Две дати от отминалата седмица напомнят за един човек, който поне в спомените на своите приятели изглеждаше безсмъртен. На 30 август 1959 година той е роден, а на 23 пак август, петдесет и седем години по-късно, отлетя към по-добрите светове. А защо безсмъртен? Точно заради това, че доста здраво стоеше на земята. При него всичко изглеждаше сигурно, спокойно, леката му беззлобна усмивка предразполагаше към приятелство, имаше добра работа, хубаво семейство, беше известен и уважаван, може би богат, и като че ли житейските бури минаваха някак си встрани от него, по другата улица, без да го докоснат. Така изглеждаше Митко Цонев в очите на другите. И за всичко това, с което не всеки може да се похвали, някои му завиждаха, може би мразеха, а тези, които дори и малко го познаваха, искрено го обичаха.
Късметът на Митко бе го споходил по рождение. Той е видял бял свят в едно от най-известните и високопоставени български семейства. Негов баща беше големият актьор, звездата на киното и театъра Коста Цонев. Майка му Анахид всяка вечер красеше от телевизионния екран домовете на милиони българи. Такова момче по презумпция тръгва направо по магистралата, никакви горски пътеки и черни пътища. Може и така да е било. 


Митко  с баща си Коста Цонев 

Филмът „ Таралежите се раждат без бодли” го прави известен поне колкото родителите му, когато е още на тринадесет години. На шега до последно почитатели, познати или не толкова го закачаха: Можеш ли да си мърдаш ушите? И той го правеше. Независимо от годините, мустаците и общественото положение. Детето в него не си тръгна до последно. Остана си таралеж без бодли.
След още няколко филма /Митко винаги е твърдял, че баща му не е знаел нищо, още по-малко му е помагал във филмовата му кариера/ той е направо готов за ВИТИЗ. При това като син на...
Приемането му едва ли подлежи на съмнение. Може би страхът, че в театъра ще остане завинаги бледа сянка и протеже на талантливия си родител, или влечението към такава престижна наука като правото го пращат в Юридическия факултет на Софийския университет. И вместо да ползва авторитета и връзките на фамилията, за да гради светло бъдеще на магистрат или университетски преподавател, Митко отново изненадва. Той става редактор в София прес. Журналист, и то на най-ниското стъпало на кариерата.

Склонността на българина да неглижира таланта и способностите на другия не пожалва и Митко Цонев. Той става говорител в единствената тогава Българска национална телевизия. Приет е за тази позиция с конкурс, в който едва ли кандидатите са се брояли на пръстите на едната ръка. И тогава веднага тръгва мълвата, че заслугата за това не е толкова негова, колкото на майка му. Самият Митко разказваше, че Анахид силно се изненадала, когато разбрала, че със сина си са вече колеги. Мнозина дълго твърдяха, че назначението му е резултат на връзкарство, но това, което се случи после пред всички, няма как да бъде поставяно под съмнение. Митко Цонев стана едно от най-емблематичните лица на телевизията. Имаше моменти, в които никой не можеше да си представи „По света и у нас” без него. Поредният рейтинг го постави по-високо от тогавашния президент. Тази работа не става, защото майка ти е говорителка, а баща ти голям артист. Друг е въпросът, че по популярност по това време той далеч бе надминал прочутите си родители. От него хората чуваха новини, които по онова време вълнуваха всички. Бяха бурни години, разделни. На политиците бе нужно напрежение. И те го създаваха. Взривяваха електората. И тогава появата на Митко бе хапчето спокойствие за изтерзания зрител. Независимо какво щеше да съобщи. 


Анахид  Цонева със сина си и свой колега 

За Митко телевизията бе всичко. Той бе амбициозен човек. Опита се да стане директор на БНТ. През 2002 година за този пост се бореха десет човека. Загуби, но успяваше да прикрие разочарованието си, той си знаеше как... Повече го болеше заради провокацията, която му спретнаха. Далеч преди конкурса някой пусна слух, че победата му е сигурна. Баща му тогава, депутат от НДСВ, е уредил всичко с Царя. Това не само го злепостави, но може би предопредели и загубата му. Не обвини никого, но му тежеше.

После реши, че негово ще бъде най-дългото телевизионно предаване в българския ефир. Изглеждаше грандоманско - осем часа „В неделя с...”. Но той се стараеше да докаже, че може. И успя. Предаването се запази години. И завистта, която го следваше.

Пред мен са два листа с въпроси за интервю с Митко Цонев. Уговорката беше да го направим веднага след като се върне от морето, където е на почивка. Тогава обаче го сполетя инсултът. Има въпрос: „Не беше ли грешка залитането ви в политиката?” Не знам какъв щеше да е отговорът, но и тогава като говорител на правителството на Симеон Сакскобургготски Митко запази достойнството, колегиалното отношение към журналистите и прословутата си скромност. Помагаше колкото може и мнозина би трябвало да го помнят. 

През дългите години на познанството ни само веднъж съм виждал Митко тъжен, да ви кажа - отчаян. Усмивката му пак си беше там, но без познатата веселост. В този период телевизията бе далеч от него. Не знам причините, но този факт го караше искрено да страда. Изведнъж се бе оказал вън от всичко. Знаеше, че няма да е за дълго. Така и стана. Митко застана отново там, където беше неговото място. В ефира. Работи честно, професионално и с любов. 

И днес, щом натиснем копчето и видим светлия монитор, ни се струва, че той пак ще се покаже. И това се случва. Екранът има способността да помни. Особено тези, които обича.

Исак ГОЗЕС