Малобройните племена на бушмените обитават съвършено непригодна за човешки живот област в южната част на Африка. Наричат ги народ-загадка. И нищо чудно - тези хора са се научили не само да оцеляват в безплодната пясъчна пустиня Калахари (в превод - измъчваща от жажда), но са съумели и да запазят своята уникална самобитна култура.
Ландшафтът на Калахари е от безкрайни пясъци, които на места преминават в дюни. И все пак не можем да наречем мъртва тази колосална територия. Тук расте полухрастовата нискостеблена акация, понякога се вижда изсушена от слънцето и ветровете трева. 

От юли до септември валят дъждове, които дават живителна влага на боабабите и акациите

В оазисите зеленеят горички с екзотичното дърво мерула. Жителите на пустинята знаят, че под горещите слънчеви лъчи сокът на плодовете му ферментира и те се превръщат в естествени съдове с вино. Не само хората обичат тези плодове, но и слоновете, които вероятно също са изкушени от алкохола.

В сърцето на Калахари тече река Окаванго. По бреговете й живеят жирафи, зебри, слонове, лъвове, хиени, а също и около четиристотин вида птици. Но бушмените предпочитат най-сушавите части на Калахари. От векове насам те водят чергарски живот по тези места. Жените събират в пясъците корени и семена, както и любимото лакомство на хората от племето - личинки на мравки и термити, или както го наричат - бушменски ориз.

Мъжете, въоръжени с лъкове и стрели с отровни върхове, ловуват, като спазват строго границите на своята територия. В никакъв случай не посягат на ловните участъци на съседите си.

Бушмените знаят повече от 80 различни отрови и противоотрови, но юношите получават право да стрелят с отровни стрели едва след като преминат специален обряд. Дотогава техните оръжия са като играчки, с които могат да се прострелят само жаби. 

Бушмените притежават уникална възможност да намират вода и в най-сухите райони на пустинята, където досега не е стъпвал кракът на бял човек. Как го правят, никой не знае. Вероятно дори те самите не могат да обяснят това свое умение, което придобиват сякаш още с майчиното си мляко. Но тъй като водата в пустинята не е много, всеки открит източник веднага се усвоява от своите собственици и се предава по наследство от бащата на сина. От древността по тези места за богато смятат семейството, което владее няколко изворчета.

През годините то чергарства от един извор до друг, но не си прави бивак твърде близко до водата. Хората се стараят да не изплашат животните, които идват на водопой. Те лесно устройват своя бивак, могат да пренощуват и скрити в храсталаците. Леглото от клони и сухи треви е просто разкош. Изравят в пясъка плитка яма, която ограждат почти символично. Членовете на семейството влизат в ямата и се настаняват в нея като в гнездо, свили се на кравай. Главите си покриват със специални парчета от кожа - караси. Имено заради своеобразните жилища холандските заселници нарекли тези племена бушмени, което ще рече - горски хора.

Учудващо е, че много бушмени никога не са виждали европеец

Затова, ако се появи гост в техния лагер, им се струва, че е дошъл от края на земята. Членовете на племето радостно се оживяват, но възрастните номади се опитват да не показват своето любопитство. Бурните чувства тук не са на почит. Затова пък децата се усмихват широко и веднага наобикалят дошлите. 

Европейските учени, които понякога се появяват в Калахари, за да се сприятелят с бушмените, се опитват да открият вожда им, за да му връчат подаръци и да си подсигурят бъдещата му защита. Но за разлика от много африкански племена бушмените нямат вожд. Има по-уважавани хора - обикновено стар опитен ловец или шаман, към който се обръщат за съвет или да реши нечий спор. Но те нямат никакви привилегии пред другите.

Силвър Крауз, филолог от Кеймбриджкия университет, неведнъж е бил сред бушмените. И дори вече има приятели в някои от племената. Силвър специално пристигнал в период, когато младите бушмени си избират жени. Те имат доста забавен за белия човек обряд. След като е избрал своята бъдеща жена, младежът майстори от кост на убит от него звяр тънка и остра стрела. Тя е дълга 7 см (бушмените смятат седмицата за щастливо число). Украсява я с цветни люспи, пера и треви, а накрая намазва върха й с омагьосваща билкова отвара, сварена по древна рецепта.

След като стрелата е приготвена по всички правила, влюбеният бушмен се скрива зад някой пясъчен хълм в очакване покрай него да мине избраницата му. Целта му е да улучи бута на бъдещата си жена. Ако изстрелът е добър, тя просто няма право да откаже на жениха, иначе ще бъде презряна от членовете на племето. Нещо повече, нито един младеж няма да опита щастието си да изстреля в горделивката любовна стрела. Толкова е голяма мъжката солидарност на бушмените. За да избегнат изненади, девойките от племето обикновено предварително се договарят със своя възлюбен. Той се скрива зад пясъчния хълм, а хитрата бъдеща младоженка се разхожда наблизо, като се старае да се обърне към стрелеца така, че той непременно да я улучи.

Този път Силвър Крауз имал късмет. Освен обряда при избор на булка, той успява да види и танца Макомо. В бушменско семейство се разболяла бременна жена. Бъдещото майчинство тук се приема като знак на благоволение на духовете. А жената, която очаква дете, буквално се обожествява. Показват й подчертано внимание - предлагат й най-апетитните парчета месо и я мажат с пепел, която символизира връзката на човека с огъня.

Любопитно е, че бушмените намират големия корем за красив. Затова стройните девойки съвсем не са най-желани за жени. Но ако бъдещата булка има пълни бедра, закръглено дупе и голям корем - пред вас стои бушменска красавица
Да станеш такава хубавица в Южна Африка не е много сложно. Бушмените се хранят нередовно. Стомахът им придобива способността силно да се разтяга и затова, след като убият някое животно, те поглъщат наведнъж до четири килограма месо, наяждайки се до пръсване. Хората от племето се гордеят със своите огромни кореми. Онзи, който все още не е успял да разработи своя стомах, може само със завист да гледа по-красивите си събратя и да мечтае да си завъди охранен търбух.

Няколко семейства от сутринта се събират на брега на Окаванго. Мястото е близо до скалите, на които са запазени рисунки с ловни сцени на фантастични животни. Те са направени от предците на днешните бушмени. Жените са напалили огън и приготвят отвара от специални билки. Бременната, която се оплаква от силно главоболие, е настанена в изровена в пясъка яма. Тя трябва да събере сили преди предстоящия обряд.

Вечерта край огъня, от който вече са свалили глиненото гърне с отварата, се събират около 20 души. Това са хора, които искат да дадат надежда на свои болни роднини, че танцът Макомо ще ги излекува.

Няколко музиканти се отдалечават, за да проверят дали тетивата на лъковете им са опънати достатъчно добре. После лягат по гръб край огъня и поставят лъковете си така, че тетивата им да са пред отворените им уста. Скоро във въздуха се разнася странна омагьосваща музика, която излиза от тези необикновени инструменти. Болните, включително и бременната жена, с усилие се надигат и започват да пляскат с ръце. Ритъмът на музиката става все по-задъхан, а болните започват да се движат все по-бързо и по-бързо. 

Един след друг танцуващите започват да изпадат в транс, съпроводен от конвулсии

Няколко човека, сред които и бъдещата майка, падат като мъртви на земята. Роднините им се затичват към тях и им дават да пият от лечебната билкова отвара, след което страдащите заспиват. Постепенно, загубили сетни сили, падат всички танцьори и всеки получава своята порция от целебното питие. Скоро болните до един заспиват около угасналия огън, надявайки се, че великият дух Цанг ще им помогне да оздравеят.

На сутринта участниците в ритуала се събуждат излекувани. Само един старец, чието мършаво тяло вечерта се е раздирало от мъчителна кашлица, остава да лежи с лице, зарито в пясъка. След като се съветват помежду си, роднините му решават, че Цанг го е взел със себе си в своя свят, където има много вода, бушменски ориз и възхитителни тлъсти скакалци. И дори му завиждат...

Виктория ИВАНОВА