През есента на 1879 г. на пристанището в Лом слиза млад светлокос човек в модерно палто и нови кавалерийски ботуши, с два огромни куфара (137 кг). Видът му и най-вече куфарите будят подозрения и митничарите претърсват щателно багажа му. За да установят с изумление, че чехът Константин Иречек, на 25 г., с докторат по философия от Карловския университет в Прага, е помъкнал със себе си огромно количество книги и пособия за писане... Трябва да е луд!
Пет години по-късно той ще се върне по същия маршрут, огорчен, омерзен и болен, но вече никой няма да му проверява багажа, макар че куфарите са набъбнали от още книги, и още ръкописи... 

Никога повече няма да стъпи в България!  

Няма как да се пропусне името на Константин Иречек в темата “Следосвобожденска България”. Редица културни институции (Министерството на просвещението, Народната библиотека, Народния музей, БАН...) у нас са получили своя начален старт благодарение на неговата настойчивост, познания, амбиция и удивително трудолюбие. Въпреки затрудненията и пречките, някои от които са умишлено сътворявани от колеги, врагове и дори от приятели. Какво му е струвало това можем да оценим едва сега, четейки дневниците му, където желанието за деятелност, надеждата за напредък и умилението пред “добрите българи” много често се сменя с отчаяние, гняв, ирония, апатия. 

Ноември, 1879 г. Народното събрание, множество полуобразовани простаци или селяни; всеки говори колкото си иска - цели заседания минават в празни приказки. Един стане и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така се кара.

Февруари, 1880 г. Хората са готови с вътрешен бяс да хвърлят камъни върху всекиго безразсъдно; без ентусиазъм, без патриотизъм, само спекулация; никакъв смисъл за наука; глупост и недоученост; никакво уважение към местните заслужили хора... Колко бих желал за малко да отида в Европа, та пак да видя хора.

Декември, 1881 г. И така, пак пред пропаст. Не зная вече колко пъти. Положението е страшно черно и безнадеждно, не се вижда как може да се излезе от него. В Европа всичко върви като да вървиш на параход, а тук на платноход. Често по цели месеци седиш в миризливи води между подводни скали и чакаш вятър...

Май, 1882 г. В българския клуб ставали, казват, чести вечерни събрания, гуляи, комар (това позорно зло расте от ден на ден) и гнусна сервилност, раболепие. 

Юли, 1883 г. Съвършено се аклиматизирах, подивях, прекъснах живата връзка с Европа, мисля със синтаксата на Балканския полуостров. Ала загубих и гъвкавостта на ума, еластичността... Затова чувствам страшна пустота в главата, копнеж по наука, научна работа: чашата на това ориенталско нехайство и яваш, яваш, на тази неопределеност, е съвършено препълнена. 

Март, 1884 г. Сутрин мъртвешки сън, а вечер силна сънливост, пълно отвращение, не съм в състояние да захвана някоя работа, а имам какво да правя... Няма подтик, говориш постоянно с едни и същи хора, срещаш едни и същи мисли, само в друго облекло..
Април, 1885 г. Нищо не ме интересува... Нищо не ме ядосва, нито радва. Страшна душевна летаргия, свързана и с телесна: спи ми се всяка минута, като от слабост. 
Във възрастта, когато връстниците му безгрижно ергенуват, забавляват се, флиртуват, Константин 

Иречек се чувства самотен и забравен

Другите около него общуват на чашка, играят карти, клюкарстват кой с коя дама прегрешава.... А Иречек се хвали в дневника си, че за една нощ може да редактира един проектозакон. Жените не му влизат в полезрението. Още при самото си пристигане установява, че “типът на лицето както на мъжете, така и на жените, нема особена привлекателност”. 


България по времето на Иречек

Виенчанинът, трето поколение интелектуалец с респектираща научна кариера, иска бъдещата му съпруга да е достойна по потекло, задължително образована, европейка отвсякъде и главно по мислене... Възможностите му да намери такава у нас са минимални. Той се движи само сред политически и държавни мъже, рядко е канен на гости, нито пък той кани гости, а и в самото му излъчване

изглежда има доза надменност и дразнещо самочувствие,

което респектира и дистанцира. Но приятелите му почват да му подхвърлят, че му е време да се задоми. Генерал Соболев го съветва да отскочи до Москва и да си вземе оттам богата баришня. По този повод Иречек в дневника си размишлява: европейка едва ли ще свикне с българското общество (явно за него България не е в Европа, а Азия, Левант!), може би подходяща би била далматинка или сръбкиня

Все пак избранница се намира, нарича се Клотилда Цветишич, хърватка от Загреб

Завършила е педагогика във Виена, учителка и директорка в първата софийска девическа гимназия. Със сигурност са се виждали често. Веднъж случайно пътуват заедно по Дунава с кораба и надълго си говорят за това колко е ужасно след живеене в Ориента да се върнеш в Европа и пак в Ориента... Не само въздишали едновременно по културна и елегантна Виена, но навярно единодушно са гледали - отвисоко, снизходително, иронично - на всичко нашенско, като се почне с калта “като езеро” и се стигне до депутатите, които живеят в миризливи ханове, ядат хляб и лук, пият долнопробна ракия и със спестените пари купуват волове... Навярно при срещите си на публично място се държали видимо по-свободно и “цивилизовано”, отколкото е прието -  ще ги одумват, че в нейния кабинет веднъж пили бира. 

Клотилда се оказала добра мишена за тези, които искали да му навредят или поне да го уязвят. Историята е така замъглена от намеци и недоизказаности, че и днес остава малко неясна. Някой пуска слуха, че в Девическата гимназия има болен от сифилис. Мълвата впримчва името на Клотилда - чужденка, госпожица и неомъжена, с много свободно държание. Интригата набира сила, налага се проверка. 

Тримата лекари установяват, че няма сифилис

С това историята не заглъхва. Почти открито се разисква с кого Клотилда се среща най-често - с Иречек и още двама-трима чешки възпитаници. Почти в прав текст се мълви, че имат сексуални контакти, нищо чудно - групово... Дали пък Иречек не се е почувствал задължен да предложи брак на така посрамената девица? Тя приела. Направени били дори покани за годеж. Клотилда си дала оставката и заминала за Загреб да се приготви за сватба. 

Като се върнал във Виена обаче, в обкръжението на близките си и най-вече далеч от това “страшно нравствено блато”, Иречек изведнъж се стреснал, че е направил глупост. Той писал на Цветишич, че неговото семейство не одобрява тази женитба, но че той държи на дадената дума, ако тя настоява. Клотилда незабавно му отговорила да се счита за свободен. Иречек, Иречек, това съвсем не е по европейски - да зарежеш годеницата си едва ли не пред брачния олтар! Защото мама не й харесва носа или нещо друго? 

Видният учен ще се ожени на късни години за някоя си Мария, която тутакси след смъртта му в 1918 г. веднага ще почне пазарлъци на кого и за колко да продаде библиотеката и ръкописите му. 

Петя  АЛЕКСАНДРОВА