Писателката Мария Касимова-Моасе шокира последователите си в социалните мрежи с ужасяваща история за побой, тормоз, домашно насилие и кръв, в която е била един от главните герои.

Историята е от близкото минало на писателката и журналист и засяга нейна близка приятелка, заради която обаче впоследствие и самата тя осъзнава грубата действителност.

"Преди много години живеех под наем с един мъж в едно малко жилище до пазара на "Ситняково". Канехме много гости, беше хубаво време. Един път на вечеря дойде моя сравнително нова по онова време приятелка с гаджето си тогава. Тя беше изключително мило момиче, много работлива, справяше се сама с живота си и изобщо... възхищавах й се. Не й вървеше с момчетата.

Тогава се опитваше да закрепи една млада връзка с един доста неприятен тип. Помня, че ме отвращаваше физически - с една зла, стисната като минус уста, малки очички, които гледаха лошо, груб, подозрителен, честолюбив по оня начин, дето каквото и да кажеш, все си го обидил или имаш някакви задни мисли. Ама какво да правим - заедно са, тя държи на него, значи ги каним заедно и това е.

Дойдоха, много тегаво беше - не знам за какво да си говорим, тя не смее да се отпусне, гледа в земята, хили се пресилено на тъпите му шеги, той е непрекъснато в статус да се заяжда. Тя се засмее, той - "ооо, е много ти е весело нещо". Тя мълчи, той - "ся па млъкна, нещо неудобно ли казах, срам ли те е...". Към края на вечерта, вече и пийнал, този стана много, ама много заядлив. И по едно време си тръгнаха почти пред скарване, което той през цялото време акумулираше. Сви ми се сърцето, но с облекчение му видях гърба. Просто се притеснявах за моята приятелка, която дори в този момент работеше при мъжа, с когото живеех.

Апартаментчето ни беше на последния етаж, в дълъг коридор, на който съседите бяха сложили решетка с врата. Всеки път, като излизахме или се прибирахме, отключвахме и заключвахме тази врата. Годините бяха между 1996 и 1998, крадеше се много, мутрите се бяха завъртели. Та, като си тръгнаха нашите гости, заключихме вратата на решетката и се прибрахме. Още докато разчиствах масата, моята приятелка звънна на звънеца ни долу на входната врата.

В слушалката я чух да крещи, че този я бил. Веднага й казах да се качва нагоре и през глава хукнах към коридора ей така, както си бях - с гъбата за чинии в ръката и без ключ за решетката. Стигнах там и след секунди и моята приятелка беше пред вратата. Цялото й лице беше в кръв.

В този момент и мъжът, с когото живеехме там, дойде до мен на вратата. Аз в пълен ужас от гледката пред очите си треса заключената врата и осъзнавам, че не съм взела ключа. Крещя му да отиде веднага да го вземе, защото моята приятелка стои отпред със счупен нос и трепери, че онзи ще се върне и ще я допребие. И крещя аз, в истерия тръскам вратата и аз не знам защо, и с периферното си зрение го виждам как се офлянква. Не мога изобщо да повярвам, че го прави нарочно и се обръщам да му извикам пак "чуваш ли, иди веднага за ключа, бързо, веднага!" И тоя пак мънка и се върти като шугав на едно място!

Не знам как съм му изревала, но в крайна сметка аз хукнах към апартамента, а той ме изпревари и на вратата ме пресрещна с ключа. Приятелката ми влезе. После не помня какво се случи - знам само, че тоя бияч не дойде. И друго знам - че когато в малките часове се обърнах към тоя мъж, с когото живеех, да го попитам какво беше това нещо с ключа, той ми каза как се бил страхувал за нас, за мен, да не би тоя да направел бой и у нас и тогава какво сме щели да правим...

Обичах този мъж и тази случка не ме накара да го заобичам по-малко. Понякога сърцето подлъгва, нали знаете? Нищо, че животът ти дава знак, ти предпочиташ да не го четеш, да си затвориш очите, да се снишиш. Викаш си "абе не, не е това, нормално е, не е, защото не е искал да й помогне...". И извиняваш. Извиняваш малодушието. Да, извиних го.

А е трябвало да го заобичам по-малко. Тогава още е трябвало. Трябвало е, защото едни години по-късно жертва на тормоз бях аз. От същия този мъж. Е, не ми е чупил носа. На крака си имам прорез от едно стъкло, което се вряза в плътта ми така, че за малко щях да окуцея. Беше изритал яденето, което бях сготвила и йенската тенджера се беше счупила в краката ми. Това не беше най-болезненото. И насинените крака и ръце не бяха. И стиснатото лице с малки кръвоизливи около устата не беше. И събужданията посреднощ за скандали не бяха. И непоносимостта към мен в очите дори не беше. Повече болеше счупената ми душа. На нея й беше най-трудно да се раздели с това, което е обичала, защото трябваше да разбере, че се е лъгала. Че си го е измислила.

Не съм я забравила тази случка, та сега да съм се сетила за нея, покрай войната. Просто паралелът ми се наложи сам. И споменът как моята приятелка плачеше уплашена, със счупен нос и кръв пред решетката на дома ни, а мъжът, с когото споделях живота си, не искаше да я отключи. Не искам никак да наричам това. То само си се нарича. Просто да помним, че един ден в кръговрата на живота ние ще сме насилени. И тогава дано да има кой да ни отвори решетката...

ПП. Приятелката ми днес е добре и щастлива. С любовта, която заслужаваше. Няма такова силно момиче като нея! И не, не е забравила онзи път, как ли би могла?! А мен цял живот ще ме е срам пред нея, че човекът, когото бях избрала до себе си, ме постави в ситуация, за която до ден днешен да не знам как да поискам прошка...".