Драги читатели, неотдавна внезапно почина главният редактор на в. “Над 55” Любомир Михайлов. На 5 ноември той щеше да празнува 78-ия си рожден ден. За жалост, това няма да се случи. Затова в негова памет отпечатваме част от интервю, което е дал преди 3 години пред в. “Шоу” по повод 75-годишнината си.

Любомир Михайлов беше полковник, журналист, артилерист, главен редактор на вестник “Над 55”, баща на четири деца, в детството си поет, първият шампион и рекордьор на Врачански окръг в дисциплината 110 метра с препятствия, театрален талант, който, за радост на днешните звезди, си остана на самодейната сцена, освен това запевчик на батареята като курсант и на бохемските компании по-късно.

Роден е в Костелево, Врачанско, още през миналия век - през 1943 г., когато Втората световна война е в разгара си, а България е още царство. По онова време селските хора нямали навика да се разкарват до Враца заради едно раждане, не им се кандилкало по каруците и затова вършели тези работи вкъщи.

- Господин полковник, какви са първите ви спомени?

- Баща ми Михаил бил директор на училището, но през войната заминал на фронта. През февруари 1943 г. го пуснали за малко отпуска, колкото да ме направи. Две-три години по-късно се роди и брат ми. Това го помня, защото този ден мъжете ни изгониха от къщи. Баща ми ме качи на раменете си, стояхме навън и чакахме. Така майка ми, бежанката от Македония Благородна, роди Петър. Шестнадесетина декара земя беше цялото ни богатство. Нищо работа. 

Като дойде време да тръгвам на училище, с майка ми заминахме при дядо, който ни приюти в една стаичка на къщата си във Враца. В трапезариите сипваха на всеки от американското кондензирано мляко, а ако имаш филийка, ще ти намажат кокосово масло или пастет. 

След война винаги се раждат много деца. Тази година в първи клас се събраха цели две паралелки. Учехме само от съветски учебници, преведени на български. Американците бяха лоши, ние добри. Току-що се развихрила Студената война. Непрекъснато съобщаваха за заловени диверсанти, престрелки по границата. Носеха се легенди за разбойнически чети, конекрадци, но най-лошото бе, че умря Сталин
Като член на ръководството на Легия “Раковски” на първото честване на Деня на независимостта на България през 1990 г. в Храм-паметника “Св. Александър Невски”

​​​​​​​- Това се случва през 1953 година. Били сте на 10 години. Какво помните? 

- Прибирам се вкъщи и леля ми реве. Сталин е мир, значи утре започва световната война, казва. Това силно ме развълнува и написах три куплета за смъртта на вожда. Залепиха ги на стенвестника. Цяла седмица стояхме на почетен караул пред бюста му.

​​​​​​​- Вървеше ли ви в училището?

- Бях абсолютен отличник. До влизането в гимназията. Там ненавиждах математиката, но все пак завърших с отличен успех. Като гимназист практикувах най-гадната и трудна лекоатлетическа дисциплина: бягане 110 метра с препятствие. На пистата във Враца обаче имаше само три препятствия, а бяха необходими десет. Като отидохме на републиканското в София, където всичко си беше според правилата, треньорът ми каза: “Ако завършиш състезанието, ставаш първият окръжен рекордьор”. На стадион “Васил Левски”, макар и със зор, стигнах до края и така поради липса на конкуренти завоювах престижната титла. 

​​​​​​​- Защо станахте военен?

- Ако имаше нещо, което да ненавиждам по онова време, беше армията. Исках да завърша Висшия институт за физкултура или история. Четях много вестници. Правеха една анкета за международната политика. Питаха: “Кой е Патрис Лумумба, какво е ООН?”. Бях най-добър, дори ме писаха във вестника. 
​​​​​​​
31 юли 1990 г. в редакцията на в. "Патриот"

По онова време вкъщи живееше на квартира един шашкънин, съкратен офицер. Той пусна на баща ми мухата за военното училище: че било висше образование, инженер, при това на държавна издръжка.

Ревах цяла нощ, но кой ме пита

Още на другия ден заминахме в Коларовград, днес Шумен. Един месец ни наблюдаваха, минахме медицински преглед. Бяхме хиляда души за триста места. Едно момче от Габрово бе факир по математика, но зле по български. На изпита седнахме един до друг. Темата бе: подвигът на партизанката Сашка от едноименната поема на Веселин Андреев. Дадох му да препише, той ми подхвърли задачите. И двамата изкарахме над пет и влязохме. Приеха ме земна артилерия, оръдейчик. Станах инженер-лейтенант. И един прекрасен ден рейсът с 32-ма млади офицери спря на площада в Грудово (днес Средец).

​​​​​​​- Това не е най-доброто място за военна служба?

- Центърът на града бе пълен с мъже и жени. Само за миг си помислих, че чакат нас... то и така излезе. Всичките бяха родители на момичета, които чакаха да вземат на квартира млади офицери. Имаше един бай Янко Хлебаря. Всяка година чакаше. Омъжи и трите си дъщери за офицери. Едната стана генералша. Имаше си и номер: Тръгне ли на лозето, непременно ще каже на квартиранта: “Ти наглеждай дъщерята!”.

​​​​​​​- Вие сте артилерист, ако при учение сгрешите нещо, резултатът може и да е фатален. Случвало ли се е?

- Бях стажант в Ямбол, стреляме на полигона в Ново село. Целим някаква цел, батарейният командир обаче сгрешил, мерачът също иснарядите падат в  отсрещното село Седларево -един в училището, друг в стопанския двор на кооператива, трети в двора на една къща. От селото започват да реват - изтрепахте ни. Но сме имали щур късмет. Предния ден имало сватба, в стопанството нямало никой, всички изпращали сватбарите, учителката пък се разболяла и прислужникът върнал дванадесетте деца. Така историята приключи без жертви. Само с няколко наказания и с парите, които офицерите събраха, за да платят ремонта на покрива на училището.

​​​​​​​- Струва ли си парата, която светът троши за военни цели?

- Чу се, че Тръмп сключил договор със Саудитска Арабия за 425 милиарда долара. Това са свръхмодерни самолети и зенитни установки, последна дума на техниката. Ако има мир и на световния военнопромишлен комплекс му паднат доходите, той веднага ще направи някоя войница, ще създаде напрежение и пак ще си продаде оръжието. Никой, най-малко някакви хуманитарни подбуди могат да го спрат. 

От в. “Народна армия” ме изпратиха да пиша репортажи за Виетнам малко преди в Сайгон да влязат частите на освободителната армия на Хо Ши Мин. Прикрепиха ме към екипа на местния военен вестник “Куан дой нян зан”. Движехме се с каквото намерим: камиони, бронирани коли, джипове, пеша. Американците, с изключение на няколко съветници, вече си бяха отишли. Отсреща бяха само колаборационистките войски. 

Пред очите ми американският посланик се качи на хеликоптера си и излетя от площадката на покрива на посолството
После кацна на самолетоносача, който го чакаше в Сайгонския залив. Той беше последният цивилен янки, който си тръгна от Южен Виетнам. 

След това Китай нападна Виетнам и вече като човек с опит, отново ме пратиха на фронта. Това вече си беше война, а не учение и игра на войници. Бяхме в провинция Хуанглиеншон. Голяма група журналисти от цял свят. Командирът на дивизията ни сочеше позициите на китайците. Изведнъж зад мене нещо тракна. Обърнах се и видях убит един японски оператор, още държеше камерата. Улучил го китайски снайперист.

Беше на 29 години, Исао Факано, срина се на място. Сега има паметник там на централния площад на града. В момента като го простреляха, командирът започна да крещи: “Лягай под танковете”. Паникьосахме се и толкова. Можеха да ме очистят. Тогава дъщеря ми беше на 5-6 години. Петнадесет години тя - Благородна, ни бе единствена. После се роди Антоний. От него вече имам внучка. А близнаците ми Христо и Васил вече станаха на 20. Когато се родиха, бях на 57. 

Исак ГОЗЕС