Възможно ли е да си пенсионер, да живееш в провинцията и в същото време да издаваш книги с поезия и проза, които са ярки творчески постижения, забелязвани и търсени в национален мащаб? Оказва се, че е възможно и го доказва 63-годишната видинчанка Катерина Ненчева.

 Макар че дълги години работи като учителка, тя започва да пише стихове едва 25-годишна. Казва, че е задържала всичко в себе си, преди да му даде път. Признава, че в началото няма кураж и самочувствие, години наред набира смелост, докато се решава да издаде първата си стихосбирка. За нейна изненада, тя се приема изключително добре от читателите, а това дава крила на Катя да издаде и следващите. И така стига до петата поред - “В сянката на обелиска”, която неотдавна имаше бляскава премиера в Народно читалище “Виделина” в столицата.

Катя, в едно ваше интервю прочетох разочарование от това, че много хора не гледат с добро око на авторите над 55. Мислите ли, че поезията трябва да е територия, запазена само за младите?
- Естествено, че не смятам. Възрастта не е критерий и мерило за таланта. Но от дълго време забелязвам (и не само аз) една тенденция да се дава път на младите. Нямам нищо против, но нека път да се дава на таланта, а не на годините

Мисля, че Мерил Стрийп бе казала, че остаряването е привилегия, защото на много хора е отказана тази възможност. Мисля също, че колкото човек има по-голям жизнен опит, толкова по-дълбоко може да вникне в проблема и толкова по-добре може да твори.

- Живеем в сложни и трудни времена. Мислите ли, че на хората им е до поезия? 

- За съжаление, днес малцина се интересуват от поезия и въобще от литература, но не можем да им се сърдим, защото всички сме различни. Настанаха времена, в които мислите на хората са насочени основно към средствата за оцеляване. Пък и интересът към самата поезия не е “лъжица за всяка уста” - както казва народът. Едно стихотворение, дори и добре написано, е доста по-трудно смилаемо, отколкото един добре написан разказ.
 
На кафе с дъщеря си Евелина

- Продължавате ли да работите, или вече сте се отдали на заслужен отдих?

- От година вече не работя. Или казано по-точно, вече съм в редиците на пенсионерите
Работих почти 39 години като детска учителка и дойде време да си почина. Честно казано, не съжалявам, че съм вече извън системата. През последните няколко години се промени ролята на учителя, появиха се нови, странни за мен изисквания. Отношенията между учителите и децата се технизираха, а това на мен не ми допадаше. В моята учителска практика винаги съм залагала на живата връзка между дете и учител. Така че в последно време се занимавам основно с писане на поезия и проза и участие в различни конкурси.

- В стиховете ви, наред с красотата и нежността, има и отрицание и разочарование от провала на съвременните морални ценности. Кое е онова, което най-много ви тежи и не можете да приемете?

- Най-много ми тежи, че изчезнаха всички морални и етични задръжки, които хората притежаваха. Не казвам, че те са били силни и преди 30 години, преди промяната. Просто тогава имаше страх от наказание и това със сигурност играеше някаква задържаща роля. Но след като се почувствахме свободни, много от нас превърнаха свободата в слободия.

Многократно съм разсъждавала върху факта - защо се превърнахме в това, което сме сега? И стигнах до извода, че болшинството от хората не са имали изградени стабилни морални ценности. Просто по-голям е бил страхът от наказание и той ги е спирал. И след като настъпиха онези бурни времена на беззаконие, утайката, която е била скрита в душата на всеки от нас, изплува на повърхността и се видя кой какъв е

- Пишете “героите с подлеци са заменени”... Кое доведе според вас до тази деградация на българина?

- Каквото и да кажа по този повод, няма да открия топлата вода. Някога ценностите са били други. Едни от най-важните са били патриотизмът, родолюбието, семейството... За мнозина днес това е архаизъм и за тях са много по-важни парите, колите, имотите, а за младите момичета - силиконовата външност.
Материализмът днес е в своята пълна сила, а духовното и интересът към него не се цени. Мисленето на хората стана меркантилно, а това е особено заразно за младите. За много от тях духовното богатство не е важно. Опитвала съм се да говоря с някои, а те или никога не са чували за това, или ме гледат сякаш съм динозавър. За голямо съжаление такива млади хора ще израснат с представата, че най-важното в живота е какво и колко има човек. 

- През последните 2-3 години човечеството и в частност ние, българите, живеем в трудни времена. Ще разкриете ли дали имате някакви свои източници да се зареждате с положителна енергия и оптимизъм?

- Не е никаква тайна за тези, които ме познават, че аз съм силно вярващ човек. Православна християнка съм и ходя редовно на църква. Молитвата за мен е разговор с Бога и след това се чувствам далеч по-спокойна и заредена. Чета много духовна литература, като си купувам книги от църковния магазин с житията на нови светци, в по-близки до нас времена - Паисий Светогорец, Порфирий Кавсокаливит, Гавраил Ургебадзе и др.

Чета много религиозни неща и в интернет. Всичко това ме зарежда. А когато не мога да намеря разрешение и успокоение, винаги си казвам, че оставям всичко в божиите ръце. По странен начин това ме успокоява и зарежда с оптимизъм. И не на последно място ме зарежда писането. Тогава влизам в друг свят, попадам в друго състояние, в което забравям битовизмите на света и така се зареждам. 
Разходка край Дунава

- Сигурно знаете, че през 1885 г. се ражда една друга българска поетеса, която се казва почти като вас - Екатерина Ненчева. На всичкото отгоре и тя е била учителка. Вярвате ли в случайностите?

- Познавам добре биографията на Екатерина Ненчева. Тя е първата българска поетеса, чието творчество според дефиницията е поетична манифестация на интимния свят на жената. Но явно е била твърде тъжна от живота и любовта, тъй като творчеството й звучи много минорно. Но тя е първата от българските поетеси, която си е позволила да пише за своите лични изживявания. Починала е само на 35 години, което е много жалко. А за съвпадението с моята професия - не знам какво да кажа. По това време, когато жените едва навлизали в обществения живот, най-популярната женска професия е била учителската. Така че си мисля, че това е само съвпадение. 

- И накрая, какво е вашето послание към хората над 55?

- Не се отказвайте от живота. Има толкова много неща, които да се правят. Помагайте на ближните, помагайте на животните. Не се фиксирайте толкова в своите болести, а мислете повече за другите. Правете добро и не забравяйте, че човечността показва какво сте научили в този живот. Нека в основата на всичко, което правим, да е доброто. Защото настанаха времена, в които у някои животни има повече човечност, отколкото в хората. А това е жалко.

Щрихи към биографията
Катерина Ненчева e родена на 15 януари 1959 г. във Видин. Завършила e видинската гимназия с тогавашното име “Димитър Благоев”, след това институт за детски учителки в Русе, а по-късно и Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” - Начална и предучилищна педагогика, със степен магистър. Дълги години е била учителка в сферата на предучилищното възпитание. През 2010 г. издава първата си стихосбирка - “Кехлибар и надежда”, следват я “Цветни водоскоци”, “Глътка амброзия”, “Небесни акведукти”, а съвсем скоро издаде и последната - “В сянката на обелиска”. Освен поезия, авторката пише и проза, има издаден сборник с разкази “Стъпки по пълнолуние”. Участвала е в много регионални и национални конкурси, където е получавала награди. Разказът й “Среща с Бай Ганьо” намира място в два поредни броя на вестник “България” в Чикаго, има творчески публикации, свързани с работата й, в списанията с професионална насоченост: “Дом, семейство, училище” и “Предучилищно образование”.
Член е на Дружеството на СБП във Видин и е редовен участник в ежемесечния поетичен салон към читалище “Цвят” в града.


Валентина ИВАНОВА