Ученият си създава приятелски връзки с образовани българи от страната и българските колонии в Одеса, Цариград и Москва
Ерудираният познавач на славянските езици не споменава и дума за „македонски” език, не прави разлика от гледна точка на науката между говорите в Скопие и онези в другите български краища, казва историкът проф. Пламен Павлов пред Trud.bg

Името на Виктор Иванович Григорович (1815-1876) заема достойно място в историята на европейската славистика, а и на българското Възраждане. Със своята изключителна ерудиция, енергия и изследователски талант големият учен е сред изтъкнатите представители на руската и европейската наука през ХIX век.

Дългогодишните проучвания изграждат Виктор Григорович като отличен познавач на българския език, история и култура. Още преди да заеме авторитетните катедри в университетите в Казан, Москва и Одеса, младият учен свързва съдбата си и със старобългарската литература и нейните паметници. Украинец по баща, поляк по майка, Григорович изпитва искрени симпатии към българския народ и се интересува не само от старините, но и от неговия фолклор, традиционна култура, просветно дело...

Защитил магистърска теза по история на славянските литератури (1843 г.) в Казан, през 1844-1847 г. Григорович успява да осъществи дълга научно-изследователска командировка на Балканите и в Хабсбургската (Австрийската) империя. „Започвайки от Константинопол и Солун - пише Григорович, - аз посетих Света гора Атонска и обходих в различни посоки Македония, Тракия и Мизия - т. е. българските земи до Дунав...”

Резултатите са публикувани в книгата „Очерк на научното пътешествие по Европейска Турция” (Казан, 1848), преиздадена в Москва през 1877 г. Заслугите на Виктор Григорович са високо оценени - през 1847 г. той е вече доцент, година по-късно редовен професор, а през 1851 г. е избран за член-кореспондент на Санкт-Петербургската академия на науките.

Изследователската обиколка на Виктор Григорович има важно значение за опознаването на българското книжовно наследство, език и култура, а и на самите българи от страна на тогавашната руска и европейска наука. Освен че събира огромна информация, ученият отнася в Русия повече от шестдесет ценни ръкописа, сред които Охридското Евангелие, т. нар. Рилски листове, Мариинското Евангелие (паметници от началото на XI в., написани на глаголица) и редица кирилски ръкописи, създадени от XI до XVIII век.

От днешна гледна точка станалото прилича на грабеж на национални ценности, но нека си спомним как през онази епоха са попълвани колекциите на „Бритиш музеум”, френския „Лувър”, руския „Ермитаж” и други музеи в Германия, Австрия, Италия...

Без да адвокатстваме на Григорович, имаме свидетелства, че ръкописите са дарявани от самите българи - игумени, свещеници и представители на интелигенцията. Налага се да признаем и нещо друго - така много от тези безценни паметници не само стават известни на науката, но и са спасени от унищожение! Изследователят е свидетел на враждебното отношение на гръцкото духовенство към българските ръкописи. А и на различни места, вкл. в старата столица Търново, научава за изгарянето на български книги от фанариотите...

Наследството на Виктор Григорович е оценено високо от науката. Трудове за неговата дейност и отношенията му с представителите на възрожденската интелигенция посвещават изтъкнатите наши учени Иван Шишманов, Стоян Романски, Боню Ангелов, Димитър Райков и др. Григорович си създава близки познанства и приятелски връзки с образовани българи от цялата страна и българските колонии в Одеса, Цариград и Москва.

Сред тях са Николай и Спиридон Палаузови, Димитър Тошков, Иван Денкоглу, Георги Бусилин, Васил Априлов, Елена Мутева, Захари Княжески, Найден Геров, Гаврил Кръстевич, Димитър Миладинов, д-р Константин Робев, Стоянчо Ахтар, Неофит Рилски, Георги Раковски, Ботьо Петков, Любен Каравелов и др. Видният професор играе съществена роля в живота на младия Христо Ботев. За съжаление, Виктор Григорович умира скоро след пенсионирането си, което проваля замислените от него нови изследователски обиколки по българските земи... В крайна сметка, както подчертава проф. Боню Ангелов, неговият научен архив, който се пази в Руската държавна библиотека в Москва, съдържа много информация, която и до днес не е оползотворена напълно от българската наука.

Виктор Григорович ни е оставил важни сведения за посетените от него наши градове и краища. В случая ще се спрем само на Македония, доколкото става дума за едно от най-ранните научни проучвания в историко-географската област. Първата среща на руския учен с македонски българи е още в Цариград, където се запознава с „... Йоан Димитров от Охрид..., отец Иларион (бъдещият епископ Макариополски), родом от Елена, и Гаврил Кръстевич, родом от Казан (Котел)... Тримата са постигнали много със своите трудове за българската книжовност...” Тримата образовани българи полагат много усилия за отпечатване на книги на български, още повече че охридчанинът Йован е печатар в типографията на Цариградската патриаршия.
От Цариград през Солун руският изследовател предприема обиколка в Македония. Ползотворно е посещението му на Света гора Атонска, вкл. в българските манастири „Зограф” и „Хилендар”, в които открива десетки неизвестни на науката старобългарски ръкописи. Сведенията за Охрид, Струга, Битоля, Прилеп, Велес и други градове са добре познати на изследователите, но нека припомним най-важното.

Виктор Григорович е впечатлен от старата българска столица Охрид, запазените старини и паметта за светите Климент и Наум. Остава с отлични впечатления от контактите си с учителя Димитър Миладинов и д-р Константин Робев, но е разочарован от враждебното отношение на гръцкото духовенство към българския език и книжнина.

„Градът в сегашно време - пише Григорович, - е населен с българи, власи и турци, отчасти с гърци и албанци. Първите са най-многочислени...” Ученият отбелязва, че прочутият манастир на св. Наум „... е бил построен от българския цар Михаил...” (княз Борис-Михаил), чийто портрет в храма може да бъде видян и днес. Потегляйки към Преспа, Григорович преминава през няколко български села и град Ресен, „... населяван от българи...” Уви, не успява да посети остров „Свети Ахил” с руините от дворците и църквите на „... българския цар Самуил...”

Разполагащ с официална акредитация от властите, руският учен е придружаван от турски охранители, но най-често негови водачи са „обикновени българи”. Григорович отбелязва запазеното богослужение на български език в Слепченския манастир, като констатира, че „... по цяла южна Македония - от Солун до Охрид, и от границата с Тесалия до Скопие и Мелник не само в митрополитските, но и в селските църкви богослужението се извършва на гръцки език...” Това „... затруднява жителите в разбирането за главните истини на вярата, особено по селата, където преобладава българското население, неговата употреба има лоши последици. По пътя много често срещах селяни, които не знаят и всекидневните молитви...”

Наследството на Виктор Григорович е невъзможно да бъде обхванато в една кратка статия, дори и само по отношение на Македония. Ще отбележим обаче, че ерудираният познавач на славянските езици не споменава и дума за някакъв „македонски” език! И не прави разлика от гледна точка на граматика, лексика и т. н. между говорите в Македония и онези в другите български краища.

За изконната българска същност на „славянското население” в Охрид, Битоля, Прилеп, Велес, Щип, Скопие, Сяр и т. н. свидетелстват не само научните наблюдения, но и ясно изразеното национално самосъзнание на срещнатите от Виктор Григорович македонски българи - независимо дали са граждани или селяни, образовани или неграмотни, бедни или богати... Това самосъзнание не се е появило от нищото, не е „създадено” през модерната епоха, както се стремят да ни убедят някои днешни „ерудити” с претенции за „модерна наука”, а очевидно датира още от Средновековието, наследено е от деди и прадеди...

В заключение, няколко реда от писмо на Димитър Миладинов от 25 февруари 1848 г.: „Достопочитаеми колега г-н Виктор Григорович... Моите старания за нашия български език и българските песни, според Вашата поръка, са ненадминати. Не преставам да продължавам изпълнението на моите обещания към Ваша милост, защото българите спонтанно се стремят към истината...”