На 28 август 1943 г. в 16:22 часа спира да бие сърцето на последния български монарх Борис III. До днес историците не престават да нищят най-различни, често сензационни, версии за преждевременната му кончина.

Най-конспиративната си остава тази, че е бил отровен от Хитлер, тъй като не е искал да изпрати български войски на Източния фронт и дори е планирал да изтегли България от Тристранния пакт. По това време във Втората световна война вече е настъпил обрат.

Съветският съюз минава в контранастъпление и започва дългия си марш на запад срещу силите на Вермахта.

Гибелта на царя идва неочаквано, като той е относително млад, ненавършил 50 години и без предишни тежки боледувания. Малко преди това Борис III посещава главната военна квартира на Хитлер „Wolfsschanze“ („Вълчата бърлога“) в Растенбург.

Слуховете за неестествената му смърт плъзват почти незабавно ​- в България и света. Появяват се дори хора, които твърдят, че са „очевидци“, присъствали на свалянето на царския труп от самолета на Хитлер. Не закъсняват и международните реакции.

Вестниците в САЩ говорят за убийство от страна на българин при завръщането на царя от германската главна квартира, а Радио Лондон посочва, че става дума за атентат, извършен на софийската гара, но впоследствие посочва отравяне от Хитлер. Правителството и печатът се налага да излизат с опровержения, които обаче засилват още повече съмненията и фантазиите на обществото.

Съществува и обратната теза - за убийството на цар Борис от държавите от антихитлеристката коалиция, като тук се посочват за извършители на неговото отравяне Съветският съюз или Великобритания. Официалната версия е смърт вследствие на инфаркт.

Като причина лекарите посочват: „запушване на лявата сърдечна артерия (тромбоза), двустранна пневмония, оток на белите дробове и на мозъка“.

След пристигането си в софийския дворец царят споделя пред своя секретар Ст. Балан за болки в гърдите и рамото - симптоми, предвещаващи инфаркт. Първият признак за влошеното състояние се наблюдава във вечерта на 23 август, когато на монарха започва да му прилошава, а впоследствие повръща и изпитва сърдечни болки.

Придворните лекари първоначално дават погрешната диагноза жлъчка. След като състоянието му се влошава на следващия ден, от Берлин пристига д-р Рудолф Зайц, който е лекувал царя и преди това, а от Виена - още двама специалисти - д-р Ханс Епингер и д-р Максимилиан де Кринис. Представената диагноза е сърдечен удар, с която се съгласяват и българските им колеги.

Като причина се сочи физически и емоционален стрес, напълно разбираемо, имайки предвид напрегнатите разговори във „Вълчата бърлога“ и изкачването на вр. Мусала, което царят предприема веднага след завръщането си. Съществуват свидетелства, че лекари от Института за съдебна медицина извършват тайна аутопсия и потвърждават официалното становище за инфаркт.