Тази наша страница трябваше да е празнична, изпълнена с надежда за достойните старини на малкото ни ветерани, заслужили дейци на културата и изкуството, приютени в Дома за ветерани към Министерството на културата. Трябваше на страниците в коледния брой на “Над 55” да ви представя поети, художници, музиканти, писатели, режисьори и актьори, намерили топлина и светлина в края на живота си. Да ни разкажат за своите въжделения и постижения, но, уви.

Кино и театър, всичко е вятър - нашата култура се върти около ура!

В моите представи тук за Орфеевите хора има камерна заличка за музика - непременно с пиано. Представям си, че талантливият ни художник рисува в обляно от слънчевите лъчи ателие. Представях си поет, който реди своите строфи в атмосферата на страхотна библиотека, на фона на вдъхновяваща музика. Мислех си, че вероятно всички тези хора могат да сътворят пиеса, да облекат сценични костюми, да нахлупят перуки и да направят представление - за себе си или пък за младите хора, които мечтаят да станат велики художници, поети, актьори... 

Но както разбирате, драги ми читатели, това са само фантазии, плод на моето въображение! Иска ми се!

Защото вездесъщата Съдба не бе благосклонна към мен и ме сблъска челно с бюрократичното финтиране на служителите в тази културна институция 

Заредена с оптимизъм и предколедно настроение, звъня в Дома, но телефонът упорито дава свободен сигнал - това не ме притеснява, все пак още е ноември. Мечтая си как ще разкажа страхотни истории...

На следващия ден звъня отново няколко пъти - нищо, тиит, тиит... тиит - свободно! След още три прозвънявания в следващите дни попадам на счетоводителката. Тя любезно ме уведомява, че директорката е в отпуск и ще бъде на работа след ден, но ще предаде молбата ми. 

Успокоих се и се зарадвах, предстояха празници. Оказа се, че радостта ми е преждевременна. Никой не ми връща обаждане и отново звъня. Този път отсреща ми казват: “Не е удобно, имаме страшно много работа, трябва да приключваме месеца, да ходим в министерството, трябва да направим план какво да се пазарува и т.н., и т.н. Обадете се след две седмици. Министерството трябва да ни отпусне пари за празничната трапеза, така че, заети сме”, кънти гласът на чиновничката в ухото ми.

Удрям го на молба, но не би. Все пак научавам, че обитателите са едва 5, в добро здраве и с бистър ум... 

Там живеят в пълен комфорт Панайот Ставрев - Пунко, който е акробат и клоун, художникът Иван Кънев, режисьорът от БНТ Димитър Караджов, Зоя Касамакова, а на петия така и не успях да науча името.

В крайна сметка звъня в Министерството на културата и моля за съдействие. О, чудо! Само след ден по телефона от дома ме канят да ги посетя. 

Час по-късно се оказва, че поканата не била за мен, просто объркали телефона 

Нямало начин да ме приемат, защото директорката е в отпуск. Не издържах и с твърд тон отбелязах, че ми е писнало директорката да е или в министерството, или в отпуск, а счетоводителката, която я замества, също така да е страшно заета. Да прави меню, да напазарува и да даде нареждания да се сготви за деня - за цели 5 човека. Нарекох ги самозабравили се държавни служители и твърдо заявих - утре в 10 ч. съм при вас! И съвсем не ми е необходимо да говоря с вас. 

Интересуват ме творците...

В 10 сутринта съм там пред “високите порти”. Гледката е покъртителна! Шофьорът на таксито ме пита - “сигурна ли сте, че тази сграда е обитаема, да ви изчакам...”

И така, темата по естествен път поема в нова посока. 

Тя, сградата, така изглежда! Опустошена фасада. Наоколо лъха на тъга и мизерия. Малко пояснения - Домът на ветераните на културата и изкуствата е единственият по рода си в България държавен културен институт, към Министерството на културата, и е създаден в далечната 1955 г., а самата сграда е строена преди 9 септември като част от комплекс за социално слаби семейства на работниците в някогашната Захарна фабрика.

Прозорците на първия етаж са с решетки - немити кой знае от кога, а някои са с напукани стъкла, други зеят като очите на ослепените Самуилови воини. Дограмата отдавна е олющена. Мазилката също е изпопадала, а една отдавна откъртена водосточна тръба заплашва да падне всеки момент. Досами огромната ламаринена врата, досущ като на затвор, вятърът развява два некролога. 

На фасадата се мъдри мръсна табела с отдавна изкорубен избледнял надпис “Кино”. Да, тук някога е имало кино. Сега кепенците са хлопнати...

Звъня, но никой не отваря, зад решетката на малкия илюминатор мяркам силует на жена. Зад мен е спряло такси, а шофьорът ме уведомява, че има поръчка за 10.30 ч. Решавам да чакам и о, небеса, вратата се отваря и отвътре буквално изскача едно мъничко старче - Пунко. Пристъпва със ситни подскоци, досущ като опърпано врабче.

Жената, която го придружава, подава сакче багаж на шофьора и дава наставления на Врабчо: “Ако те приемат, обади се да те отпиша от храната”. Докато се осъзная, Пунко вече е в таксито, а чиновничката е готова да хлопне портата под носа ми. Тя много добре знае коя съм. “Вие ме обидихте”, с укор ме гледа тя и ми обяснява, че няма да ме пусне, защото директорката е отново в отпуск - точно днес и утре, а тя има работа - да направи менюто. И вратата хлопва. 

Снимките на творците са от сайта на БНТ

Мога да озаглавя този материал “Имайте милост” или „Кога продадохте душите си, г-да министри на културата или може би халтурата? 

Къде сте вие, хора на изкуството, които протестирате, защото малко ви били парите и не сте можели да се развивате. Искате пари за халтура и пърформанси!? Къде сте, социалисти, къде сте вие, предприемачи, бизнесмени и новобогаташи?

Къде сте? Най-вероятно малцина от вас са идвали тук, за да стоплят сърцата на тези хора, отдали живота си на творчеството. Как точно ще бъдете будители, как ще възпитате в усет към красивото, възвишеното, непреходното децата си и внуците си? Как ще възпитате у тях уважение към дедите им. Спите ли?

Сигурно спите като заклани! Защото сили не ви останаха от купони и партита, а и време нямате... 

О, и да не забравя - МИНИСТЕРСТВОТО ще отпусне допълнителни пари, за онези 5 броя малки подаръчета, както и за онази празнична трапеза, свързана с раждането на Спасителя.

Била съм неведнъж в домове за възрастни хора и знам, че се радват и на най-малкото внимание. Очите им светват точно като на малки гаврошовци, получили пени от милостивия господар. Мога да ви уверя, че тях не ги интересуват бонбонките в пликчето, нито храната! Имат нужда от вниманието ви, мили ми артисти, депутати и министри, не ги превръщайте в емоционални просяци. 

Броят е затворен, дали ще има продължение?

Поли БОЯНОВА

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук