Обичаният Мариус Донкин е зодия Водолей. Роден е на 13 февруари 1950 г. във Варна. Завършва ВИТИЗ през 1971 г. Работил е в ДТ в Пловдив, Театър “София”. Сред театралните му роли са: Орфей в “Садал и Орфей” от Иван Радоев, Ромео в “Ромео и Жулиета” от Шекспир, Куцар в “Албена” от Йордан Йовков, Леонт в “Зимна приказка” от Шекспир, Бобеков в “Да отвориш рана” от Боян Папазов. От 1979 г. е в трупата на Народния театър “Иван Вазов”, където е изиграл десетки роли. Носител е на много наши и международни награди. Тази година ще станат 40 години на сцената на Народния театър ”Иван Вазов”. А това лято ще станат 3 години, откакто е директор на културната институция.

Никога не съм си мечтал и не съм си поставял задача да дойда в София, да играя в Народния, не съм изгарял от подобни амбиции. Но тук се чувствам добре, тук в първия театър на България, който е натоварен с изключителна отговорност. И аз винаги съм го съзнавал. Признавам си, в ролята на директор трудно се взимат решения, защото често се борят сърцето и умът, но се стремя да съм честен и справедлив, това улеснява работата, споделя житейската си позиция Мариус Донкин.

В навечерието на рождения си ден актьорът признава, че не е човек на равносметките. 

Не съжалявам за нищо, което съм казал или направил.

Стремил съм се в този живот да върша всичко - предано до крайност 

По-скоро мога да съжалявам за нещо, което съм пропуснал, дадено ми като възможност. В нашата професия е важно, когато имаш шанс, да не го изпуснеш.

Имал съм глупави постъпки, необмислени, емоционални, но не съжалявам. Мисля, че тези грешки са много по-важни от успеха, защото животът е училище. И човек трябва да си вземе поука от тях. Има нещо много положително в грешката, мисля, че човек трябва да се съхрани емоционално и да не я забравя, за да не я повтаря. 

Когато човек мисли позитивно, му се случват добри неща. Човек е уникат, неповторимо божие творение. Баща ми беше свещеник и той естествено, че искаше и аз да стана като него. Като син на свещеник съм вярващ, дано това е било някаква утеха за баща ми, Бог да го прости. Ходех от съвсем малък на църква, едно богослужение за мен обаче беше театрален спектакъл, така съм го възприемал. Създава се тържествена мистична обстановка. Свещеникът облича специална одежда, подготвя се предварително за своята проповед, всичко това много наподобява театър. Така аз още като ученик много активно се включих в драмсъстава на училището. 



Като ме приеха в Театралната академия в София, баща ми ме изпрати при дядо Йосиф, тогавашният варненски владика, да ме благослови 

А той ми каза: няма да те питам защо с този глас не стана свещеник, а ще ти кажа, че просто църквата те научи на театър. В най-добрия смисъл. Бил съм футболист, хандбалист, но основното за поддръжка на физиката е плуването, както и дългите разходки в планината. В кондиция съм. Работата ми го изисква. 

Сред колегите си артисти и режисьори Мариус Донкин се слави като много начетен актьор, а любимите му занимания са астрономията и медицината. Имах интереси, скромно споделя той. - Нищо извънредно. Човек проявява слабости какви ли не. Не знам дали съм добър човек, но се стремя към това. Донкин добавя, че има много приятели, което е най-голямото щастие за един човек в днешно време. Знаете ли как се разбира дали един приятел ви е верен? Обаждате се и му казвате: “Убих човек, ела да го заровим”. Не дай си Боже да стигаме дотам, има няколко човека, които биха откликнали, ако им се обадя, отбелязва Донкин. 
Той с трепет си спомня първите роли в Народния театър. Макар и със завиден стаж на сцената, Мариус Донкин признава, че и досега влага сериозни усилия, за да бъде перфектен в ролите си. Случвало се е да ми изчезне част от дадена реплика и тогава, макар че става за секунда-две, това, което преживява актьорът, е нещо невъзвратимо, умират нервни клетки. Особено при моноспектаклите, при час и половина на сцената във всички положения някъде заскърцва текстът, но когато човек е наясно с линията на действието, с това, което прави, не е толкова страшно, макар че в мозъка ти преминават светкавици. И имаш чувството, че времето е спряло. Е, нямам кой знае какъв избор, но пък 

имам подкрепата на две любими жени - дъщеря ми и приятелката ми 

Благодаря им и на двете, че ме изтърпяват, защото не всички моменти в живота на артиста са красиви. Те успяват да ме издържат и да ми помагат в такива периоди. 

Начинът, по който живеем, зависи от нас, но за да постигнем това, ние трябва първо да променим себе си и да намерим себе си в общността, заедността. Театърът има мисия и пиесата трябва да изпълнява тази мисия, убеден е Донкин, според когото периодът, в който постановките по-скоро са отговаряли на търсенето, а не са възпитавали вкуса, “се изживява” и цитира реплика на проф. Иван Шишманов при откриването на Народния театър: “Когато този театър и творците в този театър се превърнат в социални възпитатели, това е изкуството, това е театър”.

Като директор, той заяви, че знае какво ще се случва в театъра до края на 2021 г. и гарантира качествена продукция. 

“Емоцията в този момент скрива много неща, като физическо напрежение и изразходване, които артистът е имал. По световни неписани закони актьорът, по време на работа, е неподсъден - неговото сърце бие с такъв пулс, който за кардиолозите е фатален, а нивото на адреналина в кръвта му е до такава степен, че той е безчувствен. Необяснимо е за мен как е възможно организмът ти да преодолее цялото това натоварване. Това, че си дал нещо на хората, е изключително важно. Две думи - част от един текст, който играя около 15 години в Народния театър, са, че “Това, което даваш, е твое завинаги, а онова, което запазваш, е изгубено завинаги”. Това е част от моето разбиране за изключителното нещо, наречено дарование, което Бог ти е дал, идвайки на тази земя”.

Подготви Паулина БОЯНОВА