Роден е на 17 февруари 1943 г. във Варна. През 1967 г. завършва ВИТИЗ в класа на Боян Дановски - в един изключителен випуск, от който са звезди като Катя Паскалева, Меглена Караламбова, Руси Чанев, Стефан Данаилов и Стефан Мавродиев. Там среща и голямата си любов - актрисата Цветана Цветкова. Имат две дъщери, които са тръгнали по техния път - Кристина е актриса, а Марина - сценограф. Работи в театрите във Варна, Пловдив, преди да започне в “Сълза и смях”. От 1985 г. е в Народния театър. Участва във филмите “Козият рог”, “Дърво без корен”, “Къде живееш?”. Някои от театралните му роли са: Антифол в “Комедия от грешки” от Шекспир, Макмърфи в “Полет над кукувиче гнездо”, Хенри в “Камината” от Маргарит Минков, Бубнов в “На дъното” по Максим Горки, лекар в “Макбет” от Шекспир, проф. Сантана в “Призраци в Неапол” от Едуардо де Филипо. Носител е на редица награди, сред които за мъжка роля на Съюза на артистите в България през 1980, на “Аскеер” за поддържаща роля през 1998 г., наградата “Икар” на Съюза на артистите в България за водеща мъжка роля за Фернар във “Вятър в тополите” на Младежкия театър “Николай Бинев”, 2015.
Един от най-прочутите актьори на Народния театър, в чиято трупа е от 33 години, отпразнува рождения си ден на сцената, превъплъщавайки се в ролята на майстор Добри в класическата пиеса на Рачо Стоянов “Майстори”. Колеги, приятели и зрители дойдоха да поздравят рожденика. Актьорът има повече от сто роли в театъра и над 60 в киното. Любовта към театъра е неизлечимо заболяване, казва той. По негови думи, бацилът е влязъл в крехкото му детско тяло още преди да тръгне на училище. Още не можех да чета и в една пиеса, помня, че беше нещо американска, трябваше да играя едно малко пиколо, което носи писмо на героинята, примерно. Трябваше да кажа две думи от рода на: “Писмо за вас, мадам” и те ми дадоха написан текста,

а аз не можех да чета и с доста дресура от страна на баща ми ги научих вкъщи наизуст 

и така проходих там, така да се каже, спомня си актьорът. Родителите му работели във Варненския театър и поради тази причина там преминало детството му.



За 70-годишнината си искал да изиграе нещо изповедно, да направи моноспектакъл, да каже нещо от сцената. Не могъл да открие такава пиеса и тъкмо се отчаял, когато му предложили текста на един румънски автор, Матей Вишниек, “Търси се стар клоун”. Пиесата разказва за стари хора и по тази причина се сторила много подходяща за него и за неговите състуденти, приятели и колеги Илия Добрев и Стефан Мавродиев, които също ставали на 70 в тази година. В нея се разказва за трима пенсионирани клоуни, които отиват на кастинг. Те застават пред вратата в очакване журито да ги приеме и започват да си говорят. На въпроса дали поставянето на тази пиеса е равносметка за отминалото време, актьорът отговаря:

Мислещият човек си прави равносметка ежедневно

Той не чака последната права, за да си каже: Това стана 80 на сто, това 60 на сто, а това изобщо не се получи. Не съм завършил специалност счетоводство, за да си направя баланс на лъжите, които са съпровождали живота ми, на конюнктурата, която без съмнение съпътства всяка кариера. Мисля, че знам кой съм. Или може би се лъжа, че знам кой съм. Така или иначе, имам версия за себе си, без да живея със самочувствието, че съм всезнаещ. Непрекъснато се опитвам да проумея човека и непрекъснато търпя успехи и провали в опознаването му. Но поне не спирам да си задавам въпроси, което ме прави човек, нали?

Най-любимата му роля, по собствените му думи, си остава тази на Макмърфи в "Полет над кукувиче гнездо", за която получава награда от Съюза на артистите в България през 1982 г. С тоя Макмърфи от “Полет над кукувиче гнездо” положението е следното. Хем ме радва, че хората са ме запомнили с тази роля, хем ми е малко криво, защото аз имам близо сто роли в театъра и в киното. И поне десетина от тях си харесвам. Но щом вие сте ме запомнили като Макмърфи,

на мен вътре в душичката ми става топло, че ще оставя нещичко в малкия свят

на малкия регион, в който живеем ние тука. Макар че понякога си казвам: мама му стара, близо 50 години съм на сцената, само това ли успях да направя както трябва?! Мерило беше и това, че опашката за билети стигаше от “Сълза и смях” до градинката на “Кристал”. Тогава народът беше гладен за подобна пиеса. Никога няма да спра да благодаря на г-н Павел Писарев, който тогава беше в Министерския съвет и отговаряше за репертоара на театрите. Ако той не беше открил и не беше донесъл този текст, той нямаше да се появи в онези времена. Г-н Писарев рискува. Когато ни донесе пиесата и я прочетохме, актьорите ахнахме.



До този момент нито книгата, нито филмът се бяха появявали в България. Репетициите минаха при невероятен ентусиазъм. Красимир Спасов беше режисьорът, който направи едно много добро представление, в което актьорите се раздадоха. Ани Бакалова като сестра Рачид, Юрий Яковлев, Бог да го прости, в ролята на вожда Бромдън, Ириней Константинов... Публиката бе другата страна в този спектакъл. Тя сякаш поглъщаше думите, които се изричаха там. Искаше да каже същите думи, но нямаше къде да го направи. Затова и идваше в салона и ни ръкопляскаше. После хората ни чакаха на тълпи пред служебния вход и ни гледаха с ей такива очи.

Искаха да повярват, че аз наистина съм Макмърфи и че това, което се случва на сцената, може да се случи и в живота

“Полет над кукувиче гнездо” по мое време беше представление ерес. Едни хора влизаха зад амвона на църквата и започваха да псуват духовниците пред очите на миряните. Това беше немислимо.
Свързваме го най-вече с драматични роли, но дали той е доволен от това? Моят любим жанр е трагикомедията. Страшно го обичам и мисля, че той най-вярно отразява човешката душевност. В душата на човека живеят и двете състояния. Животът решава кое от тях ще се покаже на повърхността. Никога не съм обичал актьорът да бъде стесняван жанрово. Но често се случва. В киното има един израз, който обаче донякъде важи и за театъра: “Изиграеш ли поп, купи си калимавка”. Има да играеш попове до скъсване. На мен това наистина ми се случи.

В един италиански филм изиграх луд и после изиграх още осем роли на луди в киното 

Тръгна приказка, че ги играя добре и после, когато режисьорът попиташе кой може да изиграе ролята на лудия във филма, всички казваха: Марин Янев, споделя актьорът. А за живота въобще: с натрупване на опита научаваме все повече и повече и както един приятел казва: “Проблемът е, че на тези години знам много”. Да, познанието е тегоба. И въпреки това не въпрос, а основната дума, която съпътства живота ни, продължава да е: може би. Единственият, който може да е сигурен във всичко, е някой извън нас. Кой е той? Аз лично не знам. Но пък изпитвам дълбок респект към него, защото съм се уверил, че той дърпа конците и той решава колко бързо да се движи тялото ми. Аз вече забелязвам, че той неумолимо е решил от година на година то да се движи все по-бавно. Колкото пъти съм опитвал да действам самостоятелно, без да не се допитвам до Него, толкова пъти съм оставал с усещането, че съм вземал погрешните решения.

Подготви Кристина КОСТОВА