Коста Цонев: Не мога да ходя!

Майка ми не одобряваше брака с първата ми съпруга Анахид, с която съм се развеждал два пъти.

Живата легенда на българското кино и театър Коста Цонев избра вестник “ШОУ”, за да направи своята най-искрена изповед. 82-годишният актьор, който още е в инвалидна количка след сърдечна операция и последвали усложнения, наскоро получи своя “Аскеер” за цялостно творчество. Днес той разкрива пред наш репортер коя е най-голямата награда и най-голямата драма в живота му.

- След сложната операция, която претърпяхте, дълго време бяхте на легло. Как сте сега?
- Със здравето съм добре. Благодаря. Мога да кажа, че всички мои вътрешни органи – сърце, бял дроб, черен дроб, бъбреци - вече работят добре, но... за съжаление не мога да ходя. Опитвам се да правя всеки ден упражнения, напредвам по малко. За жалост това обездвижване на краката се получи след падането ми, когато си ударих главата. Не съм се отказал обаче да ходя. Очаквам Чирков да дойде да ме прегледа и да прецени какво ще правим по-нататък. Имам му пълно доверие.

- Съпругата Ви казва, че Вие сте любовта на живота й. Как поддържа духа Ви в този труден и за двама момент?
- Никога не съм предполагал, че

ще стоваря такова бреме на главата на съпругата си.

Тя се грижи почти за всичко. Без нея не бих се оправил. Последно време и аз се опитвам да помагам с каквото мога, но ми е трудно. Това, което тя прави, е наистина невероятно. Тя е единствената, която се грижи за мен и за дома. Понякога ангажираме една жена да помага в домакинството, но тя не идва всеки ден.

Добре, че е съпругата ми. Тя е много добро момиче и съумява да отвлече мислите ми и да ме измъкне от това състояние, в което съм. С усмивката си, с веселостта си тя внася настроение и ме кара да се чувствам по-добре.

- Първата Ви жена Анахид не се е ползвала с благоразположение от страна на майка Ви...
- Навремето, когато майка ми беше жива, тя ми казваше:„Бъди спокоен. Господ те обича и ще ти прати едно ангелче, което ще се грижи за тебе”. Сега мисля, че тя е имала предвид именно това – че жената до мен ще бъде грижовна и всеотдайна. Ели е точно такава.

Майка ми не одобряваше брака ми с първата ми съпруга Анахид, с която съм се развеждал два пъти. Ето сега думите на майка ми сякаш се сбъднаха. Срещнах жена ми и тя стана като мой ангел.

- Кое бихте посочили като най-ценно в живота Ви – дома, семейството, приятелите, професията, децата...?
- На първо място в момента бих поставил

семейството си - то включва любимата жена, любимите кучета и най-вече – любимата ми котка.

- Какви са отношенията със сина Ви? Той помага ли Ви да се справяте с проблемите?
- Той сега ако не ми помага, кога ще ми помага!? Понякога, когато ми се налага да ходя до болницата, двамата със сина си – малкия Митко - идват да ме вземат от вкъщи. Крепят ме през цялото време, качват ме в колата, после ме свалят, водят ме до лекарския кабинет, чакат да свърши процедурата и ме връщат обратно. Не мога да се оплача.

- Вече имате и правнук Янчо, син на внучката Ви Деси и нейния избраник Янчо Таков-син. Позволявате ли си да давате съвети на младите как да възпитават детето?
- Не им давам съвети. А правнукът си Янчо досега съм виждал само три пъти.

С децата и внуците се чуваме предимно по телефона.

Но въпреки това именно те ми дават надежда да живея, да усещам, че не съм излишен.

- Какво друго Ви прави щастлив в момента?
- Напоследък ме правят щастлив малките неща – че има слънце, че птичките пеят, че цветята са цъфнали. Зарадва ме например и това, че успяхме да скрием дървата си за догодина от дъждовете.

- На кого от героите, които сте изпълнявали в киното или театъра, бихте оприличили себе си – като характер и светоусещане?
- Може би на Дон Кихот. Мисля, че най-много се доближавам до неговия образ.

- Признанието на публиката Вие го имате отдавна. Защо едва сега, сякаш със закъснение, получавате това признание - награда “Аскеер” от колегите си?
- Малко позакъсня наистина. Лично аз очаквах с огромно нетърпение тази награда преди две години, за 80-годишнината си, когато направих много хубаво тържество и поканих всички мои колеги. Така че, когато наскоро разбрах, че ще ми връчват наградата за цялостно творчество, малко се поуспокоих, че всичко това не е било напразно, и се зарадвах, разбира се. Приемам го като признание. За всеки актьор тази награда е важна, особено сега в тези обедняващи и трудни дни.

- Заговори се, че наградата ви е събудила завист у някои актьори. Как бихте го коментирали? Вие самият на церемонията споменахте за злоба и завист.
- Благодарение на колегите ми от Театъра на армията всяка година се провежда хубаво пищно тържество по връчване на “Аскеер”-ите. Аз благородно съм завиждал на по-младите колеги, които преди са получавали наградата. Дадоха ми я с толкова закъснение, но все пак са се осъзнали и това забавяне бе само заради един човек. Да, за съжаление, наистина

има един български актьор, който се смята за най-голям и най-велик. Дори знам, че като чуе моето име, ужасно се дразни.

Не бих си позволил да спомена името му, няма смисъл да посочвам пред обществото кой е злият гений, нито да си печеля врагове. Иначе хората от театъра знаят за кого става дума. Ето за тази завист и злоба говорех.

- За кой кандидат бихте гласували на президентските избори тази есен?
- Аз съм привърженик на Царя. Наскоро говорих по телефона с него и го попитах защо не се кандидатира. Възприемам го като дар Божи и съм убеден, че само той е достоен за този пост. Последно време, когато разговарям с него, се опитвам да го убедя да се кандидатира. Той обаче всеки път ми казва:

„Коста, късно е. Късно е вече”

И вероятно има своите основания.

- Вие определено сте един от най-преданите и коректни царисти. Извън ангажиментите, които сте имали към НДСВ, успявате ли да поддържате лични контакти с Негово Величество?
- Да, чуваме се по телефона. Той е запознат с абсолютно всички мои здравословни проблеми, знае за операцията, която претърпях. Не е спрял да се интересува от състоянието ми. Понякога се съветва със сина ми по отношение на здравето ми. Но нямаше как да подозира, че аз трудно ще понеса някои моменти от заболяването си и особено че ще падна така лошо и ще получа лека пареза на краката. Аз го бях поканил да присъства на церемонията по награждаването ми, но той явно е имал проблеми и не можа да дойде. За сметка на това получих една много дълга телеграма на самото връчване. Много приятно ме изненада.

- За какво мислите най-много през последните месеци?
- Честно казано, най-после дойде моментът, в който се събуждам с мисълта: „Колко хубаво, Боже, че нямам работа”. И някак си от това се чувствам по-добре. Надявам се обаче нещата да се оправят. Имам някои ангажименти, които съм поел и трябва да изпълня.

- Какво би Ви зарадвало най-много за рождения Ви ден? Какво си пожелавате?
- Пожелавам си тези мои два крака най-после да стъпят здраво и да тръгнат. Знам, че това няма да стане изведнъж, може би ще минат месеци. Но да ме държат краката – това е най-голямата ми мечта в момента.

Едно интервю на Анелия ДЕЛЧЕВА