Божидар Грънчаров става свещеник в църквата „Св.Св. Кирил и Методий“ във Велико Търново в началото на прехода. Обръща гръб на живота като ресторантьорски музикант и сбъдва мечтата си да служи на Бога. Скоро след това заради заболяване се налага краката му да бъдат ампутирани. „Не бива да се затворя човек, когато го сполети нещастие, а трябва да го сподели. Има една приказка, че споделеното щастие и споделеното нещастие по- малко тежат“, смята отец Божидар Грънчаров.

Отецът приема несгодата като изпитание, пратено от Бога. Като божие чудо пък приема срещата с чужденец, който го изпраща на свои разноски в Швейцария, за да поставят протеза на единия му крак. За втората пари събират приятелите му. Операциите обаче не са съвсем успешни. Откакто е трудноподвижен, близо десет години, отец Божидар вместо в църквата посреща вярващите в тясна стаичка в дома си.

„Храмът е навсякъде. Бог е казал: там, където са двама или трима събрани в мое име, аз съм между тях“, казва той. Местните обаче смятат, че свещеникът е способен да върши чудеса. Вярващи разказват как само с един прочит на Кипряновата молитва той успявал да разваля тежки магии, зли прокоби и убийствени уроки. Заради силните му способности пред дома му се редяли на опашки младоженци и родители с бебета, които искали той да ги венчава или кръщава, защото вярвали, че орисва на вечно здраве и късмет. В замяна свещеникът не иска нищо, затова и не харесва търговците в храма. Казва, че светената вода не трябва да се продава, даренията не бива да се просят, а свещите да бъдат оставяни да догарят по-дълго.