Христо Бойчев е роден на 5 март 1950 г. През 1974 г. завършва Института по машиностроене в Русе, до 1985 г. работи като главен механик на завод. През 1985 – 1989 г. учи театрознание във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. През 1989 г. получава наградата „Драматург на годината“, а в 2016 г. за големите му заслуги в развитието на културата е удостоен с държавен орден „Св. Св. Кирил и Методий“ първа степен. През 1996 г. в тандем с Иван Кулеков е кандидат за президент на Република България. Води пародийно-комедийна предизборна кампания, в резултат на която получава 57 668 гласа. До 1997 г. негови пиеси са играни във всички български театри. През 1997 г. печели наградата в международния конкурс на Британския съвет с пиесата си „Полковникът птица“. Наградата му е връчена от Харолд Пинтър.
- Кое е събитието, което най-много ви е впечатлило напоследък?
- Който е преживял и комунизма, и демокрацията, трудно вече може да се впечатли от нещо.

- Демокрацията не сме я преживели още...
- На път сме... Ще оцелеем и от нея.

- Да кажем нещо поне за шлагера на месеца -  демонтажа на паметника пред НДК. Грозен ли е според вас, или не?
- Не е по-грозен от „Герника” на Пикасо. „Герника” е символ на фашизма. Ами петоъгълникът пък е символ на комунизма... И не е по-красив от „Герника”. 

- Дали това е била идеята на автора?
- Откъде да знаем, че не е? Все пак няма ни една щастлива фигура по цялата крилата панелка, което ме кара да мисля, че мемориалът е един сполучлив символ на комунизма. 

- Имало е художествени съвети, те едва ли така са разсъждавали.
- В тия съвети – бил съм жертва – нещата се решаваха от партийните трегери. За тях беше важно да има символи на полета на комунизма. А тук имаше минимум пет крила, дали не бяха и седем... Народната памет ги помни.

- Според вас да остане ли, или не?
- Да остане. Всичко трябва да остане за историята, ако може. Но това за съжаление не може да остане по технически причини. Казвам го като инженер, а не като естет или политолог. Това бе инженерна недомислица от материали с различно термично разширение: огромна метална носеща ферма, мраморна лепена облицовка... Скулпторът – не е случаен и е видял това още в проекта, но това са дали като средства в поръчката. Всичко се претупваше тогава в името на мащабното откриване. А авторът се е надявал и на перманентна поддръжка – комунизмът изглеждаше вечен: ще подменят мрамора през 20 години, ще има поддържащ екип както, да кажем, си има Кьолнската катедрала, Айфеловата кула и други паметници на човешката култура.... Ще бъде един вечен паметник с гаранционен срок от пет години, а след това почват перманентни ремонти.

- Мраморът беше хит по онова време...
- Беше, защото е външно ефектен, какъвто беше и комунизмът. Мраморът е нетраен материал за външни монументи: пука се по жилите, за лепени плочи да не говорим – тогава нямаше дори и теракол, пък и да имаше все тая... Историята е доказала от какво се правят външни монументи – метал или гранит. Чапкънов каза, че не спи, като има нощна буря заради монумента „Св. София”, макар че металът понася пластични отклонения. 

- Да спрем с шлагерите. По-друга ли щеше да бъде България днес, ако с Иван Кулеков навремето бяхте превзели президентството?
- Едва ли. Знам само, че през тези четири години Кулеков нямаше да е при Слави. А иначе чрез мнозинството на БСП във ВНС всичко бе създадено така, че да бъде приватизирана държавата от техни хора чрез ДС. 50-хилядна армия от щатни и нещатни служители бяха в Държавна сигурност. Държава в държавата... От тези 50 000 десет процента да стават – ето ти я новата олигархия.

- Кой е най-високопоставеният политик, когото сте виждали, и какво научихте от него?
- Бил съм и в кабинета на Б.Б. веднъж. Случаят беше протоколен. Сигурно има какво да се научи от него, човек се учи, докато е жив. Аз например се научих, че олигархията има много инструменти да се справи с тези, които £ пречат. По време на неговата кариера видях как го прекършиха през изборната кампания в 2013 година.

- Как?
- Много просто: през цялата кампания ги викаха с Цветанов през ден в прокуратурата по измислени, както се оказа, поводи, а след това конспирацията „Костинброд” беше капакът: с ушите си чух как Цацаров публично заяви без доказателства по национална телевизия в деня за размисъл: „Престъпление има”, а после се оказа, че няма... Та искам да кажа, че го превъзпитаха и стана един от тях... След Костинброд го принудиха на коалиции, което беше и целта. Системата е желязна засега – поне до Борисов.

- Как си обяснявате факта, че българинът мрази политиците, въпреки че той си ги е избрал? 
- Масовият българин не знае за какво гласува – доказаха го репортажи: на президентски избори мисли, че гласува за кмет и обратно. Той не познава дори структурата на управление. Мрази политиците най-вече от Нане-Стоичкова злоба, но масата от народа по принцип не гласува, защото не е в час. Умните са го казали: прост народ – слаба държава. Умните са го казали, а тарикатите го използват. 

- Коя е най-високата награда, която сте получавали в България, и какво мислите за наградите въобще?
- Най-висока награда е признанието на хората. Иначе казионните награди невинаги са обективни. 


„Полковникът птица“ в Лепитский театър - Русия

- Как стои този въпрос по света?
- Както и тук. Нобеловата награда все по-често се дава по политически, а не по художествени критерии. Чехов, Толстой и Казандзакис са без Нобелови награди. 

- Как от гледна точка на драматургията бихте определили ситуацията в България в момента: драма, трагедия, комедия, мюзикъл или просто тъпа пиеса без жанр.
- Тъпа пиеса без сюжет. Сюжет значи развитие, а такова няма. Жанрът е ясен – чалга. Сегашната ситуация с претенции за стабилност мога да я сравня с времето на т.нар. застой по времето на „развития социализъм”. Накрая ще дойде един Горбачов и ще се разбере тъжната истина. Терминът „стабилност” е извинение за липсата на реформи. 

- Какво мислите за месиите, без които не можем? През последните тридесетина години по „Дондуков” минаха няколко. 
- Лошото е, че все по-рядко се появяват.

- Как според вас ще изглежда следващият?
- Засега изглежда като Слави Трифонов.

- Защо мислите така? 
- Друг няма изборни шансове засега. Но и на него вероятно ще подрежат крилата.

- Как?
- Ще пробват оттук-оттам. Ще му намерят слабото място. Той има симптоми на супериорен комплекс например, въпреки че има много положителни качества. Системата не обича хора с положителни качества, търси сговорчиви... Ако не са - ги прави такива или ги компрометира по някакъв начин... Знаем как.

- Бихте ли се включили в гей парад? На чия страна е правдата: на тези, които дефилират, или на онези, които са против тях?
- Колкото страни – толкова правди. Но не бих се включил в подобен парад, защото не виждам в сексуалността си някаква изключителност, с която да парадирам и да манифестирам. 

- Много станаха лудите във вашите пиеси. Не обиждате ли по този начин нормалните: Тези, които плащат данъци, съкращават ги и които платиха четирите милиарда дълг на КТБ, без дори да попитат кой ги е взел и ще се върнат ли някога? 
- Не обиждам нормалните – нормалните се налапаха, защото лудият е този, който дава зелника, а не който го лапа. Докато има балами да търпят, ще има и тарикати.

- Да поговорим малко и за театър все пак. Къде бяхте на премиера за последен път? 
- Не помня точно, но май в Париж. Да, май така беше: на премиера на „Оркестър Титаник” в театър „Аквариум”.

- Как беше?
- Много добре. Френска им работа. Препоръчвам постановката на „Оркестър Титаник” на Хасковския театър – вълшебна е.

- А какво можем да гледаме от вас в София?
- Засега само „Болница накрай света” в театър „Зад канала”, постановка на Дино Мустафич от Сараево. Мисля, че е много добра. С блестящи роли на Филип Аврамов, Сашо Дойнов, Пенко Господинов... Споменавам по-главните роли, но иначе всички са блестящи.

- Да кажем нещо и за киното, като сме почнали?
- За кое кино?

- За българското.
- За българско кино можеше да се говори преди 20 години. Сега е трудно, макар че има някакви филми. 


„Болница на края на света" - Малък градски театър зад канала

- Какви са причините според вас?
- Главната причина е, че никой не си гледа работата, от която разбира, а все се напъва да е това, което не е:  режисьорите се мислят за писатели и сами си пишат сценариите. Показателно е, че малкото сполучливи филми в новото ни кино като „Хайка за вълци”, „Патриархат”, „Мисия Лондон”... са положени върху сериозна литературна основа, а не върху самодейните амбиции на режисьора. Актьорите се мислят за режисьори, а истински продуценти с хъс да направят истински филм – няма. Целта е да завъртят едни пари. Всички сме слушали как се крадат средства от държавните субсидии за кино, „усвояват” се едни пари, които потъват незнайно къде, а възвръщаемостта от екрана е почти нулева...

- Застрашено ли е киното от медиите?
- Европейското кино да. Нито италианското, нито френското кино са това, което бяха. Телевизията внесе дисбаланс с евтини сериални сурогати и отклони масовия непретенциозен зрител в лабиринтите на евтината субкултура. Телевизията е индустрия, а киното – изкуство. 

-  БНТ 1 има кампания за възстановяване на летните кина. Какво бихте казали за това?
- Романтично и похвално. Полски Тръмбеш също подкрепи идеята и наскоро на препълнения площад гледахме лятно кино. Беше пълно, безплатно и любопитно като атракция.

- Това дава ли надежди за възстановяване културата на лятното кино?
- Епохата на лятното кино отмина с епохата на пишещите машини. Електронните технологии наложиха друга медийна среда, така че лятното кино ще остане в аналите на романтичните спомени. 
Откритото пространство не може да конкурира визуалните и звукови ефекти, които днес предлагат модерните киносалони. Представете си децибелите на закритите арени на открито - ще бъде като футболен мач. 

- Ще ги пускат по-тихо...
- Тогава ще се чува пък хрупането на пуканки... Приветствам идеята на Севда Шишманова за възкресяване на тази традиция, но културата и колективното преживяване на лятното кино едва ли може да бъде възкресена в оня си вид. Но лятното кино си изпълни достойно културната мисия от 1960 до 1980 и някоя година. Романтично беше. В летните кина видяхме шедьоврите на киното от онова време, които днешното европейско кино вече не може да достигне. Нито нашето, нито френското, нито италианското кино са това, което бяха. В лятното кино видяхме „Тихият Дон” на Герасимов, „Съдбата на човека” на Бондарчук, Шедьоврите на италианския неореализъм, Фелини, летните кина бяха стихията на Ален Делон и Белмондо. Та ако щете, и класиката на индийското кино – „Бродяга” и „Господин 420” на Радж Капур. 

- Така беше.
- Нали? В тогавашното поколение деца и тийнейджъри се появи и страст към киното. Най-вълнуващото преживяване в моето детство беше лятното кино. Прожектираха по един филм седмично – 3 прожекции, и гледах всяка прожекция. Билетът беше 25 стотинки – 5 яйца тогава, но бяха бедни години. Киното беше до гарата и зад него имаше вековни дървета и короните им бяха пълни с деца. Бях си направил една вишка от шперплат и се качвах още по светло да не ми я заемат. 

- Дърветата там ли са още?
- Дърветата - да. От районното киноразпространение искаха да ги отсекат, но те бяха в района на гарата и ЖП-то каза да си гледат работата. И излязоха прави – лятно кино вече няма, а дърветата са си там. 

- Но децата вече слязоха от тях?
- Аз още тогава слязох, защото ми хрумна нова идея – бях в кръжока по рисуване и дадох идея да си рисуваме билети. С перце, туш и линийка. 

- Били сте подстрекател един вид.
- Страстта ми към киното бе станала хазартна – такава си остана и до днес. Най-трудно беше с надписа „Пазете билета за проверка” – никога не стигаше мястото за всички букви... И подходяща хартия нямаше тогава, хем тънка, хем да не разлива туша. Ползвахме белите страници от картонените корици на детските книги. И целият кръжок ходехме колективно на всяка прожекция. Веднъж се случи доста здрава хартия, та разпоредителката видя голям зор, докато ми скъса контролата. Голямо дърпане падна... Така без малко щях да бъда разконспириран.

- Да. Многостранен е бил феноменът на лятното кино. 
- Определено многостранен. При лятното кино беше започнала и реална интеграция на ромите, а не фалшива и комерсиална, както сега. Магията на киното не отмина и тях.

- Това не е шега, надявам се.
- Ни най-малко. Голяма роля изигра един индийски хит от онова време – „Слонът, моят приятел”. Тълпи от ромските махали препълваха лятното кино, та не можехме да се вредим от тях. Та пак възникна конфликт, но вече на културна, а не на битова основа, което си е напредък все пак...

- А имаше ли негативни аспекти феноменът на лятното кино?
- Всеки процес си има и съпътстващи негативи.

- Дори и лятното кино?
- Да, стимулираше селскостопанската престъпност в ТКЗС-тата. Спомням си как наш съсед излезе от филма „Троянската война” още в началото, защото видял, че на първия ред седи пъдарят на кооперативния бостан. Два курса пъпеши направил с москвича, докато свърши филмът. По същия начин на двусерийния филм „Граф Монте Кристо” в Полски Тръмбеш окосиха пет декара люцерна.

- Понеже преди малко стана въпрос за конфликти на културна и битова основа, нека изясним и още един подобен конфликт. Преди две години в нашия вестник бяхте нападнат в интервю на ваш съсед и на битова и на културна основа: беше ви обвинил и в плагиатство дори... Защо не се възползвахте от правото си на отговор във вестника тогава?
- Защото в такива случаи не се отговаря. 

- Какво имате предвид?
- Човекът се оказа психично болен, който „не може да носи отговорност за постъпките си” според съдебната експертиза, която адвокатът му представи пред съда по този повод. 

- Бяхте оклеветен все пак? Кажете нещо?
- Поднасям съчувствия на болния и близките му. Какво друго в подобен случай мога да кажа...

Интервю на Исак ГОЗЕС