- И накрая ще те помоля за едно пожелание за читателите на “Над 55”.

- Много ви благодаря, че ви има. С всички вас съм прекарал живота си, преди да станем на 55, и сега, след това. Вие сте много ценна част от всичко онова, което е имало и има смисъл за мен. 

Щрихи към портрета

Калин Николов е български художник. Роден е в София през 1956 г. Работи в областите на графиката, карикатурата, илюстрацията и изкуствознанието. Завършва Висшия институт за изобразително изкуство “Николай Павлович” в София през 1983 г., специалност “Графика и графични технологии”. Паралелно учи при художника Борис Димовски.

Илюстрирал е книги на Радой Ралин, Йордан Радичков, Атанас Далчев, Емил Измирлиев, Методи Джонев и др. Показвал е самостоятелни изложби в София, Хамбург, Атина, Будапеща, Щип, Прилеп, Охрид и др.

Бил е художник във вестниците “Антени”, “Вечерни новини”, “Репортер 7”, “La Stada”, “О писменах” и списание “Усури”. Автор е на книги и статии, свързани с изкуството и неговата история.

Валентина ИВАНОВА