Надежда Захариева: Махленските деца замеряли Дамян Дамянов с камъни
В Сливен закриват хуманитарната гимназия, кръстена на поета
- Не бях гледала новините, в които е било съобщено, че се предлага закриването на Хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в родния град на Дамян – Сливен. Изненадах се, когато ми се обади г-н Жельо Радев, директорът на гимназията и ми съобщи „щастливата“ новина. Осъзнавам колко деликатно е да изказвам мнение по този въпрос – съпруга съм, нормално е да съм пристрастна. Получава се нещо като „конфликт на интереси“, макар че не виждам какъв действителен интерес имам лично аз в този случай. Бих могла, евентуално, да бъда ръководена от суетата да съм съпруга на поет, чието име е патрон на гимназията. Отдавна съм далече от всяка суета! Еталон за несуетност ми беше самият Дамян! Ако си позволявам да се изкажа в полза на гимназия „Дамян Дамянов, то е, защото съм свидетел едва ли не на първите нейни стъпки, на усилията на нейното утвърждаване като едно от най-авторитетните училища в града.
- Давам си сметка, че в момента интересът на родителите и на подрастващите се насочва към професии, които са по-високо платени. Хуманитаристиката не носи много пари… Но аз не мога да си представя строителството на духовна магистрала, с което се ангажира, доколкото си спомням и министър-председателя г-н Бойко Борисов, без участието на хуманитаристи! Ако наистина сме Държава на Духа, за каквато ни обяви академик Лихачов, би трябвало с нокти и зъби да браним хуманитарните училища, които създават строителите на духовни магистрали! Едно от тези училища е Хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в гр. Сливен.
- Не ми се иска да мисля, че истинската причина за закриването на гимназия „Дамян Дамянов“е политическа. Че общинската управа иска да се отърве от името на нейния патрон. Макар че го допускам…
Ако името Дамян Дамянов пречи на съгражданите му, които в момента ръководят гр. Сливен, нека го махнат от сградата на гимназията! Предполагам, че въпреки това, неговите стихотворения ще ги надживеят! Но да не закриват хуманитарната гимназия!
Гимназията е пред закриване
- Сложно ли беше да се живее с човек, талант като Дамян Дамянов?
- Няма да обяснявам колко сложна се оказа моята „роля“. Веднъж – поради страха на майка му да не излъжа единственото й болно дете, втори път – поради недоумението на т.нар.. общество как така едно здраво и право момиче се омъжва за известен поет, но… инвалид. Най-голямата сложност обаче се коренеше в неимоверно сложната Дамянова душа – душа на изключително талантлив поет, но и душа на човек с жестоки комплекси за малоценност, продиктувани от, казано на съвременен език, специфичните му потребности. Душа, която за части от секундата, неоснователно – според мене, но основателно – според него, се преместваше от полюса на любовта към полюса на омразата… Както обичам да казвам, наложи ми се да прочета доста книги, посветени на душата на човека и нейната способност за добро и зло, за да се науча да разбирам сложната душа на човека до мене.
Доколкото при човеците важи максимата „Аз е равно на ти“, наистина е трудно, но не – невъзможно, да разбереш или поне да се опиташ да разбереш защо някой постъпва така или иначе… Мисля, че се приближих в максимална степен до разбирането на Дамяновата душа. Подчертавам – приближих. Има неща, за които все още недоумявам…
- Навършиха се 18 години откакто Дамян Дамянов напусна този свят. Жив ли е споменът за него?
- Питате дали като поет е забравен. Едва ли ще ви излъжа, ако отговорът ми е не. Не е забравен. Всеки ден негови почитатели качват в мрежата Дамянови стихотворения. Книги с избрани негови стихотворения се издават и преиздават. Когато ме канят на срещи с читатели, непременно става дума и за него. Звучат негови стихотворения. Една от най-любимите за почитателите му творби си остава „Приказка“ – „Заспиваше ли, май че те събудих? / Прости ми, че дойдох при теб сега. / Душата ми се стяга до полуда / в прегръдките на моята тъга.“ И т.н… Обикновено казвам, че не съм момичето, което не е стоплило душата на автора. Когато е написал това стихотворение, не е знаел, че съществувам. Казвам уж на шега, че аз съм се опитала да стопля „разбойника“... За съжаление, душата на Дамян остана до края на живота му в прегръдките на неговата тъга… Защото страданията му не бяха единствено заради собствените му проблеми, а заради неправдите, съществуващи в целия свят. В едно свое стихотворение написа „Аз няма да съм никога честит, / докато този свят край мене страда…“
- Страдаше ли Дамян заради недъга си. Как другите приемаха състоянието му?
- Не ми се иска да си представя какво е трябвало да изживее Дамян още от най-ранното си детство… Светът винаги е бил жесток към… различните… Той не е могъл да ходи сам. Возели са го в количка. Махленските деца са го замеряли с камъни… Когато е бил шестгодишен, за да проходи, родителите му са го довели на операция в София. Оперирал го е известният хирург проф. Станишев. За съжаление – несполучливо. Тръгнал е на училище, но му е било трудно. Родителите му се обезпокоили и му осигурили частна учителка – Татяна Шиварова. Тя е първият човек, който е казал на майка му и на баща му, че детето им не е глупаво, а напротив – много талантливо! Вкъщи има тетрадка с най-ранните му детски стихотворения. Първото му отпечатано във в „Сливенско дело“ стихотворение е било посветено на Сталин – преди 1950 г. едва ли във вестниците са се печатали стихове на други теми… Болното момче е искало да покаже таланта си. Виждало какви стихове излизат по тогавашните медии и започнало и то да пише за вършачки, комбайни и т. н. И пращало ли, пращало творбите си до разни редакции. В един прекрасен ден получило писмо от известен по онова време журналист от в. „Отечествен фронт“: „Момче, спри да ни изпращаш стихотворения! От тебе нищо не става!“ Не е знаел журналистът, че когато поетът Радой Ралин е посетил литературния кръжок в гимназия „Добри Чинтулов“ в Сливен и прочел стихотворенията на членовете на кръжока, посочил Дамян с думите: „От това момченце ще стане поет.“
- Радой Ралин ли считате за откривател на неговия талант?
- Решаваща роля в живота на Дамян изиграва литературният критик Симеон Султанов, негов роднина по майчина линия. Дамяновата майка помолила известния вече Султанов да даде напътствия на прохождащия в поезията млад и болен братовчед. И Дамян ми разказа как „бате Симо“ го попитал: „Дамянчо, виждал ли си комбайн?“ „Не.“ „А вършачка?“ „Не“. След всичките „не“-та, Симеон Султанов посъветвал младият поет със „специфични потребности“ да пише само за неща, които са минали през сърцето му. „Имаш уникална съдба – казал литературният критик, – пиши за нея.“ И така се родили стихотворенията, включени в „Ако нямаше огън“ (1958 г.) – първата книга на Дамян. Пак ще спомена името на Радой Ралин – по негов съвет Дамян е променил заглавието на стихосбирката от „Огън в огнището“ в „Ако нямаше огън“. Неувереният все още автор е включил в нея стихотворението си „Предсказание“ – „Ако излезе след години / и моят сборник неголям, / все от витрина на витрина / книжарят ще го мести, знам.“ Беше време, когато книгите му не стигаха до витрините – продаваха се под щанда само на приятели на книжарите…
Част от семейството в щастливите години
- В годините на прехода някои от литературните корифеи, подписаха смъртната му присъда като поет..
- В първите години на т.нар.. „преход“ мнозина, някои от които минаваха дори за негови приятели, му предричаха, че никой няма да го чете, защото е политически… грешник… Чуплива беше Дамяновата душа… Почти повярва, че никой няма да го чете. Направих нещо, заради което той ме нарече авантюристка. Регистрирахме фирма на името на първородния ни син Петър и издадохме на разсрочено плащане стихосбирката „Любовна лирика“ в 30 000 тираж! От Полиграфическия комбинат до нас я пренесохме със… самосвал. Няколко месеца в хола имаше грамада от книги. Като я видеше, Дамян започваше да се гневи: „Ти си авантюристка! Искаш да ми покажеш, че никой няма да ме чете!“ Аз отговарях кротко: „Ти си разглезен поет. Свикнал си да те подават под щанда. Сега времената са други…“ Срамуваше се, че на срещи с читатели продаваме сами книгите си. Един ден се опитах да го успокоя: „Дамяне, държавата ни приравни с бабичките, които садят лук в градинките си, скубят стръкчетата, връзват ги на снопчета и ги продават…“ На следващия ден той тикна лист хартия в ръцете ми: „Чети!“ Прочетох.
Животът, уви, е парадоксален… В най-тежкото за семейството ни време, за което Дамян написа епиграмата: „Съдбата ни стана кахърна – / стълбата се обърна.“, той създаде, според мене, една от най-хубавите си стихосбирки – „Още съм жив!“ Ако мога да вярвам на думи на Иван Гранитски, през пролетта на 2001 година „Още съм жив!“ била отпечатана в 50 хиляди тираж!
- Как преживявахте в трудните години, когато Дамян беше обявен за комунист и чупеха прозорците му с камъни?
„- Все мечтах да остана бедняк, поне тая мечта ми се сбъдна.“ – написа Дамян в свое стихотворение. Вярно е, че доста време семейството ни нямаше финансови проблеми – не защото сме злоупотребявали, а защото държавата, както вземаше всяка стотинка, която й дължим – и прогресивен данък плащахме, така се беше погрижила и да получаваме полагаемия ни се хонорар. Като много четен автор, Дамян получаваше добри пари за „комунистическото“ време. Но в неговите представи „комунизмът“ се приближаваше повече до християнството, което той отричаше… Срамуваше се, че е „по-богат“… Неговото изявление, че ако остане един комунист в България, това ще е той, допълнително „му изяде главата“… Думата „комунист“ ставаше все по-мръсна дума. Друг въпрос е, че най-големите й ругатели бяха предимно бивши комунисти. Та Дамян написа: „Страхувам се от тоя господин, довчера именувал се другар. / Костюмът му наистина е син, / но вижда се червеният хастар.“ Изкушавам се да цитирам още две негови епиграми: „Мислехме, че ни е дала вера, тя си е въртяла далавера.“ Както и: „Копанята въздъхна тихо – прасетата ми само се смениха.“
С Лили Иванова, която изпя най-хубавите му стихове
- Дамян бе тачен при комунизма. Получи дори „Димитровска награда”. По какъв повод му бе дадена та?
- Изкушавам се да разкажа какво направи Дамян с Димитровската награда, която му беше връчена за книгата „Коленича пред тебе“. Тази книга е била предложена за същата награда и преди това. Когато след години беше удостоен с високото звание тъкмо за тази книга, Дамян… побесня. Отидохме на тържеството. Дамян получи грамотата и плика с паричното изражение на наградата. Прибрахме се у дома и първото изречение, което той ми каза, беше: „Утре заминаваме за Сливен.“ Знаех си „урока“ – никакви възражения. Партийните ръководители на Сливен, се бяха погрижили Дамян да бъде награден, и щяха да бъдат… възнаградени. На другия ден подкарах колата към Сливен. Отидохме в ОК на БКП. Носехме плика с парите. Лауреатът на Димитровска награда Дамян П. Дамянов каза на окръжния секретар на БКП Величко Петров: „Вие ми организирахте наградата, нося ви парите. Запазвам грамотата за себе си, удържам 1000 лева, които ми дължите по договор за стихосбирката „Ще има връщане“, а с останалата сума (4 000 лв.) искам да направите кабинет по литература в гимназия „Добри Чинтулов“. Макар и не веднага, кабинетът беше направен. В него беше поставена и плоча, в която пишеше, че той е дарение от поета Дамян П. Дамянов. Дойде 10 ноември. Дамян се оказа „грешник“, срам за родния си град, литературният кабинет – ликвидиран, въпросната плоча за дарителство – вероятно изхвърлена на боклука… Мина време, в Сливен беше създадена хуманитарна гимназия, същата с която започнахме интервюто, тя носи името на Дамян Дамянов, който може и да има човешки грехове, но остава един от най-четените и най-обичаните български поети. На фасадата на къщата, в която е живял, е поставена паметна плоча. Изградена е чешма, на която е изписан куплет от Дамян. Учредена е награда за лирична поезия на негово име.
А пък аз – една от най-одумваните и най-руганите съпруги на български поет, която успях да го съхраня жив почти 35 години, въпреки неистовия му стремеж към смъртта като избавление от тежката му съдба, поръчах на скулптора Димитър Остоич да направи барелеф с образа на Дамян, да му сложи лавров венец и да изпише стих от стихотворението му „Към себе си“: „Загубил всичко, не загубвай себе си“. Който иска да види барелефа и да запали свещ в памет на Дамян Дамянов, може да отиде в Централните софийски гробища – парцел 39, ред втори, гроб втори.
Тъй както селска бабка лук
сади, копае и продава,
тъй книжките си там и тук
разнасям за пари и слава.
„Насам, народе! Хей, насам!“
Крещя, а пък цени – солени.
Но люто време – пия, ям
с пари… И челяд покрай мене.
И срам душата ми гори –
нали човечност проповядвам,
а безчовечно за пари
продавам я. За да обядвам.
Че вече книжката – скъп лукс,
по-евтина от лук е, значи…
Ужасно лют е моят лук.
И кълцам го. И ми се плаче.
Интервю на ИсакГОЗЕС
Последвайте ни
0 Коментара: