Минали са 71 години, но 9 май 1945 г. ми е пред очите, като че ли беше вчера. Това разказва един удивителен пловдивски ветеран - 94-годишният Борис Гърнев, подполковник от запаса, ветеран от Втората световна война, носител на Орден за храброст и още много военни отличия, потомък на седем участници в Балканската и междусъюзническата войни.
На 9 май били на австрийска територия, пред Грац. В състава на 11-та дивизия в 11-ти дивизионен артилерийски полк. Разбрали, че войната свършва още на 2 май, когато тържествено било оповестено падането на Берлин. Започнала тържествена канонада. Всички били в очакване на окончателно обявяване на победата. На 8 май се чули салюти за капитулацията на Германия, разказва &bdquo;Марица&rdquo;.<br /> <br /> Нямали време за радост - наложило се българите да влязат в бой. Нацистите капитулирали, но продължили да се сражават най-верните им съюзници - т. нар. беловласовци от руската армия и дражевистите усташи от хърватската. Били по-жестоки от немците, защото знаели, че прошка за тяхната подкрепа за Хитлер няма да има. Целия ден на 9 май българските части водили бой - пехотата от 13-и кюстендилски полк напред и батареята на Гърнев след тях. Последният бой продължил цял ден, пехотата дала жертви.<br /> <br /> Командващият армията ген. Владимир Стойчев разпоредил дивизиите да се подготвят завръщане от Австрия в родината. Само 16-а дивизия останала край Грац да пази позииците. Всички носители на ордени за храброст, около 2000 души, сформирали параден полк под личното командване на генерала. Беше голяма чест да си в този полк. Още на 10 май започнахме маршови тренировки по ливадите в Австрия, спомня си ветеранът. Българските храбреци се представили на ниво на парада в Белград на 14 юни 1945 г. Сърбите ги посрещнали като месии, със сълзи, цветя, аплодисменти. Най-вълнуваща била речта на ген. Стойчев, произнесена на чист сърбохърватски, чиято майка е от Сараево, където е израснал.<br /> <br /> На другия ден само българският българският полк орденоносци бил удостоен с честта да посрещне сръбския лидер Йосип Броз Тито на широко поле край Белград. 10-15 бронирани коли се стрелкаха като оси, най-сетне Тито се появи - в униформа, беше блед като платно, заобиколен от охрана. Отново произнесоха речи за победата с генерал Стойчев. Тито награди лично доста български войници с ордени за храброст, разказва Гърнев. Тогава българската армия беше сериозна сила, която внушаваше респект на всички, а сръбската - слаба ракийка. Имахме офицери и генерали от Първата световна война - като командира ми на дивизия Ангел Дочев, който е бил ротен командир на баща ми, казва ветеранът Борис. Преди десетина дни с колеги посетил военния музей в Белград. Удивил се, че в експозицията няма дори снимка от парада на победата от 1945 г., в който лично е участвал. Уредничката обещала да поправят пропуска. <br /> <br /> Най-трудният фронтови период беше зимата на 1945 г., разказва Гърнев. На 1 януари минали Дунава с понтони при Земун. Продължили на запад към Унгария, на 14 януари пристигнали на Драва и започнали да копаят укрития за оръдията и боеприпасите. Задачата им била да отбраняват брега на Драва. Целия февруари българите разузнавали в немска територия. Създавали огневи вал, под чието прикритие пехотата навлизала и се изтегляла без жертви. <br /> <br /> Големият бой, Дравската епопея, започнал на 5 срещу 6 март 1945 г. - немците форсирали Драва. Въпреки българските снаряди в следващите дни до 12 март нахлули километър, два, стигнаха до 15 в наша територия. Така бил застрашен тилът както на нашата армия, а и на Трети украински флот. Наложило се спешно включване на резерва - 16 дивизия, съветският корпус, катюшите. Беше голям истински бой, немците бяха принудени да отстъпят. На 19 март бяха окончателно пропъдени отвъд Драва, а нашите сили - по петите им, разказва Гърнев. <br /> <br /> На 12 март в разгара на най-тежката битка артилеристът Гърнев губи най-добрия си приятел - Андрей Цуцуманов, командир на автоматично пехотно отделение в състава на 16 дивизия. Повежда отделението си в атака срещу германците и пръв загива. Заедно с тази ужасна вест Гърнев научава, че го изпращат в кратък домашен отпуск - на помощ за пролетната сеитба. Най-голямата му болка била как ще съобщи ужасната вест на съпругата на Андрей Елена. Била първа приятелка на жена му Лина - двете семейства заедно се годили, заедно се венчавали, заедно се раждали децата им. Най-голямото изпитание в живота ми - останах без думи, като видях Елена. А тя се прегъна и се разрида на рамото ми, още ме парят сълзите , разказва Гърнев.<br /> <br /> 25 години по-късно Елена и синът заедно с други вдовици и сираци посетили гроба на Андрей в Харкан, днешна Унгария. Елена ридаела толкова силно, че всички млъкнали, оставили своите гробове и се събрали около нея да я утешат. А тя извадила торбичка и мотичка, изкопала ровче, сложила в унгарската земя наша - от гроба на майката на Андрей. А в торбичката прибрала пръст за майчиния гроб от гроба на Андрей. Беше красавица, не се омъжи, искаха я мнозина, с трите деца. Сърце се дава само веднъж, венчило не се прежалва, никой не може да замести Андрей, обяснявала вдовицата.<br /> <br /> Преди година и Гърнев посетил гробището в Харкан, където има над 3000 български гроба на войни. Не го и търсех. Поговорих си с Андрей, какъвто е в спомените ми. Занесохме в Харкан 32 000 луковици и семена от български цветя - кокичета, зюмбюл, рози, лалета, събрани от общините на Пловдивска област. По едно за всеки загинал българин в двете фази на Втората световна война. <br /> <br /> <strong>Сълзи над кърпата на дядо Петър</strong><br /> <br /> На 16 април преживях невероятно вълнение. Искахме да положим цветя на загиналите в битката за Дойран, в съседна Македония - там във Втората световна война са загубили живота си 2000 храбри български войни, разказва Гърнев. Групата носела хиляди карамфили и три венеца. Оказало се, че в Дойран няма войнишки гробища, няма място дори свещ да запалиш - нито на загиналите българи, нито на убитите там французи, англичани, италианци. Пропъден е българският дух. Няма дори белег къде са костите на героите ни, разказва с болка Гърнев. Отпратили ги в близкия манастир &bdquo;Свети Илия&rdquo;. Какъв ти манастир - само голи варосани стени и скромно параклисче с олтар. Там положихме цветята, запалихме свещи и плакахме над кърпа на загинал преди седем десетилетия български войник Петър. Смъртно ранен, той дал кърпата на най-добрия си приятел - да я занесе на вдовицата му в България като белег на силната му любов. Същата кърпа внукът на загиналия върнал в Дойран.<br /> <br /> <strong>С армията нищо не постигнахме - да опитаме със словото</strong><br /> <br /> <br /> Военният парад на 6 май беше нещо, което не отразява действителността, смята подполковникът от запаса Борис Гърнев. Той бе един от пловдивските ветерани, специални гости на впечатляващата демонстрация на бойна мощ в София на 6 май.<br /> <br /> Беше дрънкане на оръжие, което при това струва цели 400 хиляди на данъкоплатците. Нашата армия беше армия, когато имахме 400 самолета и 300 танка. Какво демонстрираме сега с 3-4 самолета и няколко танкчета?! <br /> Няма връщане назад към оная армия, която сме имали. Онези, които са най-тежко въоръжени, ще дойдат при нас, смята ветеранът Борис Гърнев.<br /> <br /> Бъдещето не е на оръжията, а на словото. Не успяхме с оръжие и с толкова жертви да си върнем земята ни три морета. Но със слово, с истини, изречени силно и ясно, ще си върнем земята. И това не е илюзия, вече живеем в ново време. Трябва ни Европа на големите умове - Волтер, Ломоносов, Гладстон, Толстой. Усещам новото време, казва 94-годишният ветеран.<br /> &nbsp;