Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Завършва немска гимназия в родния си град и българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Автор и сценарист на два документални филма за патриарха на българската национална литература Иван Вазов. “И мойте песни все ще се четат” и “Великите българи: Вазов”, автор и сценарист на документалния филм “Град от думи”, разказ за уникалния литературен проект “Едно немско пътуване към Пловдив”. Беше главен уредник на къщата музей “Иван Вазов”. Пише литературна критика и публицистика, превежда от немски.
Нейни стихове са преведени на всички големи европейски езици и са включени в множество антологии. През 2000 г. хайделбергското издателство “Вундерхорн” отпечатва сборник с избрани стихотворения на поетесата. Сега е драматург на Народния театър “Иван Вазов”. 

- Името ви, както казват, е със запазен знак в модерната поезия и у нас, и в Европа. И взирайки се във времето, “хвърляте по някой и друг камък във водата”. Как става това, откъде се подклажда, какво ви струва, накъде ви води? Вашето обяснение? 
- Думите ме владееха още от детството. Заради един пълен със списание “Славейче” кашон, който нямах търпение да разглеждам, на тригодишна възраст си счупих главата. Сега си мисля през смях: полетът в необята на Словото започва с тежко падане... Пиша и печатам стихове още от ученичеството си, от 1977 г. в “Родна реч”. Изглежда, поезията е моята участ, тя “нагласява” и предопределя най-важните събития в живота ми, характера ми, пътя ми - още през 1990 г., веднага след падането на стената, ме отведе в Западен Берлин, в едно от най-знаковите литературни места на Европа - Литераришес колоквиум. Поезията е най-величественото смешение между сила и уязвимост, между несвършващо любопитство и свръхизтощение, а какво ми струва, е загадка и за мен. Зная само, че ме изисква посветена открай докрай, но ме държи изправена и в годините, през които не пиша стихотворения, и във всекидневието, през което се блъскам като всеки друг човек, та и повече...



- Бяхте дълги години главен уредник на къщата музей “Иван Вазов”. Мислех си, че точно това е мястото за вас. И все пак какво ви липсваше, тишината явно ви уморява, явно има и нещо “спортно” във вас - “сменяте дисциплините”... 
- Да, музеят на Иван Вазов бе моето място: изпълнено с вдъхновение, с възрожденска работа, с дух. Голям подарък - обитавах дома на писателя, който ни е съчинил и написал такива, каквито сме и днес, с други думи, дишах въздуха на всички български времена едновременно. Много обичах музея, организирала съм и съм издишала всевъзможните му ремонти, попивала съм от духовната патина на стаите и предметите, преизпълвала съм се с достойнството и любовта до несвяст към България на неговия велик стопанин, Иван Вазов. Но един ден просто си тръгнах, прекосих улица “Раковски” и от битовото Вазово място отидох в символното - в Народния театър. Винаги ще съм благодарна на Мариус Донкин за това. 

- От “Каменни криле” до “Седем. Стихотворения (с) биографии”, пък и напред как се променяхте през годините - Владимир Зарев, дъщеря ви, награди, признание, а и днес драматург в Народния театър “Иван Вазов”? Какво още...
- Променях се как ли не, но си останах и същият болезнено свободолюбив, самотен литературен атом. 

- Какви уроци получихте от семейството си, от баща си, от майка си?
- Майка и татко бяха лекари в много трудни и ограничени за професията им времена, но ме научиха с огромна обич на труд и посветеност, четяха ми много в най-ранното ми детство и така обикнах книгите, оттогава до днес знам наизуст стихотворения, които съм запомнила благодарение на тях. Изтърпяха доста лишения, за да получа образование, да си купувам книги, да живея самостоятелно още от ученическите си години и не просто да се чувствам независима, а и да съхраня независимостта си. Посветила съм им една от своите книги - “Разглобяване на играчките”.



- Имате много и различни контакти. Какво ви наранява, досажда, а защо не и да ви оправя настроенията? Как укротявате бесовете в себе си, край себе си?
- Ами то толкова развързани бесове шетат наоколо и навсякъде, че аз се страхувам да развържа своите. Инак ме нараняват много неща: глупостта, мързелът, несправедливостите, които ни бодат очите, устремът към взаимоунищожение, озъбените отвсякъде зависти и ненависти. Понякога имам чувството, че като общност не желаем да намерим и постигнем равновесието в живота си, че зорлем страним от нормалността, която изисква доста повече усилия и отхвърля манталитета на дребния и едър шмекер... инак всеки досег до истинско изкуство, до истински и смислени хора не просто оправя настроението ми, но и ме зарежда с енергия.

- Знам, че има уют в дома ви. Кой от вас обаче с г-н Зарев допринася повече за това? И как?
- Владимир Зарев е не само голям писател, но и голям домошар - той допринася повече за уюта и красотата в дома, влюбен е в картините и предметите, преподрежда ги, съзерцава ги.

- Как си почивате? Издайте кои са вашите любими книги на бюрото ви, край леглото...?
- Чета много и лакомо, по няколко книги едновременно - навсякъде, в трамвая, в леглото, вечер, сутрин, във всеки свободен миг, връщам се към най-важните книги на младостта си, обичам да ги препрочитам, разбира се, и много поезия, класическа, модерна. Точно така си почивам - като чета книги или се разхождам, дори се шляя из София, гледам какво се е променило, радвам се на островите на европейскостта в моя роден град. Почивам си и като мечтая вървешком, въобразявам си утопични проекти, най-често свързани с литературата, но не само. 
- Какво искате за дъщеря си?
- Искам Зорница да живее в съгласие със себе си, да следва пътя си, да не се бои от изпитанията и да е добър човек. 

Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55"/