Националните герои не умират. Не само символично, но и биологично. Народът не иска да приеме, че Васил Левски е обесен, а Христо Ботев застрелян. Вярва, че са оцелели, за да крепят неговия дух. С легенди, които са живи и днес. За Левски се говори, че е екзекутиран негов двойник. За Ботев се твърди, че е заловен, заточен и освободен. Доживява дълбоки старини в Цариград, пише "24 часа".
Генезисът на този мит е във възрожденския печат. По-точно във в. “Български глас”, който излиза в Болград. Той се списва от Киро Тулешков, революционер и близък другар на поета. “Български глас” първи публикува известие за преминаването на четата. С дата 25 май 1876 г. четем:

“Пишат ни из Свищов, че Христо Ботйов Петков се появил с една чета въстаници в Рахово, който е на Дунава срещу Бекет. Тия храбри юнаци всичките бяха облечени в българска народна форма и с левове нашити на шапките им, запалиха Рахово и като се присъединиха с жителите заминаха за Враца и Плевен.”

Не може да виним Тулешков за грешките, защото Болград е далече от България. На 15 юни той се поправя: “Щом стигнали на брега срещу селото Козлодуй, то всичките наскачали на брега в своето окаяно отечество и с радостен глас всички извикали:

“Да живее България и нашият храбър войвода!”. “В това време - продължава Тулешков - г. Ботйов извадил сабята си и направил кръст на земята, после казал: “Братя! Ето че ние в тая съща минута се намираме в нашето поробено отечество, в което ако ние не бяхме се сдружили да минеме по своята собствена воля, то никога не щяхме да стъпиме в неговите прекрасни предели. Нас ни са прокудили тираните да се скитаме немили и недраги по чужбини; да ходиме голи, боси, гладни, жадни и от всяка една народност презрени затова, защото не сме искали да гледаме как турчинът беснее и да прекланяме глава на дивите азиатци и чорбаджии. Всички сега последен път трябва да се закълнеме как ще бъдеме верни на отечеството си и че ще се бориме до последната си капка кръв. А нашата храбра чета ще носи име Св. Георги.” Всички в един глас извикали: “Ще се биеме, ще измреме за отечеството си”. После като вземал всеки един в ръката си пръст и я целувал”.

Оттук нататък Киро Тулешков изпада в това, което наричаме революционна романтика и исторически оптимизъм

Четниците веднага убили десет турски низами. Първа жертва паднал Димитър Пехливанина, който всъщност оцелява. Към дружината се присъединили 105 местни храбреци, а са били само петима. При Траянови врата бойната единица вече брояла 5000 юнаци и влязла в сражение с четири батальона турска войска. Над 2000 жертви дали поробителите.

В следващите броеве Киро развинтва фантазията си със страшна сила. Четата отдавна е разбита, войводата е мъртъв, а той информира: “Ботйов е президент.”

Поборниците са изклани, избесени и пратени на заточение, но редакторът е оптимист: “Пишат ни из Цариград, че войводата Ботйов се намирал във Витош планина. Разказват ни още, че някой си Сидер, който се е появил в последно време по тия места с 500 души, бързал да се присъедини с тоя храбър войвода.”

Дописките в “Български глас” безкритично се препечатват от другите емигрантски издания. Само сериозният в. “Нова България”, основан от Христо Ботев, се съмнява: “Обичаме да излезе истинска новината на “Българ. глас”, който казва, че войводата Ботйов се намирал по Витош планина и че някой си Сидер с 500 души бързал да се присъедини с този войвода. Ние се двоумим на това известие, защото, ако беше се появило от българска страна нещо колкото една игла, турците би го направили досега на черясло и срещу 50 души въстаници изпратили би 500 и повече души потеря.”

Чуждата преса пък праща Ботев от Витоша в Рила. През октомври нашият в. “Стара планина” преразказва новина от немския “Везер Цайтунг”: “Една доста значителна чета се намерва в Рила планина, едно стръвно горско място на юг от София. Главатар на тази чета е прочутият Бончур (Ботйов), който е познат още от приключението на “Радецки”.

В чужбина никога не са били наясно с българските национални герои. Много по-късно поетът Кирил Христов сочи, че руските вестници често бъркат Ботев с Левски. А на Киро Тулешков такива са му били информаторите. Дойде някой в редакцията и чул-недочул, разказва небивалици.

По същото време Константин Иречек е в преписка със Симеон Христов-Пиротчанец. Чешкият историк иска сведения за случващото се в България. С дата 8 август 1876 г. Симеон му пише от Белград:

“Известих се за някои новини, но за които не мога ви дам никаква сигурация за верността им. Дошли в Кладово някои момчета, пребягнали из България, и приказвали, че в околностите на Търново, Габрово, Свищов и места, които лежат около Рилската планина, подигнали се с нови сили и отчаяно се борят. За прибежище си избрали Рилската планина, гдето се намерва и г. Ботйов. Искат да кажат, че Рилската планина е пълна с бунтовници, понеже тез гористи места само са свободни за тях, гдето могат свободно да дихат.”

На 28 септември Иречек праща от Прага депеша на Пиротчанеца: “Дойде едно момче из Свищов, което ще тука учи сапунджилък. На 11 мая беше в Габрово на училище. Разказваше ми за въстанието, за бедно въстание, за което във вестници толкова шум направихме! Бяха 1000 селяни с 400 пушки, под предводителството на поп Харитона и на учител Кира. Кабакчиев и сега още ходи по сливенските и дряновските планини. Ботйов, каже, седи с останци на четата му нейде в Тетевенско (аз мисля, че давно вече погинал).”

Константин Иречек е прав, но кой да вярва? На 3 ноември 1876 г. в “Стара планина” е поместен “Мартиролог на български ратници”. Включен е и Христо Ботев с бележка под линия: “Ний не знаем да повярваме ли за смъртта на героя Ботйова, когато разказите на разните очевидци и другари негови разказват твърде различно.”

Народът е убеден, че поганците са го пленили, оковали и хвърлили в Диарбекирската крепост. През 1896 г. тръгва слух, че избягал от там заточеник е лежал заедно с поета, който щял да бъде освободен. “Научи ли новината, че Ботев е жив? Бил заточен в Мала Азия”, спирал Яворов минувачите пред телеграфната станция в Чирпан.

Ботевата майка Иванка до края на дните си чака сина. Не й казват, за да не получи припадък. Дъщерята Иванка, кръстена на баба си, е студентка в Женева и също не знае. Съпругата Венета обаче изтръпва от вълнение.

Приятелят на семейството Илия Янулов си спомня: “Може да си представим какво ставаше в душата на Венета. Тя стягаше един куфар - ще отива да посреща Ботева, макар че сама не знаеше точно къде. Иванка трябваше да бъде предупредена. Писахме й писмо в Женева, че има такъв слух - “кажи й го с много заобикалки”, ме предупреждаваше майка й - “каквато е буйна, да не тръгне веднага, да чака телеграма”.

Съпругата на поета преживява още един стрес. Нейната внучка Венета Рашева-Божинова разказва: “Към 1900 г. на “Марно поле” в Търново се разположил някакъв чуждестранен паноптикум, в който имало сандъци от прозрачно стъкло с восъчни фигури на Ботев, Хаджи Димитър, Петьофи и др. Отишла да го види и Венета.

Щом застанала пред сандъка с фигурата на Ботев, тя започнала да бледнее и се строполила безчувствена на земята. Свестили я присъстващите и искали да я отведат до дома й, но тя отказала. А изкусно направената восъчна фигура представяла смъртно ранения Ботев със струяща кръв над окото, опасваща бялата му шия. Отпосле всеки ден, докато паноптикумът стоял в Търново, Венета отивала в него и безмълвна стояла пред восъчната фигура на Ботев.”

През 1927 г. Христо Ботев трябва да е на 80 лазарника.

Като изрежда легендите за неговата съдба, родолюбецът Борис Казанлиев пише: “Ботев е паднал жив и здрав в плен във време на боя, когато другарите му са били избити около него и когато се е лутал да събере и сплоти живите борци. След пленяването му турците пръснали слуха, че Ботев е паднал убит във време на сражението - и под най-строга тайна го изпратили на заточение в Диарбекир. Там той бил жив и до днес, но турците старателно заблуждавали и го криели.”

Преди десетина години получих писмо от Илия Василев Вишков, жител на дряновското село Гостилица. “През 1959-1960 година бях в гр. Хасково - пишеше Илия. - Там някои мои познати ми казваха, че Христо Ботев бил още жив в Турция на 112 години. Там имало някакъв човек, който нищо не говорел освен това, че се казва Христо и от време на време рецитирал стихотворенията на Христо Ботев.”

Народът не може да приеме, че Ботев го няма. Нужен му е да крепи неговия дух в сегашното бездуховно време.