Днес, 27 март, от 18,30 ч. в хотел “Маринела”, зала “Витоша”, писателят Калин Терзийски ще представи новата си книга “Мислодобив”. В навечерието на премиерата и дни след рождения си ден той беше така добър да отдели време за това откровено интервю, специално за читателите на в. “Над 55”. 

- Мъжете с побелели коси седнат ли на маса, започват да разказват спомени от казармата. Вие сте от последните набори, минали през военна служба. Какво си спомняте за казармата и само черни ли са цветовете на спомените?

- Ха, моите коси не са съвсем побелели! Освен това трябва да уточня, че аз съм от последните служили в това, което аз наричам “истинска казарма”, тоест по времето на социализма. При това на опасаната с хиляди километри бодлива тел, по която тече ток, българска държавна граница. Беше тежичко. Но спомените ми от там са предимно хубави. 

- Хубаво е да си млад, здрав, силен - и да усещаш, че ставаш все по-силен - и да имаш страшно добри приятели, да се чувстваш горд със силата си и с коравостта си... В това има нещо малко джеклондоновско. Аз не съм почитател на маскулинните изхвърляния, но все пак съм мъж и наистина - беше ми много приятно сред приятелите, чувстващ се силен и горд със силата си. Военщината винаги ме е отблъсквала. Но на границата предимно се борехме с природата и несгодите, идващи от нея, а не с някакъв политически враг на комунизма. Да цепиш петметрови, дебели колкото човешко тяло дървени трупи при минус двайсет градуса..., как да кажа - е трудно. И след това, когото успееш, си горд!

- Защо избрахте медицината? Колко време работихте като лекар?

- Бях в Националната природо-математическа гимназия в паралелка по биология. До моята година съдбата на всеки учещ там беше доста добре канализирана - завършваш и продължаваш по специалността си в университета, влизаш там без приемен изпит, защото нивото на НПМГ беше толкова (наистина!) високо, че просто всеки изпит би бил смешно губене на време. В НПМГ ни преподаваха професори от университета и учехме като подивели. Ученето беше мания. 

Никой, който четеше повече, не се смяташе за зубрач - напротив, завиждаха му

Та... Дойде време да свършва комунизмът и решиха, че това влизане без изпити е нещо като привилегиите... Тези, които имаха бившите партизани, да речем. Пълна идиотщина. Ние бяхме подготвеният млад научен елит, но решиха, че това да влизаме без изпит е “привилегия”. И така страната ни загуби куп специалисти, особено от моята специалност - биотехнологии.

Защото ние, биотехнолозите, решихме, че това е нещо крайно непрактично, няма да имаме хляб и бъдеще... И най-разумно и достойно ни се стори да кандидатстваме медицина: престижно, солидно и умно. И ето така, заедно с поне половината от съучениците си, аз кандидатствах медицина. Почти не учих за изпитите - ние бяхме подготвени на много по-високо ниво от това, което се изискваше на кандидатстудентския изпит - и ме приеха.

И ето ме студент по медицина. Но тъй като някак си не ме привличаше плътта - още във втори курс се записах на кръжок по психиатрия. Въпреки това съм завършил курса по обща медицина с успех 5.76, което си е добре, според мен, за човек, който не харесва нито вътрешните болести, нито хирургията. Просто бях свикнал непрекъснато да чета. Което правя, апропо, и сега.

- В разказа “Има ли кой да ви обича”, който звучи автобиографично, твърдите, че заедно с вашия приятел сте се отвратили от медицината. Кога и как се случи това, какво всъщност ви отврати? Конкретизирайте поне една от “мръсотиите”, за които намеквате.

- Ох, Боже, това е прекалено мъчително за разказване. Виждах бумащина, виждах формализъм, виждах безразличие към страданието и втораченост в някакви абсурдни проблеми като “каква е диагнозата на пациента”- човекът умира, но в това време докторите обсъждат високопарно от какво точно

Безсмислието. Това беше едно от нещата. Поне в психиатрията. Писане на купища документи, докато опиканите болни тропат нещастни на вратата. Другото беше грубата меркантилност. По мое време много от по-възрастните лекари - въпреки ниските заплати - правеха много добри пари.

Сещате се как. Е, аз, докато работех като лекар, бях и сценарист и пишех във вестници и списания и изкарвах с писане поне три пъти повече, отколкото като лекар. Да почна да взимам рушвети, да правя някакви смътни, полузаконни, в крайна сметка неморални неща, за да си печеля прилични парички, както правеха немалко от старите лекари, беше отвратително за мене.

И просто се хвърлих в тъмното. И ето сега вие взимате интервю от мене. Ако бях един полукрадлив лекар от някоя психиатрия - едва ли щяхте да взимате интервю. Най-многото щяхте да взимате, ако ме беше набил някой циганин, задето не съм обърнал внимание на болния му роднина, въпреки че съм му поискал пари. Което е редовна практика - и боя, и искането на пари, и необръщането на внимание.

- Имате стаж в Държавната психиатрична болница “Свети Иван Рилски”в Курило. Това здравно заведение винаги е било във фокуса на медиите. Какво бихте разказали вие за него?

- Въпреки казаното по-горе, там понякога ми беше добре... Може би и защото имах малко по-особен статут - знаеха, че съм журналист и сценарист на много известни предавания, и не се държаха с мене по стандартния начин. А той беше... какво да ви кажа, Бог да прости доктор Герджиков - но той беше деспотичен човек и лесно излизаха обиди и закани от устата му. С мен не смееше да се държи така.

А бяхме една чудесна, много весела, много умна и красива компания от млади лекари - към 12 човека, все още сме приятели и си помагаме. Така че и в тъмното винаги има светло. Освен това - както казва Фройд, паметта има оптимистична тенденция, тя променя спомените от лоши към хубави. И в спомена за миналото обикновено всичко е по-хубаво, отколкото всъщност е било

Оня грамаден красив парк, спокойствието (колкото и странно да е, в психиатриите е по-спокойно, отколкото в другите болници), приятелите. Лошите неща вече ги казах, но имаше и много добри. И освен това - това младо поколение от лекари беше извънредно амбициозно и там, как да кажа, младите лекари просто бяха наистина добри. Във всеки един смисъл - и човешки, и професионален.

- Щастлив ли сте от факта, че дъщеря ви тръгна по вашия професионален път - медицината? 

- Не само медицината - тя стана и психиатър. Направо съм смаян. Чудя се на това - колко странно нещо е Съдбата. Стоя и гледам с отворена уста. Съдбата е най-странното нещо на тоя свят. Просто ни остава да гледаме и да се удивляваме. Та, дали съм щастлив? Просто съм удивен, че дъщеря ми върви по моите стъпки. Остава да започне и да пише. Тогава ще ми падне шапката.

- През 90-те години вече сте име в журналистиката. Тогава ви осъдиха заедно с Мартин Карбовски заради запален огън пред Народното събрание. Как преживяхте сблъсъка със съдебната система, какво чувство остави той у вас?

- Чувство... хм, може да се нарече кафкианско чувство - в смисъла на “Процесът”на Кафка. Съдят те и съдебната система така те захапва (а тя е безлично чудовище), че ти не знаеш за какво, не знаеш какво се случва, не знаеш даже къде се намираш. Попадаш в един грозен, тъмен свят, наречен с подигравателното име Правосъдие - пародия, всъщност гротеска. Грота на латински означава пещера. Само сенки и привидения. Мрак и безизходност. Но и оттогава са ми останали предимно добри спомени. Хубаво е да си спомняш, че си бил млад и смел. Ние бяхме смели и много се надявам да сме дали някакъв пример.

- В началото на новото хилядолетие медикът Калин Терзийски категорично отстъпва пред писателя Калин Терзийски. Трудно ли се случи това, или след колебание и душевни терзания?

- Чувството беше като това, когато скачаш в бурно море от петметрова скала в тъмна нощ. Страшно е и е вълнуващо. По това време писатели бяха все още само тия, които Партията беше решила, че са писатели. По инерция. 

Партията уж вече я нямаше, но по инерция нейните авторитети и директиви висяха като грозна сянка отгоре ни

Ние, няколко човека, около десетина, петнайсет, направихме прелом. Показахме, че има ново поколение. И то създава авторитета си чрез одобрението на читателите, а не на някаква си шибана Партия. Затова изпитвам, меко казано, силно подозрение към всички писатели от по-старите поколения. Не може да си бил честен и силен писател и да си останал жив - по време на тоталитарна диктатура честните са или в затвора, или в гробищата. Ние, слава Богу, живеехме във време, в което само сянката на тая диктатура висеше. Но вече можехме да говорим. И говорехме.

- На вас ви тръгна успешно на новото поприще. Стигнахте и до Европейската литературна награда. Кога се почувствахте най-щастлив като писател?

- Може би не веднъж, а няколко десетки пъти, когато излизах пред голяма публика, а аз съм имал около хиляда представяния - от Мюнхен и Прага до Исперих и Грудово. И тази публика ме е гледала така, все едно съм й дал злато. И аз си мислех: А може и да съм й дал малко злато. От това, което аз произвеждам...

- Смятате ли, че в наше време писателят трябва да бъде духовен водач на нацията?

- Едва ли може да има един духовен водач и по принцип, как да ви кажа - водач на немски е фюрер. 

Не бих искал да има нация с фюрери, пък ако ще и да са писатели

Трябва да има безброй мнения, спорове, разногласия, разнообразие, плурализъм в становищата - да се ражда в спора истината, а ако не се ражда точно истината, то поне да се ражда демокрацията. Демокрацията е територия, на която всеки мисли каквото е по съвестта му.

Така че - по-добре без водачи. Писателят (поне както аз си го представям) е човек, който поставя под съмнение и се противопоставя на всяко утвърдено и лесно прието като “нормално, разумно”становище, царуващо в обществото. Той пита: А мислите ли, че не грешите, колкото и нормално да ви се струва това? За средновековния човек е било най-нормално да мисли, че Земята е плоска.

Е, писателят от това време също, да речем, мисли, че Земята е плоска, но казва: Чакайте сега! А ние откъде сме сигурни, че Земята е плоска? Аз не вярвам, че Земята е плоска. Докажете ми, че Земята е плоска! Не вярвам в нищо, в което вие вярвате - докато не се провери и докаже нещо, то е празна работа. И след като се провери и докаже - пак ще се съмнявам, защото се съмнявам в доказателствата ви.

Та така. Писателят е човек, задаващ неудобни въпроси. И противопоставящ се на ортодоксалните схващания на хората. И друго - според мен истинският писател прави публична аутопсия на себе си, на душата си и на живота си, за да учи другите на устройството на човешката същност.

- Как семейството ви прие обрата в професионалната ви биография. Вероятно брат ви, Светослав Терзийски - също писател, ви е бил опора?

- Винаги съм бил достатъчно своенравен, за да са свикнали с мен и моите странни решения. Аз се движа като човек в пълен мрак - опипвам, вървя напосоки - и се осланям на Бог - че ме води по прав път.

- Как преди време решихте да участвате във “Фермата”, какво ви донесе този формат?

- Трябваха ми пари. 

Исках да имам пари, защото имах проблем с алкохола и знаех, че както всички тежки здравни проблеми и той се лекува с пари

Не в смисъл на лечение в клиника, а просто трябва да имаш пари, за да имаш спокойствието, независимостта и силите да се измъкнеш сам. Но най-вече исках да помогна на дъщеря си - тя тъкмо почваше да учи медицина в Германия. Иначе глупостите за търсене на известност или търсенето на предизвикателства да ги оставим за някой по-глупав вестник, защото вашият е симпатичен и хубав.

- Имахте сблъсък с наследниците на писателя Николай Хайтов заради едно ваше изказване срещу него. Стигна се отново до съд. Кой ви помогна да изплатите обезщетението, което съдът присъди? Според вас солидарни ли са съвременните български писатели?

- Не беше срещу него. Провокира ме един млад колега журналист. Знаеше, че не мога да понасям поколението на писателите подмазвачи на социализма. И аз просто дадох за пример първите имена, които ми дойдоха на ум. Казах, че са били подмазвачи, но го казах по своя си директен, направо уличен начин.

Писателят трябва да използва целия огромен диапазон на езика - от уличния жаргон до високонаучния език - е, този път сметнах за уместно да се изразя грубо и емоционално. И се получи ужасно объркване и се изляха тонове от злоба. А съвременните български писатели... хм, обикновено не се харесват, но това е най-нормалното нещо - конкурентите не бива да се харесват. Важното е да спазват известна умереност и почтеност един спрямо друг.

- Вие сте вече утвърдено име в съвременната българска литература. Това направи ли ви по-суетен? Вероятно имате и много обожателки?

- Доста суетен съм, но суетата ми по-скоро е свързана с външния вид, отколкото с литературата. Аз съм и художник и съм обсебен от идеята, съвсем ренесансова идея, апропо, за красивия, съвършен, витрувиански човек. И затова спортувам и се обличам колкото мога по-хубаво. Имам обожателки, но това е до време. Забелязах, че всъщност това зависи повече от физиката, отколкото от литературата. Аз все пак съм лекар и разбирам донякъде от хора и от тяхната физиология. Човек е обожаван, докато излъчва феромони. Цинично ли ви звучи? Да. Но е доста вярно.

- Вярно ли е, че пишете в МОЛ-а? Практически как става това, ако е истина?

- Да, но в кафене “Старбъкс”, а то е създадено от трима литератори (най-голямата световна верига за кафетерии). И е създадено от тези трима литератори именно за да могат хората спокойно да пишат там. В Ню Йорк това е абсолютен, златен стандарт. Писател, пишещ в “Старбъкс”. Там е спокойно и тихо и е чудесна работна среда, а на всичкото отгоре аз съм подарил там една моя рембрандовска картина (в такъв стил имам предвид) и тя стои пред очите ми и ме радва. Това е.

- Предстои издаването на новия ви роман. За какво става дума в него?

- За Славата. И за нейните сестри Известността, Популярността, Разпознаваемостта и други. Опитах се да опиша и славните хора, с които ме срещна животът - а те са много и много... И аз благодаря на Господ за това.

И занапред ли ще продължите да издавате с логото на “Лексикон”?

- Издателството е група мои приятели. С тях живея от години. Как да оставиш приятелите си? Най-малкото - те са се нагърбили да издават само съвременна българска литература. А това е работа за Давид. С прашката. Срещу Голиат на комерсиалните издателства.

Аз винаги съм симпатизирал на Давид, впрочем както и всеки нормален човек 

- И накрая, отново се връщам към ваша нашумяла книга - “Има ли кой да ви обича”. Има ли любима жена до вас в момента, г-н Терзийски?

- О, да! Моята Ивана е винаги до мен. Въпреки крайното ми своенравие и буйния ми характер аз съм мил човек. Поне такъв се опитвам да бъда - аз съм добър готвач и домошар най-често, а тя ме подкрепя за всичко. И въобще - аз наистина разбрах какво означава Истинската любов. Зряла и добра.

Нели ИВАНОВА