Мариус Донкин: Децата са безпътни, защото не знаят за какво стават

Визитка Роден е във Варна през 1950 г. Завършва ВИТИЗ през 1971 г., специалност актьорско майсторство. Играл е в Пловдивския театър и в театър „София”. От 1979 г. е в състава на Народния театър. Познаваме го от сериала „Отплата”, играл е в много български игрални филми и сериали като „Дом за нашите деца”, „Златният век”, „Петимата от Моби Дик”.

- Г-н Донкин, за втори път каните световноизвестния френски драматург Ерик-Еманюел Шмит в България. Как успяхте да го навиете да дойде у нас?

- Не беше необходимо да го навивам, защото той се влюби в страната ни, в хората, когото дойде преди три години. Дори си спомням, че тогава каза, че следващия си филм ще го снима в България. Защото бе видял какви актьори имаме, каква е страната ни. Така че оттук нататък вече не беше трудно да продължим творческите си контакти. Ерик-Еманюел Шмит трябваше да дойде в края на юли, но има нови обстоятелства. Той има свой собствен театър в Париж, в който трябваше да репетира до 27 юли и после да дойде във Варна. Неговото посещение бе свързано с две участия. На 31 юли, в деня на закриването на Международния музикален фестивал „Варненско лято” ще направим по негова драматургия концерт - „Моцарт, моят живот”, за оркестър, певци, инструменталисти и четец. Концертът е структуриран във вид на писма на Моцарт. Той трябваше да прочете първото и последното. На следващия ден се открива четвъртото издание на международния фестивал на „Монодрамата”, който винаги се прави във Варна (1-7 август). Гордея се, че стоя в основата на неговото създаване. Това е най-старият фестивал на открито. В него сме включили „Г-н Ибрахим и цветята на Корана”, където с Ерик-Еманюел Шмит трябваше да се редуваме в различни сцени. Договорихме се за това още през февруари и бяхме много радостни, че ще го направим. Дано болестта му да не попречи тази идея да се осъществи.

- Резервирахте ли си вече някоя нова пиеса на Ерик-Еманюел Шмит, която не е играна в България?

- Да, имам две негови пиеси, но той вече не пише драматургични текстове. Повече се занимава с либрета и романи. Разполагам с два негови моноспектакъла, които трябва да се изиграят един след друг, в една вечер. Единият е монолог на Исус в Гетсиманската градина, а вторият моноспектакъл е за Пилат. Две страни на едни и същи събития.

- Кого още сте поканили за фестивала на „Монодрамата”?

- Тази година фестивалът ще бъде седем дни. Казах ви, че за откриването трябва да дойде Ерик-Еманюел Шмит за „Г-н Ибрахим и цветята на Корана”. Планирано е втория ден той да гледа „Кики ван Бетовен” с Меглена Караламбова, постановка на Георги Дюлгеров в Театър 199. Третият ден ще се представи Армения с много награждавания спектакъл „Дзън”, както и Българският културен център „Витгенщайн” от Виена със спектакъла „Няма страшно” по текст и режисура на Анна Петрова. Участва австрийската актриса Лина Гладийска-Георгиева, която е българка. След това се представят Румъния и Швеция, а после - „Sex без захар” на Елена Атанасова по Дарио Фо, на Пловдивския театър. Шестият ден посвещаваме на Израел. Тогава ще се играе израелско представление. Понеже Варна вече има легитимен кмет в лицето на Иван Портних, организацията на евреите в България и Негово Превъзходителство Шаул Камиса Раз, посланикът на Република Израел у нас, ще връчат наградата на Варна по повод 70 години от спасяването на българските евреи. Като финал на фестивала и подарък към публиката ще бъде моноспектакълът на Георги Мамалев „Какво става?”. Всичко е в името на кандидатурата на Варна за европейска столица на културата.

- Коя реплика от коронната ви роля в „Г-н Ибрахим и цветята на Корана” отговаря най-точно на днешния ден?

- Пиесата разглежда в дълбочина човешките отношения. Ако проявявахме дълбочината на човешкото, което страшно много сме загубили, аз не съм убеден, че толкова години ние бихме могли да правим такъв погрешен преход и да бъдем на толкова погрешна основа. Човешките ценности и тяхното спазване са в основата на това как живеем. Защото всичко друго е следствие от това. Ще се запазят човешките отношения, а не парите. Както гласи библейското схващане - човек да работи за онова, което може да вземе със себе си. В този смисъл в „Г-н Ибрахим и цветята на Корана” важно е посланието: „Това, което давам, е твое завинаги. А онова, което запазваш, е изгубено завинаги.” Да си припомним, че ние сме на тази земя, за да се усъвършенстваме. Да променим света, който е около нас. И да доведем света на бъдещия живот, този, който ние искаме да бъде тук, усъвършенствайки се в своя път. Трябва да реализираме мечтите си.

- Един посланик у нас беше казал, че българите са загубили устоите и ценности си. Така ли е?

- Не съм съгласен. Не съм убеден, че промяната в изборния закон е началото на промяната. За да променим нещо, трябва да променим принципите на конституцията, а не избирателния закон. Каквото и да променим, това ще бъде една пиеса с различни актьори. Всичко трябва да променим, съобразявайки се с нашите условия и темперамент, с нашите традиции и развитие, с нашия характер. Ние не трябва да излизаме от себе си. Трябва да създадем доктрина за цялостното си развитие и сериозна част от нея трябва да бъде за културата. Защото по културата ще ни познаят хората в света, а не по парите. Знам френски театроведи, които гледаха „Ибрахим” и „Енигматични вариации”, които играхме със Стефан Данаилов, и в лични разговор ни казаха, че едва сега са разбрали за какво е пиесата. Вие играете превъзходно, по-добре от Ален Делон, но ние никога и никъде няма да го кажем това, казаха те. За този патриотизъм говорим.

- Какво може да ни помогне да се възродим?

- Традициите възстановяват едно от основните неща в период на промяна. Това е начинът на мислене. Някои променят начина си на мислене, прекарвайки рода си 40 години през пустинята, други – възстановявайки традициите си, които в тези бурни времена някой по някакъв начин е деформирал. Необратимостта на процеса е във възстановяването на начина на мислене. Във възрожденския начин на взаимоотношения. Иначе процесът отново е обратим и накърним. И много лесно може да бъде изместен и отново използван от пъргави и некадърни политици.

- Говорим си за театър, за изкуство. Морално ли е в такива трудни, кризисни времена да говорим за това?

- Разбира се. Преди всичко трябва да говорим за духа, за изкуството, защото това е едно от местата, където хората могат да намерят чрез душата и словото това, което им е необходимо в тези разбунени времена. Те могат да намират и отговора на своите въпроси, как да променят нещо, какво трябва да стане, къде виждат основните си проблеми. Ето, в „Г-н Ибрахим и цветята на Корана” посланието за толерантността между хората, толерантността на религиите е нещо много сериозно точно в този период на агресия, на разбуненост. И на времето, в което човек някак си търси своя път. Път, в който трябва да тръгне, да намери хармонията на добрия живот, на душата и разума.

Имам невероятни случаи в тази връзка, за която говорим. Хора са ме чакали след представление, за да ми целунат ръка и са плакали. Казвали са ми: „Вие за час и половина ни научихте на толкова добро, колкото не сме се научили за цял живот”. Имаше едно момче, което каза, че вече разговаря с баща си след „Г-н Ибрахим и цветята на Корана”. Така че изкуството има възможността чрез катарзис да променя генерално. В този смисъл то е изключително важно във времето, в което живеем. Не случайно на почти всички представления салоните са пълни и това допълнително вкарва в нас отговорността към това, което правим. И как го правим.

- Защо все започваме от нулата?

- Защото нямаме доктрина за развитие. Албания има, Румъния – също. Доктрина означава ясно поставяне на цели, на принципи, на задачи. На възможности в сферата на културата, икономиката и т.н. Колкото са по-далечни тези цели, толкова са по-добри. Ние трябва да се целим не да бъдем европейска столица на културата, а световна. Както София, така и Варна. И ако основната ни цел е да бъдем световна столица на културата, ще станем европейска. Но целите ни трябва да бъдат други. Защото ние имаме право, имаме възможности за това. В този смисъл ние имаме отговорността за това нещо. Защото вековете, под земята, над земята в душите на хората са оставили изключителни енергии. И когато тези енергии не се реализират, има наказание. Когато имаме доктрина за развитие, всичките предизборни кампании ще се превърнат в битка на идеи. На умствена и духовна енергия, а не на подслушване и бюлетини. Те няма да имат смисъл. Когато има битки на идеи, хората могат лесно да избират. Обещанията няма да важат.

Депресионното състояние на младите е заради безперспективността им. Нормално е тези деца да бъдат безпътни, защото те не знаят за какво стават в този живот. В този живот всеки е роден за нещо – един да прави добре ключове, друг – да кара трамвай, да мете добре, да играе, да бъде икономист и т.н. Колкото повече хора попаднат на мястото си и си вършат добре работата, толкова по-добре ще се чувстват и ще се чувстват достойни. Тогава, когато обществото не разделя труда на велик и на никакакъв, тогава хората ще се почувстват уважавани. А в момента младите хора са безпътни. И отиват навън, за да станат еди-какво си, да имат път. Нека да отидат, да се научат и да се върнат. Но в онези държави никой няма да те уважава, колкото и да си талантлив, повече от там, където си роден. Там винаги ще бъдеш чужд човек. Ще те използват и никога няма да бъдеш част от този народ.


Мариана Първанова, в. "Монитор"