Зорница Джоринска е завършила немската гимназия и немска филология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Още като ученичка печели конкурса “Петя Дубарова” в рамките на Националната олимпиада по литература, публикува стихове в “Родна реч”, “Пулс”, “Студентска трибуна” .

По-късно специализира в Хайделберг - лингвистика и теория на литературата. Години наред работи с музиканти, става асистент на Арабел Караян, докато тя живее в България. Превежда и участва в дублиране на филми. След първия си отпечатан роман - “Елфи: Дисекция на любовната измама” преди две години, тя веднага се хвърля да пише втория си роман “Звездопад”, отпечатан току-що от престижното издателство “ФАМА1”.
Литературният критик Георги Цанков коментира в своята рубрика “Книжен четвъртък“: “Прозата на Зорница Джоринска няма аналог в съвременната ни литература, тъй както няма аналог за стиховете и идеите на нейния редактор Златомир Златанов". 

Проф. Светлозар Игов нарече дебюта й “гламурно-психоаналитична антиутопия”. А писателката Весела Люцканова сподели за “Звездопад”: “Книга за ценители, книга за размисъл и равносметка”. 

Понастоящем първата й книга “Елфи-дисекция на любовната измама” е отпечатана на английски и се разпространява в електронен вариант в Амазон, FNAK, Аgapea... 

Благодарна е на своя съпруг Любен Джорински, инженер по професия и страстен фотограф, че постоянно я насърчава като писателка. Дава й възможности да се занимава само с писане. 

- Какво разказвате в новия си роман, че получи такова внимание от критиката?

- В “Звездопад” се връщам към времето на 40-те години на ХХ век в нашата страна. Към живота на моите родители и моите незабравими баба и дядо.

Като голяма част от децата по времето на соца, аз съм отгледана от баба си и дядо си. Затова спомените ми за тях са винаги в сърцето ми.

След 1944 г. прадядо ми и прабаба ми биват изселени от София, а почти цялото им имущество - национализирано. Но баба ми не беше човек, склонен да се вайка. Тя винаги откриваше хубавото, слънчевото. Не си я спомням без прическа, червило и гердан.

Всеки четвъртък се събираше със съученичките си. Много се смееха, пееха пиеси на Шуберт, също и стари градски песни. А не им е било лесно през онези тежки времена. Аз сега рядко забелязвам хората толкова да се смеят, да се радват на нещо, въпреки че условията за живеене са доста по-леки.

Когато бях на девет години, се наложи да прекарам няколко месеца в детски санаториум в Банкя. Баба ми идваше всеки ден - сутрин в 10 часа и следобед в 4. Бях много злоядо дете. Лекарите бяха вдигнали ръце от мен. Баба ми донасяше изчистена и нарязана диня, сладкиши, банички с масло, да се изкуша да хапна. Не знам как се е справяла по два пъти на ден с влака, за да идва. Бях научена, че всичко ми е позволено.

Тук майка ми се намеси решително, иначе кой знае какво префърцунено леке щях да стана. Майка ми, Зорка Ангелиева, внесе силна дисциплина и понеже се притеснявах да не я ядосам, отнемай къде гледах да съм отличничка. Това впоследствие много ми помогна, докато учех в Германия.

Смятам, че без дисциплина не може да има и резултати, независимо за каква професия става дума. Майка ми беше специалист по справяне с чуждата тъга. В един от последните й дни, в реанимация, очите й бяха станали много големи, страдаше от сърце, беше много слаба и едва се облягаше. На съседното легло една пациентка виеше от болка и майка ми, за която беше изпитание да си поема въздух, някак се надигаше, за да извика сестрите заради жената на съседното легло.

Гледах я и не разбирах. Та тя едва дишаше, нямаше сила да пие вода! Но успя да извика сестрите за другата жена, която почина след няколко часа. Оттогава насам съм изгледала съвсем умишлено какви ли не трагедии и ужасни неща, но тези няколко минути с моята майка, цялата станала две огромни очи и едно огромно сърце, са причината за неизлечима рана в мен.

При мен тъгата е забранена, защото ме убива. Трансформирам я директно в гняв. Затова, когато майка ми ме напусна, все едно някой ми изтръгна сърцето. Не изпитвах нищо освен гняв. Не можех да спя. Пиех каквито успокоителни намерех. 

Новата ми книга “Звездопад” отразява много от личността на моята майка.
На дисциплина ме научи любимата ми баба

- Какво искахте да кажете чрез книгата си “Звездопад” на читателя?

- В “Звездопад” разказвам и за съдружника на моя прадядо във фабриката. Малкото еврейско момче в третата част на “Звездопад” е малкият му син, който днес е достолепен господин и наш скъп семеен приятел. Аз съм длъжница на моя дядо Любомир Ангелиев. За мен той си остана еталон за достойнство и чест. Завършил магистратура по фармация в Загреб и му предстоял стаж като младши аптекар в Швейцария. Но започнала Втората световна война и той се върнал в България.

Това е добре за мен, защото се влюбил в баба ми. През комунизма до 1990 г. нямаше право да напуска страната и дори да отиде до Загреб на срещи с колегите си от Университета. Но той беше железен, моят дядо. Нищо не можеше да го огъне. Много работлив, не можеше да бездейства. Все четеше, гледаше филми или ходеше на вилата да се занимава със земята, с дърветата. Беше страстен пчелар. Имам прекрасни детски спомени. 

Дядо ми живя 93 години и половина и до последно ходеше в пек и мраз до Княжево, до Мърчаево. Знаеше всички новини, беше в час със случващото се по света и често ми правеше анализи и прогнози. Мисля, че тази негова отлична кондиция беше вид награда, защото и той все помагаше на хората. 

- Разкажете щастлив спомен.

- Баба ми ме научи на изкуство. Като бях в трети клас, тя ме заведе да гледам “Театър, любов моя” със Славка Славова и Таня Масалитинова. Седяхме на първия ред. Залата беше препълнена, включително с правостоящи, аз - на първия ред. Сега не мога да преценя какво съм разбрала от пиесата, но явно съм усетила нещо отвъд смисъла на думите. Някакво вълшебство съм доловила и съм се почувствала част от него.

Така ще да е, след като и до днес толкова ярко го помня. В края на пиесата, по време на несекващите аплодисменти, явно съм ръкопляскала с целия си възможен възторг, защото Славка Славова и Таня Масалитинова дойдоха и от сцената хванаха двете ми ръце. Аз им извиках - “искам да стана като вас“! Едва ли ме чуха, но за мен тяхното внимание не беше рутинен поклон, нито обичайна снизходителност към дете в залата. 

Спектаклите станаха моя мания. Баба ми ме пускаше всяка неделя на следобедните представления в Театър 199 и изгледах сезонния репертоар няколко пъти. Тогава не беше проблем дете да отиде самичко до театъра. Много от най-щастливите ми спомени са свързани с летните ваканции и морето. Обичах да ходя на плаж с дядо ми и другите от неговата компания - все аптекари с внучетата си, с които заедно отраснахме. След като се наиграех с децата, отивах да пускам ухо какво си говорят големите.

Те, разбира се, внимаваха пред мен, но аз бях добър слушател. Карах дядо да ми разказва приказки, а той, милият, почваше да ми разправя за професор Станишев, за инженер Иванов, за живота преди 1944 г., за Александър Малинов, Стойчо Мушанов... Често ме предупреждаваше да не повтарям тези неща в училище. Аз невинаги се съобразявах, което доведе до главоболия и сериозни разговори пред пионерската организация. “Този режим няма да трае още дълго, ми каза скоро след това дядо ми, така че бъди умна. Ще дойде време, в което свободно да отстояваш позициите си.”

- Все още чакам това време, защото, от една страна, то уж дойде отдавна, но пък още не си е отишло предишното.

- До неотдавна ми харесваше, че мога да работя това, което ми носи радост, с хора, които ме вдъхновяват. Да пътувам, да избирам места, на които да прекарвам повече време. Едно лято живях в Тоскана, в стара къща с дървени греди на тавана и зелени капаци на прозорците. Насред безкрайно поле с кипариси край пътя. Нощем чувах да притичват лисици и диви прасета.

Това са най-важните неща за мен, с които се характеризира днешното време, или поне до неотдавна беше така. Основното, което ме смущава, е, че хората сякаш рязко оглупяха. Би било по-деликатно да кажа - станаха интелектуално лениви. Преди всеки знаеше телефоните и адресите на приятелите си, а сега често не помнят собствения си телефонен номер. Какво да кажем за рождените дни. Кой помни дати? Кой проявява съмнение към мейнстрийма? Нещо, прочетено в медиите или съобщено по телевизията, се възприема безкритично.
Със съпруга си, който я подкрепя тотално

Това е просто невероятно за народ, живял половин век в режима на демагогията, за която споменах. Привидно всеки говори езици, пътува, образова се. Но какво духовно или интелектуално обогатяване следва от това, след като не е способен да разкаже нищо за преживяванията си, освен какво е ял и къде се е снимал? Оглупяването силно ме натъжава. Ето защо предпочитам компанията на хора, които помнят и се интересуват от старите времена.

- Кое от отминалото соцвреме ви беше интересно и кое не? 

- В соцвремето можехме да оставим ключа под изтривалката на апартамента и съседите от горния етаж идваха да поливат цветята. Веднъж една приятелка на майка ми звъннала по телефона, преди да сме се прибрали, и комшията, който наглеждал мушкатото, вдигнал. Тя изненадана го попитала: “Вие да не сте крадец?”. В соцвремето с децата играехме до тъмно по градинките. По цяло лято играехме сред природата - на вилата и на морето. Никой не се тревожеше къде сме и защо се бавим.

Всъщност баба ми беше склонна да се тревожи. Да не се намокря, да не падна от някоя люлка. Но дядо ми все й казваше - Зорница е голяма. Това ми липсва - тази макар и илюзорна свобода, която ние като деца сме приемали за реална. Разрухата, която цари в китните някога села, сега страшно ме потиска.

Но през соца имаше и прекалена строгост към децата. Аз пеех в “Бодра смяна”. Там се чувствах твърде дискомфортно, но музиката ме задържа две години. Някои от педагозите ни бяха направо страшилища в нашите очи. За най-малкото прегрешение ни пращаха да стоим на последния ред, редът за наказаните. Един месец репетирахме “Върви, народе възродени” за някакви телевизионни снимки и накрая пуснаха плейбек. Този лъжовен багаж се пренесе и след соца, но поне вече имаше опция за някакъв избор. При соца имаше кухи правила, повечето съчинени или спуснати от хора, които мислеха ограничено. Но пък тогава съм била дете, така че съм била щастлива въпреки, а не благодарение на соца.

- Какви са вашите мечти днес?

- Мечтая да ми бъдат спестени големи изпитания. Аз и близките ми да сме здрави. 
Мечтая отново да мога да обичам хората безрезервно, тъй като вече се отучих. Иска ми се светът да е така уреден, че всеки да може да се отдаде на любимите си занимания, без да пречи на никого, да е смислен човек в името на другите и на Господ. В по-прозаичен план мечтая със съпруга ми и нашето куче на живеем на яхта и да обикаляме моретата с приятелите ни. А най-много мечтая да няма за какво да съжалявам. 

Савка ЧОЛАКОВА