През годините много пъти съм разговаряла с известната наша актриса Латинка Петрова. И винаги е било около 1 януари - рождения й ден. Този път друг празник е поводът за нашето интервю - Цветница. Когато и да е обаче, с нея винаги е приятно да поговориш. Тя е толкова жизнена и усмихната, че неминуемо зарежда събеседника си с добра енергия. Надявам се, че и вие ще се убедите в това.
- Латинка, в навечерието на имения ви ден нека ви попитам - на кого сте кръстена?
- Кръстена съм на баба ми Латинка, майката на баща ми. Тогава такива са били законите. Майка ми, която е била учителка, искала да ме кръсти Татяна, на героинята от романа “Евгений Онегин”, харесвала това име. Но после казваше - щяха да ме изядат шопите. Затова ме кръстила на баба ми Латинка.
Оказа се, че името е доста древно. Когато кръстоносците минавали по нашите земи, имало един отряд Латиняни, които били с оранжеви знамена. И нашите прапрапрабаби, като виждали тези оранжеви цветенца в градините, викали - яяя, като латините. Така дошло и името им.
- А кои от цветята са ви любими?
- Обичам полските цветя.
- Тази година пропуснахме да се чуем около рождения ви ден, как се чувствате на 82?
- Ооо, не са много радостни тези дни, когато вече си прехвърлил по-голямата част от живота и оттук нататък се надяваш на Божията милост. Надяваш се да оцеляваш качествено.
- Това не звучи много в духа на оптимистката Латинка Петрова!
- Не звучи, но щеш не щеш, връхлитат те мрачни мисли и това е съвсем нормално за тази възраст. Питаш се дали ще издържиш за новите предизвикателства, дали ще бъдеш в кондиция, дали здравето няма да ти изневери, емоциите да не са в повече, защото се отразяват на кръвното... Всички тези мисли те връхлитат, без да ги чакаш. Това вероятно е нормално, говоря и с мои връстници, те са даже много по-песимистично настроени, при мен някакъв оптимизъм ме поддържа права. Докато готвя в кухнята, си попейвам, леко започвам да танцувам, за да мога да си наваксам готиното настроение, да се подготвя за един добър ден, да мога и да сготвя, и да почивам, и да почета нещо. Въобще, поддържам се в една динамика. Макар че джипито ми казва - всичко върши, но по-бавно!
При мен думата “бавно” е като че ли животът върви на забавен каданс и някой трябва да инжектира енергия, за да можеш да се докараш до състояние да пееш и да танцуваш. И аз това си го правя автоматично по някакъв свой си начин. Използвам, разбира се, и хубавото време да се движа, защото в основата е движението. То регулира и кръвно, и изобщо здравето. Общо взето съм с една детинска настройка, за да мога да оцелявам. Това е може би моята си измислица, при всеки е различно. Но така или иначе, трябва да поддържаме този тонус. Да си потребен някому, да свършиш някаква работа, защото на теб разчитат. Макар че ако легна да лежа, никой няма да ми каже - стани и работи. Но аз сама си го налагам. Потребно ми е, защото на тези години много бързо човек се залежава и отчайва.
- Може би затова изглеждате прекрасно!
- Старая се все пак да имам приличен вид. Това е много важно, защото е хубаво публиката да те види като готин човек. Представяте ли си да се занемаря съвсем и да започна да прескачам фрази, да не мога да си спомня реплика... Тогава става страшно и не си нито за сцена, нито за телевизия, за никъде си.
- А имате ли още много участия?
- През март имахме девет спектакъла - в Добрич, Разград, Шумен... Имах и в Народния театър един спектакъл. Пътувахме в провинцията с пиесата “Трима мъже и една Маргарита”. Маргарита съм аз, другите са Христо Шопов, един много изявен актьор, Васко Драганов, който е прекрасен комедиант и много мил колега, на Христо Мутафчиев синът му също е с нас. Спектакълът е игран преди десетина години в Сатиричния театър, но сега се събрахме една готина компания. Режисьор и авторка на спектакъла е Лиза Шопова. Надявам се публиката да оцени усилията ни, защото в него има всичко - и любов, и ревност... Нещата от живота. Аз, Маргарита, бързам да се оженя, защото няма време за любовта, а мама вече чака в гражданското. Представяте си на колко години е тя.... (Смее се.)
- Според вас има ли граница за любовта?
- Ооо, за любовта няма граници. И ще ви кажа. Преди години играх в един старчески дом. Там видях една двойка. Той се наведе да й откъсне едно жълтурче, а тя му помогна да се изправи. И аз ги питам - кажете как прекарвате дните си тук? И какво мислите за бъдещето? И двамата казаха: “Толкова години сме се търсили и сме чакали тази среща. Сега се надяваме поне на една година живот, за да изживеем любовта”. Това беше трогателно, намерили се на 83 години, и двамата, но така се подкрепяха и молеха бога за една година живот, за да изживеят любовта си.
Така че явно за тази тръпка възраст няма
Човек понякога се моли и за дни! Така е устроен този наш земен път. А колкото и да мечтаеш и да сънуваш, действителността е съвсем различна. В един момент те връхлита я кръвно, я нещо друго, за съжаление.
- За кого от вашите колеги си спомняте с носталгия и бихте искали да са до вас?
- Да ви кажа, по празниците като паля свещи и като започна един поменик. Споменавам всички - Парцалев, Кольо Анастасов, миличкия, всички... Свързани сме и със сцена, и с бит. Когато ни е било зле, сме се притичвали на помощ един на друг. Имам прекрасни спомени от колегите, затова стоя пред свещта и споменавам поименно всички колеги, които са минали през живота ми. Защото това е другият ми живот - театърът.
- Неотдавна в интервю споменахте една реплика - залудо скърцай вратата, залудо не седи. От кого помните тази приказка?
- Баба ми казваше така, тоест - не стой без работа. Ставаш и залудо скърцаш вратата, да вършиш нещо. И майка ми го повтаряше - от лежане няма смисъл.
- Явно от тях сте наследили тази жизненост и енергия?
- От тях. Семейството на майка ми са преселници от Пиринска Македония. И аз минавам за люта македонка
Феминизмът в нашия род е бил с приоритет, както и сега се оказва, че от мен зависи всичко. И когато се преуморявам, си казвам - защо бързам, никой не ме гони, бавно, спокойно. Но това по някакъв начин ти е ДНК-то. На теб разчитат да сготвиш, да хапнат, да посрещаш гости, да сложиш софрата, да приютиш децата... И с това съзнание живея. Може да е малко стародавно като мислене, но моето поколение така е възпитавано.
- Ако не продължавате да работите, би ли ви стигнала пенсията?
- О, не, разбира се. Аз още карам кола, още се глезя със скъп телефон. Децата помагат. Не се оплаквам. Комбинираме с мъжа ми. Кой каквото харчи, си слагаме бележка, след това си правим хесапа в края на месеца, за да балансираме нещата. С повече внимание към харча не са фатални нещата. Не мога да кажа - гладуваме и т. н. Докато има бобец, леща, кисело зеленце... Едно яйчице си свариш. Въпросът е да се настроим по-позитивно.
Ние, българите, обичаме непрекъснато да ревем
И да му е пълен хладилникът, пак ще каже - о, ама ми липсва още нещо. Не трябва да се оплакваме. Трябва да знаем на кой хал сме и какво става по света. Като знаеш колко народ гладува и страда, и война, и дечица загиват. По някакъв начин трябва да сме благодарни. Аз наблягам на позитивизма, защото онова много ме натъжава. Какъв смисъл има, след като има толкова бедни и гладни хора. Да сме благодарни по някакъв начин на Всевишния, че имаме топлинка, че имаме уют. Ако децата ни са добри, качествени, има едно добруване.
- Какво е вашето пожелание към читателите на “Над 55”?
- Над 55 това са млади хора. Аз на 55 се пенсионирах. Но искам само да им кажа - не спирайте да се движите и да бъдете полезни, защото това те изпълва с жажда за живот. Не лягай някой да те отглежда. Стани и си свърши работата, бъди усмихнат. Има време и за любов, има време и за нови преживявания.
Има време да се наблюдаваш, а в един момент да махнеш с ръка и да кажеш - не ме интересува кръвно, не ме интересува нищо, излизам, слагам си парфюм, червило и искам да живея. И най-вече търси позитивни хора. Не да седиш на пейката пред блока и да си говорите за болести. Това пожелавам. Над 55 е една прекрасна възраст да започнеш отначало.
Щрихи към биографията♦ Латинка Петрова е родена на 1 януари 1944 г. в с. Горна Козница, Кюстендилско. Произхожда от стар търговски род, чиито предци идват от гр. Прилеп. Баща й е финансист от София с артистични наклонности, който доживява до 96-годишна възраст. ♦ През ученическите си години тя учи акордеон и пиано. По сцените е от 16-годишна възраст като изпълнителка на народни песни. Във ВИТИЗ влиза след втория си опит и завършва актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Сърчаджиев заедно със Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Илия Добрев, Продан Нончев, Меглена Караламбова, Милен Пенев и др. ♦ Първоначално играе в кюстендилската трупа, където още с първата си роля в “Калпаците” на Панчо Панчев идва в София на националния преглед на българската драма и театър и получава наградата за най-добра женска роля и тази на комсомола. ♦ Работи в Сатиричния театър в продължение на 29 години, където изпълнява над 100 роли, но не получава големи шансове за изява - почти 9 години е “в резерва”. Дебютира през 1981 г. в “Щръклица”, където успешно замества болната по това време Невена Коканова. ♦ Тя е последният сценичен партньор на легендарния Георги Парцалев. ♦ Скоро след демократичните промени през 1989 г. напуска Сатирата и на 55 години излиза на свободния пазар. По-късно се присъединява към Пътуващия театър и обикаля с него страната. Написва авторски спектакъл - “Така не става”, и с колежката си Елена Кънева обикалят провинциалните театри, като го играят към 300 пъти. Вторият й авторски спектакъл е “Надежда има”. Моноспектакълът “Връщам парите” е ретроспекция на живота й, в който изпълнява песни от “Златният кос”. ♦ Добрата физическа форма й позволява през 2013 г. да участва в танцувалното телевизионно шоу “Dancing Stars”, където се изявява като една от най-атрактивните участнички. ♦ На 1 януари 1974 г. се омъжва за тенора от Радио София Красимир Джонгалов, с когото имат една и съща рождена дата, както и дата на сватбата. От него има две деца - син и дъщеря. Синът, Мартин Джонгалов, е ядрен физик, доктор на науките, работил 8 години в Лабораторията за ядрени изследвания във Ванкувър. Дъщерята, Линда Джонгалова, завършва българска филология и работи като журналист. |
Валентина ИВАНОВА
