Княз Лобанов-Ростовски: Съпругът на Людмила Живкова продаде оригиналите на тракийското златно съкровище!

В България се върнаха копията, твърди най-известният руски колекционер-емигрант и експерт на аукционите "Кристис" и "Сотбис"

София, България 27 Окт. 2012, 22:00 74901 прочита 1 коментара

Княз Лобанов-Ростовски: Съпругът на Людмила Живкова продаде оригиналите на тракийското златно съкровище!

Княз Никита Лобанов-Ростовски (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)

Княз Никита Лобанов-Ростовски е роден през 1935 г. в София. Потомък е на древен руски дворянски род, водещ своето начало още от създателя на руската държава – княз Рюрик. Дядо му – княз Иван Лобанов-Ростовски, напуска нелегално Русия през 1919 г. със синовете си /един от които – Дмитрий/, е бащата на бъдещия световноизвестен банкер и колекционер. Неговата майка - Ирина Лобанова-Ростовска, по баща Вирубова, пък е от старинния род Вирубови, към който принадлежи и най-доверената придворна дама на последната руска императрица - Анна Вирубова.

През 1946 г. семейство Лобанови-Ростовски се опитва да пресече границата на България, но са арестувани на гръцка територия. 11-годишният Никита прекарва 12 месеца в Софийския централен затвор. След половин година е освободена майка му, а малко по-късно – и баща му. През 1948 г. обаче Дмитрий Лобанов-Ростовски е отвлечен от тайните служби и, както разбира години след това синът му, е разстрелян в лагер за смъртници. През 1951 г. Никита Лобанов-Ростовски става републикански шампион при юношите по плуване на България, а през 1953-а с майка му успяват да напуснат България. Помага им един техен роднина в Париж – Николай Вирубов, близък съратник на генерал Де Гол, и комисар за бежанците към ООН. През 1956 г. потомственият княз завършва геология в Оксфорд, специализира и икономическа геология в Колумбийския университет в Ню Йорк. Обиколил е цял свят в търсене на диамантени находища, редки метали и нефтени източници. Бил е експерт в банката “Лоуб Роудс”, в нюйоркската “Кемикъл Банк” /днес “Морган Чейз Банк”/. През 1962-ра, по едно и също време с приятеля си от детинство Симеон Сакскобургготски, се жени за първата си съпруга Нина Вилхелмовна Жорж-Пико, дъщеря на френския представител в ООН. /Двамата са разведени, от 2001 г. Лобанов-Ростовски е женен повторно за англичанката Джун Маршам-Таузенд/. От 1967-ма до 1971 г. роденият в България руснак заема поста помощник на вицепрезидента на банката “Bache &” в Ню Йорк. От 1970-а до 1979 г. е бил вицепрезидент на “Wels Fargo Bank” в Сан Франциско и шеф на нейните филиали в Европа, в Близкия изток и Африка. От 1980-а до 1983 г. е заемал поста старши вицепрезидент на “Internationale Resources and Finance Bank” в Лондон. От 1987-ма до 1997 г. е съветник в южноафриканския елмазен монополист “Де Биърс”. Експерт в аукционите “Кристис” и “Сотбис”, член на съвета на директорите на Асоциация на театралния музей в Лондон и пожизнен член на Съюза на благотворителите на музея “Метрополитън” в Ню Йорк. Собственик е на най-голямата колекция в света на руско театрално изкуство и на уникални творби на модерни руски и световни майстори на четката. <hr /> - Княже, вие пристигнахте в България по повод есенната сесия на фондация “Свети свети Кирил и Методий” /бивша “Людмила Живкова”/, в чийто управителен съвет членувате. Днес /петък – б.ред./ се състоя конференцията в СУ, посветена на “живота и делото” на Людмила Живкова, която бе освиркана и почти бламирана от гневни студенти. Управата на фондацията “Свети свети Кирил и Методий” има ли по-специално отношение към бившата си патронка - дъщерята на Тодор Живков? - 30-годишнината от смъртта на Людмила Живкова съвпада с 30-годишнината от създаването на едноименната фондация, след това преименувана на фондация “Свети свети Кирил и Методий”. Снощи, на вечерята, аз попитах проф. Алберт Лиханов, член на фондацията от нейното основаване, как оценява ролята на Людмила Живкова. И той като писател много ясно се изрази: “Людмила Живкова отвори прозорче от България към света”. Днес Людмила вълнува малко хора защото, предполагам, обществото се интересува повече от резултатите от футболните мачове, отколкото от положението на България в света. Но това не е само сега, така е било и преди 50 години. При комунистическата власт, както знаете, страните от Варшавския пакт под натиска на Коминтерна се обединяваха в една голяма глобална зона и националистическите идеологии не се поощряваха, защото те явно водят към разкол. А в България има изключителен феномен. В подготовката на честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава участват и няколко учени от чужбина. Людмила Живкова тогава играе роля на, да кажем, министър на културата. Вслушва се в това, което казват чужденците и възприема много присърце тезата, че България има много богата и древна култура. И тази идеология получава поддръжка от тесния кръг от интелектуалци около Людмила Живкова, които познавам, защото съм възрастен – като Светлин Русев, Любомир Левчев, Лилов и прочее. И тя успя да убеди баща си, че това е важно за България, независимо, че най-близкият му помощник е против. Това подготви почвата за по-нататъшни търсения след преждевременната гибел на Людмила, за която част от хората продължават да смятат, че всъщност става въпрос за замаскирано убийство. - А вие самият как смятате, дъщерята на Тодор Живков наистина ли е била убита? - Да, защото тя беше много вредна не само за България, но и за целия Варшавски пакт. В Уикилийкс се появиха документи, в които американското посолство пише, че в България се създава група от дисиденти. Така че това е много опасен аспект за Съветския съюз. И по тази причина, най-вече интелектуална, ако аз бях диктатор на Съветския съюз, бих ги унищожил непременно. Защото целта е “диктатура Советского союза”. И тъй като Живков разбираше интелектуалния потенциал на дъщеря си и я беше приел като свой наследник, той с огромна скръб й осигури поддръжка, която имаше за резултат като втори политически аспект създаването на фондация “Людмила Живкова”. Това противоречи на социалната идеология на социализма и комунизма – да има фондация с частен капитал. Независимо на цялата опозиция от страна на Съветския съюз и благодарение на личната любов или по-скоро дружба между Живков и Брежнев това стана факт. Живков се обади по телефона на Брежнев и той се съгласи такава фондация да се създаде Пращат Михалков /поета Сергей Михалков, автор на текста на химна на СССР, който след неколкогодишно прекъсване отново е химн на Руската федерация – б.ред./, Алберт Лиханов и акад. Лихачов като надзиратели при създаването на фондацията със специфични функции – да не казват нищо, само да наблюдават. Създадената фондация отразява отварянето на България към световната интелигенция. Ако помните, тук имаше световни конгреси на интелигенцията. В останалите страни на Варшавския пакт имаше международни симпозиуми, но в тях участваха само представители на Източна Европа, те бяха, така да се каже, за вътрешно ползване, срещи между свои хора, на които им е ясно какво ще се случи. А в София идваха от Бразилия, от Аржентина – в страна, за която много хора не знаят изобщо, че съществува. Този процес започна при Людмила Живкова и тогава юридически се обоснова създаването на фондацията. В управителния й съвет влязоха 50 интелектуалци от цял свят. - Включително и вие. Персонално ли ви поканиха? - Ще ви разкажа как стана това, като предварително се извинявам за един вулгарен израз, който ще цитирам. Бях в квартирата на Бродски... ... на поета и Нобелов лауреат Йосиф Бродски? ... не, на неговия съименник Йосиф Бродски, художника, в Москва. И се обади “дядя Стьопа” – Сергей Михалков. Той искаше да ме чуе. Аз му казах: “Предложиха ми да вляза във фондация “Людмила Живкова”, какво ще ме посъветвате?” Ще ви цитирам неговия отговор, защото той беше точно такъв: “Не влизайте, това е лайняна работа” Да, точно това ми каза Михалков! И тези негови думи отразяват цялото отношение на Съветския съюз. - Княже, откога се познавате със Симеон Сакскобургготски и помагали ли сте му да установява бизнесконтакти в различни райони на света – например в Афганистан, в Иран? - Първите ни детски срещи бяха в къщата на Станчеви на “Оборище”. Те имаха около десет деца, затова постоянно правеха големи приеми. И ние също живеехме на “Оборище”, срещу френската легация, в една малка къща, която вече я няма. След това, в емиграция, ние си кореспондирахме. Аз тогава давах пари назаем и по абсолютна случайност бях в Техеран и вечерях с италианския посланик в един ресторант. Забелязах, че Симеон вечеряше семейно с премиер-министъра на Иран Ховейда Аз му пратих своята визитка и му казах: “Дайте да се срещнем след вечеря”. Чрез келнера той ми изпрати своята, на която написа: “По протокол не мога да стана, но ще вляза в колата, ще обиколя квартала и ще се върна”. Което той и направи. Тогава се уговорихме за своите планове. Той пътуваше с жена си и една нейна приятелка към Афганистан, Пакистан и може би Индия. И тъй като беше сам с две жени, когато му предложих: “Дайте аз да направя вашата екскурзия”, той се съгласи. Та срещнахме се със Симеон в Кабул, оттам наехме кола и благополучно стигнахме до Пешавар. Настанихме се в неудобния “Динс хотел”, който съществува вече 300 години и където отсядат всички пътешественици в Азия. Много отчетливо си спомням тази лунна нощ, в примитивните страни небето е много чисто, и как някак си разговорът стигна до ролята на баща му за спасяването на българските евреи. И Симеон ми разказа, че когато е отишъл в Тел Авив, на стадиона са дошли 10 000 български евреи, Червенков им беше дал възможност да се изселят, и цялото това множество скандирало: “Да живее цар Симеон, нашият цар!” Така че тези евреи, които помнеха баща му, осъзнаваха неговата роля. А колкото до бизнеса... Шахът на Иран – Мохамед Реза Пахлави, помагаше на всички бивши царски особи. На италианския крал Умберто помагаше да продава въртолети в Иран. На Симеон помогна нещо в химическата промишленост, но вече не си спомням точно. - Какво наследство остави след себе си като премиер Симеон Сакскобургготски и имат ли шанс наследниците в изгнание и на други монархически родове и династии от Източна Европа да оглавят или да се включат под една или друга форма в управлението на своите страни? - Тук има два аспекта. Първият е: постигна ли нещо премиерът Кобургготски през своите 4 години мандат в България? Аз не виждам никакво наследство от Симеон. - Тоест, няма положителни тенденции, които да бъдат продължени, доразвити и в настоящето управление? - Да, така че той не остави отпечатък върху икономиката и политическата структура в България Не го виждам. Вторият аспект е възможността на други монархически къщи да оглавят управлението. В България няма причини за това. В някои страни монархическото управление е удобно, за да минимизира кражбата, и второ, да се явява като сплотяващ фактор. Във Великобритания това е необходимо, защото те са 4 нации и сега се разпадат. В Русия положението е идентично. Явно е, че там монархията е много подходяща. Главата на руската монархическа династия Романови е Николай Романов, който живее в Швейцария и с когото много добре се познаваме. Той обаче още преди 20 години каза, че не го интересува въпросът дали ще стане монарх. Сега тази автокрация, която съществува в Русия, ще се заостри и може би ще доведе до необходимостта да има монархия. Но това е единственият път, така ми се струва, да се преустанови по-нататъшното разрушение на Русия. Сега тя е в границите си от XVIII век и няма причини за експанзия. - Княже, разбрах, че в момента обитавате “имение”, ако мога така да го нарека, или голяма старинна къща в центъра на Москва, която ви е предоставена за вашите заслуги към културата на Русия от кметството на руската столица. Защо не ви реституираха поне част от имотите на вашето семейство? - Да, тази старинна къща ми бе предоставена от бившето кметство на Москва. Но връщането на имотите е несъвместимо със съветските закони, защото Русия не подписа закон за реституцията. Така че те не връщат и нямат законно право да го направят. На мен ми предложиха да купя нашия фамилен дворец в Ленинград /Санкт Петербург/. Както знаете, тогава нямаше частна собственост, но беше възможно да го закупя за срок от 40 години. Човекът, който го приватизира, беше в затвора. Поддръжката му възлиза на 1 млн. долара годишно. Приватизаторът ми го предложи за 3 млн. и 200 хиляди долара чрез адвокат, с когото се срещнах. Разходих се вътре и видях в какво ужасно състояние е. Да го купя само за 40 години и след това да вложа още толкова за ремонта, беше безсмислено, така че се отказах. Сега там правят хотел “Четири сезона”. Цената на стая е 1600 долара на ден. - Само за президенти, владетели и олигарси! А какво стана, княже, с вашата прочута колекция от картини, театрални декори и ескизи към постановки? - Русия я купи. На посочената цена. /Част от нея е продадена за 16 млн. долара на Константиновския благотворителен фонд през 2008 г. – б.ред./ - Къде е изложена в момента, може ли да се разглежда свободно цялата или е достъпна само частично? - Временно е в Централния музей в Санкт Петербург, докато се направи конферент-залата в този дворец, който Путин построи като място за срещи и където колекцията трябва да бъде изложена. Всъщност Путин затова я купи. - Знам, че с вашата майка много трудно сте напуснали България навремето, а пък баща ви е изчезнал безследно след 9 септември 1944 г. Не се ли страхувахте да се връщате в България, да посещавате и “историческата си родина” – Русия, преди перестройката на Горбачов? - В българското консулство в Ню Йорк написах писмо, че бих искал да отида в България по работа, за да й дам пари, но бих искал да имам сигурност, че ще изляза жив от страната. И получих отговор: “Може свободно да дойдете”. В резултат на това моята банка беше първата, която отпусна международен синдикален заем на България. - Това се е случило по времето на Тодор Живков? - През 1974 г. Живеех в хотела, който е срещу Народното събрание. Тогава се казваше, ако не се лъжа, “София”. Спомням си много добре ченгето на хотела. А в Съветския съюз попаднах по следния начин. Като колекционер на руско изкуство купих архива на един художник – Судейкин /Сергей Судейкин, прочут руски театрален художник от епохата на “Сребърния век” – б.ред./. Кореспондирах си с Дора Коган, която пишеше за Судейкин, и някак си беше узнала, че аз притежавам много негови творби. Аз й отговорих, купих архива на Судейкин, подарих го на Съветския съюз и ни поканиха с жена ми да посетим за две седмици страната. И тъй като бяхме техни гости, реших, че няма да ни тормозят. Това беше първото ни пътешествие там. След това започнах да ходя всяка година, но като човек, който им даваше пари назаем, а Съветският съюз никога не е тормозил банкерите които му отпускат заеми. С изключение на един английски банкер, който се беше настанил в Москва като представител на английската “Мидъл банк” и, предполагам, се беше оженил за рускиня. За него казват, че е паднал през прозореца. Спомням си, че когато Брежнев реши да използва правителствени средства за покупката на зърно, всички големи компании са струпаха в Москва и аз получих предложението на една австрийска зърнена компания да стана техен представител там. Предложиха ми заплата, двойно по-висока от тази, която получавах в банката. Пътувах от Москва към Лондон и по една случайност седях в самолета до известния съветски агент Виктор Луис. Споделих с него какво предложение съм получил и Виктор ми каза: “За никакви пари не го приемайте, защото, когато станете представител в Москва, и нашите, и вашите ще ви агитират и вие ще се чувствате като червей между две черни птици, които ще ви разпъват на кръст, преди да ви изядат”. И аз съм му много благодарен за този съвет. Отхвърлих предложението, което беше много съблазнително – представете си вместо 200 000 долара годишно да получавате 400 000! - Княже, вие дълги години бяхте главен експерт на най-авторитетните международни аукциони “Кристис” и “Сотбис”. Имало ли е случаи чукчето “да закове” на ценни предмети или картини от България? - България няма, горе-долу, нищо освен “тракийското злато”. То беше изложено в Лондон, но съпругът на Людмила Живкова – Иван Славков, подмени оригиналите с копия и ми се струва, че в България се върнаха копията, а оригиналите бяха продадени. В “Дейли телеграф” имаше статия на цяла страница по този въпрос, но това се случи преди 40 години. - Давате ли съвети на крупните български колекционери? - Познавам само един – казва се Божков. Ние се запознахме по повод една от петте картини “На Шипка всичко е спокойно”. Аз писах още навремето на Левчев, че България би трябвало да я купи, цената й беше 5000 долара, и Левчев ходатайства в Националната галерия, но те в края на краищата не я купиха. Тогава Левчев ме помоли да я купя и да я подаря на България и аз си спомням, че му отговорих: “Трябва да не съм с всичкия си, за да дам 5000 долара за страна, която уби баща ми!” Както и да е, тази картина тогава се оказа на аукциона в Лондон. И виждам, че седи един човек с една жена, той я купи и тя се продаде за 1 млн. Но аз знаех, че един букинист в Ню Йорк – Рабинович, имаше масления ескиз на Верешчагин за тази картина, която е била на изложба в Ню Йорк през 1881 г. Ние си разменихме визитните картички с Божков, след това аз дойдох да го видя в София и той купи тази картина. Тогава аз му предложих и Божков купи няколко картини на руски майстори, свързани с България – например обсадата на Варна, но след това той изгуби интерес към това и ми се струва, че сега колекционира други работи. Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА