Художникът Иван Савов е завършил гимназията по приложни изкуства в родния си град Сливен през 1964 г., а после и Художествената академия. Автор е на декорите и костюмите на 200 оперни, балетни и театрални спектакли. Първият му спектакъл е в Софийската опера - 1974 г., с балета “Легенда за любовта”. 12 години е главен художник на Русенската опера. Бил е главен художник и режисьор на Бургаската опера, режисьор и сценограф в Камерна опера - Благоевград, както и на Старозагорската опера. 
От 1991 г. става и режисьор, направил е 24 оперни представления. Негови спектакли са представяни в цяла Европа. Награден е със Сребърна лира 1987, Награда за сценография на СБХ 1982, Кристална лира 2004, Златна лира за цялостно творчество. През 2018 г. му бе присъдена Националната награда “Добри Чинтулов” за литература и изкуство. Има 12 самостоятелни изложби живопис и сценография. 

- Как би представил своето поколение творци? 
- Аз съм от поколението, което смята, че социалната справедливост е нещо добро. Независимо от възгледите - партийни или други, всички хора, които бяха идеалисти или вярваха в социалната справедливост, останаха попарени от тъй наречения преход. Те така и не можаха да свикнат с новото време, което често е много гнусно и свирепо. И не се учудвам на хора, които възприеха разрухата на нашето общество като лично крушение. Крушение на идеалите, на морала, на ценностите. Това е много, много тъжно.
В момента ние сме ни риба, ни рак. Далеч сме от стандарта на развитите държави. А на новото време не можеш да откриеш нито лицето му, нито накъде отива, нито перспективата, която трябва да внушава. По-скоро такава няма. Ден за ден. А това е не само уморително, то е безсмислено, ненасърчаващо.


Изложбата на Иван Савов в галерия “Стубел”

- За кого от художниците, които вече ги няма на този свят, си запазил ярък спомен?
- Човекът, за когото си спомням с тъга и с най-прекрасно чувство, това е художничката Мана Парпулова. 
Мана Парпулова я знам от ученическите си години. Тя публикуваше много очарователни рисунки, пищни детски илюстрации, правени с наивитета на детето и с много свежо усещане за колорит. Нейното име ми беше известно още като ученик. Знаех, че е учила в класа на големия Илия Бешков. Тези, които после станаха най-известните ни илюстратори, всички бяха ученици на Илия Бешков в Академията. Това е безспорна истина. След време се оказа, че Мана Парпулова ще пристигне в моя роден град Сливен, за да направи изложба. Беше наредена в Сливенската градска галерия. Големи маслени пастели от пътуването й до Полша. Така се запознахме, аз тогава написах статия за нея в местния ни вестник. Станахме добри приятели. Вече в София, тя често ме канеше в ателието си. Живееше на “Цариградско шосе” в един висок блок. Жилището й беше семпло и модерно подредено, с много вкус. Така, както и самата тя бе винаги много елегантна и модерно облечена. С бижута, направени от самата нея. Твореше от мед и сребро авторска бижутерия.
Помня, един път за Нова година беше сътворила малка елха, цялата само с розово-цикламени топки. Толкова красиво! Често беше първооткривател. Поради това, че бе развила алергия от маслените бои, започна да работи с други техники. Един път отидохме да видим изложба на “Раковски”. И изведнъж тя каза: “Иване, виж ми ръцете”, веднага бяха почервенели. Картините от изложбата бяха прясно рисувани и боите веднага предизвикаха у нея алергията. Щом излязохме и седнахме в едно кафене, полека-лека алергията й изчезна. Светлин Русев също имаше алергия и затова рисуваше с ръкавици. 
Мана Парпулова беше голям майстор на фолклорни кукли. Тя създаде цяла поредица, които “Балкантурист” продаваше на чужденците по родните ни курорти. С нейната внезапна смърт обаче наследството й попадна при нейни роднини и нито се направи посмъртна изложба, нито повече се знаеше нещо около творбите й. Изчезна от хоризонта на нашите художници. А тя не заслужава такава участ.

- Разкажи за Чинтуловата награда, която се даваше по време на “Сливенски огньове”, националните културни тържества в Сливен? Ти нали си сред 50-те носители на тази награда?
- Когато се учреди тази награда, с основната заслуга на Георги Йорданов, за първи път тя трябваше да бъде връчена на писателя Константин Константинов. Аз правих оформлението на сцената за тържествата. Никога не ми е идвало в акъла, че някога ще наградят и мен. Наградата за мен беше нещо като недостижим Еверест. Сред наградените са най-известните ни културни дейци - Багряна, Дечко Узунов, Ламар, Джагаров, Светлин Русев, Станка Пенчева. Когато писателят Константинов прочете своето слово, няма да забравя това слово, образец за мислене и писане.
От тези “Сливенски огньове” имам един скъп спомен с Дора Габе 
Знаехме я по-рано само с детските й стихове. Но тя е една много силна поетеса, която и в късното си творчество остави голяма поезия с “Почакай, слънце” например. Изключителна поетеса. 
Един ден от окръжния комитет по култура моя позната ме помоли да взема от хотела Дора Габе и да я заведа в клуба на културните дейци в Сливен. Отивам във фоайето на хотел “Сините камъни” и виждам как по централното стълбище с цялата си достолепност слиза стъпало по стъпало поетесата. Облечена в тъмносиня копринена рокля с пъстри цветя по нея, прекрасна гледка! Тя и в късна възраст бе запазила своята красота, артистично аристократично поведение и излъчването на детинска радост. Аз приближих и й подадох ръка на последното стъпало, съвсем като в сцена от пиеса. Излязохме от хотела и по пътя към пазара имаше голям панаир със синджирени люлки, гюрултия, въртящи се кончета.
“Хайде да отидем там, при младите хора”, внезапно поиска тя. И отидохме. Спря се тя пред блъскащите се колички и реши, че на всяка цена трябва да се повози на тях. Изпитах голям страх, защото ми е поверена. Но тя като малко дете побърза да се качи, радваше се и беше голяма емоция. После се загледа и към синджирените люлки, а аз си викам: “Леле, ами ако сега поиска да се качи на тях, какво ще правя?!”. Слава богу, отминахме ги. По пътя установих, че копчето на ръкавела ми, едното, се изгубило, изхвърчало, докато сме се блъскали с количките. Но и до днес пазя второто копче за ръкавели, когато бяхме с Дора Габе в онзи чуден ден.
​​​​​​​

Мара Парпулова, 1925-1987, график, живописец, илюстратор

Завършва Националната художествена академия. Твори в жанровете пейзаж, портрет, битова композиция, плакат, книжна илюстрация. Илюстрира и много детски книги, сред които “Васил Левски” на Камен Калчев, “За малките”, “Какво вижда слънцето” на Дора Габе, “Стихотворения за деца” на Петко Славейков, “Сладкопойна чучулига” на Цоньо Калчев, “Ането” на Ангел Каралийчев, “Детска градина 105” на Леда Милева, “Огрей, огрей, Слънчице” на Петко Славейков, “Китка” на Петко Славейков, “Кладенче” на Атанас Душков, “Щъркел шарен дългокрак” на Чичо Стоян и други. Парпулова твори и в областта на приложните изкуства с авторска бижутерия от мед и сребро и цикъл от 42 кукли в родопски, добруджански и тракийски носии. Обявена е за почетен гражданин на Панагюрище.

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/