На 26 май 2017-а Григор Вачков щеше да навърши 85 години, но съдбата бе решила друго за него - на 18 март 1980 г. родният колос в киното и театъра напуска земния си път на 48 години, апропо: възрастта, на която неговата майка баба Мартина е починала. Тогава Гришата е бил в прогимназията, а грижата за него била поета от дядо Вачко и двете му по-големи сестри - Райна и Люба, които вече били омъжени. Обичал родното си село Трънчовица много, тачел го, милеел за него. В същото тамошното Народно читалище днес носи неговото име - “Григор Вачков”.
Голямото име и талантът на великия български актьор Григор Вачков са красиво продължени във времето от единствената му наследница - Мартина Вачкова. Вярна на принципа “искреност на всяка цена”, придобит от родния й баща, Марта с радост споделя:

- Татко ме обичаше и го показваше всеки миг, но дъщеря ми няма това щастие, с горчивина споделя актрисата. Баща ми беше най-обичащият баща. И напук на всички правила, че децата трябва да се целуват само когато спят, че не трябва да хвалиш детето много, че не трябва да му купуваш много неща - той разби всички тези правила. Обичаше ме страшно и го показваше всеки миг. 

Гушкаше ме “до счупване” 

Моят татко не прегръща просто така дежурно - той стискаше и чупеше ребра, а когато стискаше ръцете на мъжете, с които се ръкуваше - те се извиваха. Показваше с всеки свой жест - обич, обич, обич! Мисля, че щастливите хора сме тези, които сме били обичани като деца. Моят баща глезеше! Това е. Майка беше строгата. Децата трябва да знаят колко е важно да растеш с човек с морал, с човек с чест. Това са думи, които днес не се използват. Но моят татко го знаеше това. Беше учебник по чест и морал. Невероятното е, че 37 години баща ми го няма, а любовта към него не е отстъпила и сантиметър. Когато приятелите му говорят за него, лицата им светват. Толкова е хубаво, че за любовта, за приятелството, за обичта няма смърт, няма раздяла. Ако нашите деца се научат на това - да почитат, да уважават, да ценят..., споделя актрисата. 


С дъщеря си

- Марта, добре сте дошли на страниците на вестника ни! Докато активно се изявявахте като тв водеща, мнозина ви наричаха българската Опра Уинфри. Ласкаеше ли ви това по някакъв начин, или по-скоро ви дразнеше с нещо?
- Първо, добре съм ви заварила! (Усмихва се.) Колкото до въпроса ви, нито ме ласкаеше това, нито пък ме е дразнело по някакъв начин. Хората обичаха и обичат да слагат етикети и да припознават някои популярни личности в други. За мен няма проблем! Но да ви кажа, да, по някои неща моето шоу “Апартаментът” приличаше на нейното, но разликите определено бяха много повече от самите прилики. Вижте, аз със сигурност нямах, няма и да имам амбициите на Опра Уинфри. Да живея едва ли не като последна инстанция нито ми е приоритет и сто процента интересно, нито пък смятам, че е абсолютно правилно.

- Ако вие самата трябва да бъдете максимално искрена в едно изречение, какво бихте ми споделили сама за себе си?
- Че съм уплашена! Аз винаги общувам абсолютно искрено, аз ако не искам да кажа истината, не говоря. Защо ли? Ами защото аз друго освен истина никога не изговарям. В последно време ме е обзело едно чувство на страх, живеем в страх. Лягам и ставам със страх за детето ми например. Не знам какво я чака утре моята дъщеря, не виждам перспективи за нея, за себе си също в иначе прекрасната ни България. Изплашена съм и за това накъде вървят телевизиите, защото аз все това работя, това е нещото, с което се гледаме вкъщи, с което се изхранваме у дома, аз и моето дете, аз и моето семейство. Не виждам надежда и по-добри времена, в които скоро да заживеем далеч по-спокойно ние, българите. По-тъжното е и че в световен мащаб е моето притеснение. Но особено тук, при нас, в татковината чувството за несигурност е огромно и плашещо. Не знам дали сме достойни европейци, трябва обаче да сме на сто процента достойни хора. Но усилието трябва да бъде положено от всички страни. Достойните са много самотни и затворени както в себе си, така и в домовете си. Те много рядко са навън. Тези хора, емоционалните, истинските и съчувстващите, изтъканите от добродетели не смеят да си покажат носа вън, не от домовете си, а от ума си. 

- Знаете ли, сетих се за един ваш скеч, в който бяхте в роля и давахте телевизионно интервю. Тончо ревностно се приближи към вас с думите: “К’во става тука, бе?”, а вие: “Ей тука сега говориме тука за телевизията”, а той: “На кого ядеш ти хляба, ма?”, и вие агресивно откликнахте: “На кой съм изяла хляба бе, идиот?”, а той, гонейки ви: “Залъка от устата ще ми взимаш ти, а?”...
- (Смее се.) Ох, леле, как само ме върнахте назад във времето, благодаря ви! Много добре ги помня тези два образа. Те бяха едни случайни граждани, които играехме с Тончо. Наистина, много готини и истински типажи бяха, с много хубав етикет, с много подтекст и смисъл. Това беше в момент, когато хората не смееха много-много да си казват нещата едно към едно, тоест истината, и се говореше с едни такива завоалирани, едва ли не измислени или назубрени фрази. Спомените ми изобщо от “Ку-Ку” и “Каналето” са невероятно истински, искрени и чисти. Разбира се, те ми носят и едно топло приятелство с всичките ми колеги от тогава и до днес (замечтано се усмихва, б.а.).
Но да изям хляба на някого, това е абсурд!! Подобни неща и през ум не са ми минавали. Но вижте, визирайки килограмите ми, май - да, май съм похапнала доста повече хляб, отколкото е необходимо, което си е и видно, де (смее се). Но като работа, да се домогна до нещо или до някаква цел, и то на всяка цена, с хитрост и подлост, да взема ролята на някого например или нещо от сорта, не, в никакъв случай. 


С майка си

- Каква е цената на славата за вас?
- Цената й е личният живот. Това, че си на показ, това, че според една приказка за известните хора половината ти живот минава в това да искаш да те разпознават, а втората половина минава в това да се криеш, да не бъдеш разпознат и одумван. И така, докато се стремим да бъдем популярни, трябва да запомним този си стремеж и да не се ядосваме, когато в заведение или на улицата идват и ни спират наши фенове и почитатели с желанието да разговарят с нас, да поискат автограф или да се снимаме заедно, не трябва да забравяме, че сме го искали и мечтали това. Само че никой не мечтае да влиза в жълтите вестници и да бъде оцапано името му, да бъдат обиждани близките му и неговото семейство. Ето за това никой не мечтае. Но... това е обратната страна на медала на славата и известността.

- Вероятно и вие, като някои от читателите на вестника ни, сте минали през своите терзания и изпитания в любовта. Сега обаче и най-сетне семейно щастлива и в хармония ли се чувствате?
- Да, разбира се! Аз винаги съм била в хармония със себе си. Всъщност проблемите, през които човек минава, са полезни, защото са житейски уроци. Аз лично си обичам и грешките, които съм допуснала, обичам си и драмите, и тежките моменти в своя живот, защото именно те ме изграждат!

- Пожелайте си нещо, чаровна Марта!
- Ще си пожелая здраве за майка ми, за детето ми, също и за себе си. Разбира се, здраве и късмет и за всички останали мои близки и приятели. Това е най-важното - здравето! Да, може и да звучи клиширано, но е истина. Останалото е една борба, при която чрез търпение нещата се подреждат по възможно най-добрия, точен и удачен, впечатляващ начин за всички добри хора, защото Господ ни обича! Нека Бог помага на всички добри хора! Амин!

Иво АНГЕЛОВ