Николай Овчаров е най-популярният български археолог. Той придоби широка известност покрай откриването на скалния град Перперикон в Източните Родопи. Роден е на 19 юли 1957 г. в Търново, син е на археолога проф. д-р Димитър Овчаров. Завършил е история в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1976 г., а от 2003 г. е дипломиран професор в Международния славянски университет в Москва. Бил е преподавател в Славянския университет и Нов български университет. На 17 май 2011 г. е посочен от Великия приор на Ордена на тамплиерите Румен Ралчев като велик офицер и ръководител на неговия Институт по средновековна история.
- Господин Овчаров, преди броени дни открихте втори вампир. Как си обяснявате факта, че явно вампирските погребения в България не са били единични?
- Такива погребения са стотици по нашите земи и не става дума за вампири, а за ритуал срещу вампирясване. Това е много важно, защото естествено вампири няма. Ние не сме средновековни хора, за да вярваме в тях. Но преди доста години хората са вярвали в тях и са изпълнявали множество обреди - върху гробовете на покойниците са слагали камъни и в краен случай са забивали железни предмети. Обичаят срещу вампирясване се е извършвал между първия и четиридесетия ден от смъртта на човек. Ако се замислите, ще видите, че голяма част от тези вярвания се изпълняват и спазват и до днес. Само преди няколко дни говорих с проф. Рашко Попов, който ми каза, че преди 25-30 години имало
специален човек в селата, който пробождал с кол мъртъвците
Такива са били вижданията срещу вампирясване. Целта е била мъртъвците да не се превръщат във вампири. Това са народни суеверия, които са се изпълнявали и се изпълняват до ден-днешен.
- Според днешните вярвания котка не трябва да прескача трупа на вече починал човек, защото също можел да стане вампир...?
- Не само котка въобще никакво животно не трябва да прескача трупа. До погребението си починалият трябва да стои на светло, не на тъмно, не трябва да се ръкуват двама души до гроба и подобни неща.
- Какви хора са били заплашени от вампирясване според вярванията?
- Кой е заплашен от вампирясване, това също е интересен въпрос. Такива са били най-често грешни хора, престъпници. Според средновековните и по-късните виждания такива са и хората, починали от неестествена смърт например самоубийците, хора, загинали на война... Интересно е, че това важи и за много възрастни хора, защото тогава средната продължителност на живота е била 45-50 години и когато някой достигне 80 години, на околните вече не им изглеждало нормално. Така че се касае за обичай, който сравнително често се е случвал. Напоследък нашумяха първо созополскиятк, по-късно и перпериконският вампир. Наистина при тях ситуацията е доста драстична, защото в телата им е забит цял лемеж – това е желязната част на ралото, което е доста голямо, поне в нашия случай. Но, в края на краищата, това са неща, които са правели в Средновековието. Друг е въпросът, че днес предизвикват голям интерес.
- Важи ли този ритуал на вампирясването при деца, напуснали преждевременно този свят?
- Детски гробове аз не съм откривал, но по принцип е възможно, защото има във фолклора случаи, описани, в които некръстени деца също могат да вампирясат. Но аз лично не съм откривал подобно погребение.
- Наричат ви българският Индиана Джоунс - това дразни ли ви?
- Ами не ме обижда, ако мога така да се изразя. За мен това е един много приятен филмов герой, с изключение на последната серия, която е слаба. Харисън Форд и изобщо филмът направиха много за популяризирането на археологията. Чрез него се показа колко загадъчна е нашата наука.
- Попадали ли сте вие и екипът ви по време на работата си на иманяри?
- Това е
все едно да питате полицай дали е виждал престъпници!
Няма начин да не сме виждали, но иманярите – тези, които търсят с металотърсачи, далеч не са най-важната част от пирамидата - те са най-долната й част. Много пъти съм казвал, че търсенето определя предлагането. През 90-те години съм виждал как в най-обикновените турски села имат десетки металотърсачи. Тогава хората си взимаха металотърсачи, смятайки, че ще забогатеят. Забогатял иманяр от този тип не съм виждал. Сега струва ми се с промяната в закона и мерките, които българската държавата взе, иманярството е доста понамаляло, но съществува, защото страната ни е изкючително богата на паметници. Реално погледнато, иманярството винаги е съществувало, даже в тракийски гробници се намират копчета на римски легионери, което показва, че още преди 2000 години римляните са били сред първите грабители.
- През последните години като че ли по-грамотните иманяри търсят съкровища по карти?
- В по-ново време е разпространено така нареченото малджийство. Малджиите са турски иманяри, които наистина търсят по карти. Изглежда малко странно за 21-ви век, но съществуват. Само преди 12-13 години гробницата на Орфей при Татул, при скалната пирамида, беше разбита заради една дупчица, направена още в древността. На всеки нормален човек му е ясно, че в скалата не може да има нищо, но те нямат нормално мислене. Това са хора, поболели се на тема злато – обикновено прости и неграмотни.
- Като че ли започна да се говори за иманярите след 10 ноември - а имаше ли ги и при предишната власт?
- През последните 20-30 години се появиха хората с машинките, колекционерите. В общи линии обществото мисли, че това става след 10 ноември. Нищо подобно – първите машинки навлязоха в края на 70-те и началото на 80-те години! В Шумен, когато копаехме Преслав, помня как иманярите си правеха специални сбирки в кафето „Магдебург“. Имаха си техник-инженер, който намираше машините - самоделки с много високо качество. Тогава
безпрепятствено “удряха” много обекти
Още тогава се създадоха големи колекции, но за тях никой не говори. Пак тогава се създаваха колекциите със знанието на милицията, със знанието на комунистическите власти. Известни са колекциите на Богомил Райнов, например. През годините обаче никой не споменава за това, по-късно пък всичко се насочи към късните колекции на Васил Божков и Димитър Иванов. Просто явлението има по-стар произход. В годините на преход иманярството много се засили, за това спомогнаха отворените граници на България, навлизането на техниката и купуването й без проблем. Пикът беше средата на 90-те - аз тогава съм виждал в обикновено турско село по десетина металотърсача. Просто всеки си мислеше, че по този начин ще забогатее. Макар че аз такъв машинкаджия наистина не съм виждал забогатял...
- Каква е структурата на тази стройна пирамида?
- Постепенно се създаде структура на иманярството – това е една доста стройна пирамида, в чието дъно стояха стотиците, хиляди хора с машинките, които обикаляха къровете и планините. Чрез прекупвачи нещата достигаха до колекциите, но много по-голяма част от ценните предмети бяха изнасяни извън България. Каналите бяха през Виена, Югославия – по време на войната. Лично моето впечатление е, че в последните години има спад в иманярството.
- Случвало ли се е иманяри да ви изпреварят на някои археологически обекти?
- Иманярите и въобще хората, които търсят незаконни антики, са винаги преди нас или поне бяха едно време. Разполагаха с по-модерна, мощна и по-скъпа техника. Смятам, че бъдещето на културните паметници е в социализацията на културно-историческите забележителности. Колкото повече се социализират нашите паметници, толкова по-малко иманярски набези ще има.
- Според Божидар Димитров по българските земи има заровени много съкровища. Като археолог не може да не сте информиран търсят ли иманярите нещо конкретно, легендарно съкровище и т.н.?
- България е сред трите страни в Европа с най-много паметници, редом с Гърция. 10 000 са регистрираните недвижими паметници, но те са много повече. Що се отнася до съкровищата – хората са в плен на иманярските и малтийските разкази за несметни съкровища, погребани в земята - злато по турско и римско време. Но съвсем сериозно мога да ви кажа, че златото, големите съкровища у нас, са намирани винаги по случаен път. И Панагюрското съкровище, и Преславското златно съкровище, и Вълчетрънското златно съкровище... всичките те са открити по случаен път. Злато може да се намери по тракийските могили най-вече, където, ако не е ограбена гробницата, вътре действително има златни предмети.
Но иманярите далеч не са търсачи на златни съкровища само. През 90-те години те разораха ужасяващо римските градове, и то пред погледа на държавата, особено римските градове по Дунава. С трактори! Като една Рациария например, която е разорана буквално с трактори и това е ставало пред погледа на кмета, полицията и т.н., за да могат да намират монети, не злато. Това общо-взето е представата за иманярство, другото е истински истории, които много от отдавна са заровени като митове и легенди.
- Като специалист можете ли да ни кажете кои артефакти са най-ценни? Кои единични монети?
- За мен най-ценното нещо е да се разкриват древните градове и надписи, поне погледнато от моята камбанария. Най-ценното нещо е разкриването на древни надписи. Но ценно в археологията е всичко – дори един обикновен керамичен съд също има стойност.
- Не ви ли се е искало понякога, когато намерите някой ценен артефакт или нещо друго, просто да си го приберете в джоба, за да си остане за вас?
- Мога да кажа, че съм ампутиран от това чувство. Повечето археолози сме така, защото ние сме като лекари, това е нашата наука. Не би трябвало да искаме да прибираме това, което излиза. Освен това, пак като лекари, ние имаме и морален кодекс, който не ни позволява това нещо. Аз нямам усещания към колекции, към създаването на такова нещо.
- И все пак имате ли своя лична колекция?
- Не, аз и по закон нямам право да имам колекция.
- Отправяли ли са някога колекционери финансови предложения към вас, като откриете нещо ценно, да го предложите първо на тях?
- Към мен специално не са отправяни такива предложения. Нямам представа за останалите ми колеги.
- В какви отношения сте с колегите си, има ли конкуренция при вас, сритвания по кокалчето тук-там? Преди години се говореше, че сте в конфликт с Георги Китов?
- Има конкуренция, разбира се, както при всяка професия. Мога да кажа, че най-ползотворна бе конкуренцията ми с покойния, Бог да го прости, Георги Китов. През първото десетилетие на новото хилядолетие ние сме били с него в една благородна конкуренция. Мнозина искаха да изкарат, че ние сме врагове, нищо подобно! Ние бяхме много добри приятели! Той почина през 2008 г. През последните няколко години от живота му бяхме канени в нашите посолства из цяла Европа – в Париж, в Швейцария... да представяме нашите открития и исторически забележителности. Разбира се, не винаги конкуренцията е в такъв план -
има и доста завист
но това е нормално. В края на краищата обаче най-важно е всички ние да вървим в една посока, популяризирайки нашите паметници.
- Има ли някое съкровище или конкретен артефакт, за които да съжалявате, че не сте ги открили вие?
- Когато човек е открил достатъчно много, той не може да иска и да мисли подобни неща. Пак се връщам в случая с Китов. Опитаха се да доказват, че ние си завиждаме. Как ще си завиждаме, след като Китов откри невероятните гробници край Старосел, аз съответно намерих Перперикон, разкрих една от най-важната част от Велики Преслав... Човек има подобни неща, когато той ги е социализирал, така че там да идват милиони хора... Не виждам място за завист.
- Остана ли какво да се търгува и изнася от страната?
- Казах, че България е достатъчно богата. Не е въпрос обаче да се търгува и да се изнася – това е забранено и по стария, и по новия закон. Друг е въпросът, че има още някои неясноти в закона за културното наследство, чрез който още не са напълно регламентирани колекциите. Аз съм привърженик на това те да бъдат регистрирани, за да се започне на чисто, да се знае кой какво притежава, да се направят частни музеи и т.н. Това още обаче не може да се направи в пълна сила, независимо че повечето от големите колекции са известни, даже гостуват в чужбина. Ето сега в момента в Москва е колекцията на Васил Божков. Но все още има неща, които трябва да бъдат напълно регламентирани задължително между държавата и частното колекционерство, за да имат те нормални взаимоотношения на контрол и на разбирателство.
- Кое ваше откритие смятате за най-важно до момента в кариерата си на археолог?
- Моите открития са доста и не мога лесно да определя кое е най-важното. Археологическите открития не са еднакви – едно е да откриваш един голям град или надписи, друго е да намериш златно съкровище. От гледна точка на мащабната си кариера поставям като най-важно откриването на скалния град Перперикон, както преди това разкриването на царския дворец във Велики Преслав. Продължаваме разкриването с колегата Петрова на една от последните Шишманови крепости, селището Татул. При мен в известна степен всичките обекти имат голяма популярност, но ако говорим за конкретни находки от типа на тези, които се изваждат от земята, не говоря за големите градове, са надписите. Те са най-важни и могат да разкрият историята. На Перперикон имаме два такива надписа – раннохристиянски надписи от най-ранната църква в Родопите на Перперикон, които ни дадоха невероятни данни от началото на V век за християнството. Другият е най-ранният надпис изобщо по българските земи и на Балканите от първата половина на XIV век на османски, турски език върху плащина. Това е много важен щрих за завладяването на Перперикон от османските турци в България.
- Много се спори през последните няколко години за автентичността на Панагюрското златно съкровище, твърди се, че оригиналът е изчезнал...?
- Не, не се спори въобще! Един от наследниците има абсурдни искания.
Алчността човешка няма край
както се казва. А нещата са напълно ясни - всичко, което произхожда от земята и е културно наследство, е държавна собственост.
- В началото на годината вандали запалиха вратата на вашия апартамент, както и тази на вашите съседи. Откри ли полицията кой стои зад бандитския акт?
- Не беше точно моята врата, а тази на моите родители в квартал „Манастирски ливади“. Лошото беше, че баща ми тогава беше много болен, той почина по-късно. Това беше просто една гаменска, вандалска постъпка. Вдигна се известен шум по медиите в началото на годината, когато се случи всичко, но до момента никой не е открит и обвинен по случая.
Едно интервю на Живка АНГЕЛОВА
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
