Норайр Нурикян беше златен медалист и по доброта и скромност

Щастлив ли сте? - питат Нурикян в едно интервю. 

Много - отвръща.

Колко ли българи биха отговорили днес така, и то по толкова категоричен начин. Щастлив!!! Нурикян не само го твърдеше, това му личеше. Усмивката се раждаше в душата му и не слизаше от лицето му. 

За България той е големият шампион във вдигането на тежести: два пъти олимпийски, два пъти световен, европейски и да не изброяваме нататък. 

Теглото на всичките му медали, събрани заедно, може би ще надмине това на една щанга

Малцина обаче са тези, които знаят, че Норайр Нурикян беше шампион не само в спорта, а и по доброта, скромност и блестящо чувство за хумор. “Аз съм единственият арменец - казваше, - който си изкарва хляба с пот”.

Дълги години всяка неделя на обяд една малка група, кръстила се странно защо “Ниагара”, се събираше в ресторанта на незабравимия Астор. Беше истинско арменско сборище, което рядко бе почитано и от самия режисьор Крикор Азарян. Постоянните обаче бяха часовникари или златари. Хора на финия занаят. Изключенията бяха две: Бедо Манукян представяше киноизкуството.

Той току-що се бе върнал след много години в Америка и винаги бе готов да разкаже някаква холивудска история и ли последен виц; и Ноно, или Нури, както наричаха Нурикян шампиона. Двамата се отличаваха от останалите и по още нещо - те не бяха от Шумен. Затова мълчаха, когато се спореше по въпроса за кого се е омъжила някоя от известните градски красавици (история от миналия век) или какво е пял навремето Адама - всъщност Тодор Колев, в местното казино.

Понякога препирните отнемаха времето на цели две ракии

Никой не отстъпваше от позициите си. Докато не се намесеше Астор. Той беше последната инстанция. След неговото изказване се считаше, че ребусът е решен. 

Разбира се, в тази весела компания Андро, така се обръщаха към майстора на илюзиите, и Ноно бяха големите звезди. Известни, заслужили, прославени, почетни. Това респектираше всички. И докато Магът не страдаше от излишна скромност и обичаше да напомня звездните си мигове, то Нурикян никога не отваряше дума за своята бляскава кариера. Позаинтересува ли се някой от този или онзи спечелен негов медал, той бързо сменяше темата. 

Аз се появявах рядко в тази сбирка на избраници. Когато това се случеше, Астор винаги ме посрещаше с любимото си тълкование на думата АБСУРД: “Върви арменец и хвърля пари, след него крачи евреин, събира ги и му ги връща”.

Последните му думи предизвикваха всеобщо победоносно арменско ликуване, сред което смехът на Нурикян се отличаваше с особената си заразителност. Въобще той винаги така спонтанно реагираше на всяка добра шега или виц. Знаехме, че семейството му живее в Америка, че и той е спечелил Зелена карта. Но никой не вярваше, че някога ще го последва. Достатъчно му беше да ходи зад Океана на гости. 

България и приятелите му бяха всичко за него

Разбира се, и щангите, на които бе посветил живота си. 

За всеки журналист Норайр Нурикян бе скъпоценен камък, който непременно иска да има. Каква биография само: Той бе един от само шестимата българи, носители на два златни олимпийски медала, кавалер на най-високите държавни отличия, Железния Херкулес. Години наред го молех да направим интервю, но той винаги скромно отказваше. 

- Остави тези неща. Минали работи - казваше. 

Наближаваше поредната олимпиада. А в навечерието й такива като него са сред най-търсените събеседници. Един ден пътувахме заедно в колата му. Не очаквайте някаква лъскава лимузина. Струва ми се, че беше пежо на средна възраст. Тогава пак споменах за интервюто. Този път изненадващо той се съгласи. И започнахме...

Разбира се, в началото на разказа му бе родният му Сливен, баща му - хлебарят, и майка му - килимарката. Семействата на двамата бягали от клането на арменците в Турция, когато са били още деца. В Сливен се запознават и женят. Синът им Норайр се ражда на 26 юли 1948 г.

Гимнастиката е първият спорт, с който се захваща бъдещият шампион

Но със салта и флигфлаци не се става великан, а нисичкият Норайр мечтае точно за това. Високите са в баскетбола и той хуква между двата коша. При това с голям успех. В един мач срещу него е дори гигантът и бъдещ голям български баскетболист Бойчо Брънзов. Ръстът на Нурикян никога не надскача 155 сантиметра. 

Щанги вдига за първи път заради училищната чест. В отбора липсвал един състезател и той склонил да попълни бройката. Победил и с това приключил. Поне така си мислел. Това, което не знаел обаче, че в този ден в залата бил младият треньор Иван Абаджиев. 

Първата среща между двамата била драматична. Състояла се ден по-късно в кабинета на училищния директор. Докато младокът си мислел каква ли беля е направил, двамата възрастни го накарали да обещае, че ще започне да тренира вдигане на тежести. Притиснат от обстоятелствата, разбира се, обещал. Когато майка му разбрала, заплакала. Баща му мълчал. 

1972 година. На Олимпиадата в Мюнхен Нурикян, въпреки че вече е европейски шампион, няма големи надежди да спечели златен медал. В категорията до 60 килограма се състезава Дито Шанидзе от Съветския съюз и никой не се съмнява в победата му.

След първите опити в изтласкването сливналията си осигурява сребърен медал. Това е шок. Прегръщат го, целуват и го възнасят до небесата. Най-после България има олимпийско отличие в тежката атлетика. Треньорът Иван Абаджиев му предлага да опита на 157,5 кг, тежест, която никога не е вдигал. Тя е 2,5 кг над световния рекорд и сто над собственото му тегло. Нурикян вече е спечелил своето и няма какво да губи.

Ще опита, заради публиката, въпреки че тя вече масово напуска. И тогава става чудото, за което шампионът никога не намери обяснение. Той излиза, вдига щангата и става първи. За награда олимпийският шампион получава лека кола “Волга”. Скоро това става повод да се роди виц: Една кола се движи из София без шофьор. Явно и възглавничката, която си е подложил на седалката, не помага да го забележат. 

В магазина непознат гражданин му прави строга забележка: 

- Другарю Нурикян, вие нямате право да пиете. България разчита на вас. 

- Конякът е за приятел, подарък - оправдава се Нури. 

1976 година. За Олимпиадата в Монреал Нурикян трябва да свали осем килограма. Режимът е нечовешки: глад, жажда, сауна и непрекъснати тренировки. Вдигат се по тридесет тона желязо на ден. С парченце лимон кваси напуканите си устни. Късче пържола е храната му за ден. По тялото му няма грам мазнина, констатира специален уред. Кантарът обаче сочи, че трябва да свали още два килограма ден преди състезанието. От къде? И все пак Нурикян става шампион, целува ритуално щангата и завинаги слиза от подиума, за да бъде запомнен завинаги.

Шампионът на щангите и добротата си тръгна от този свят на 11 март. Усмивката му вече грее на някоя друга планета. И може би пак заедно със “своя брат близнак” Астор седят на една маса и си спомнят колко страхотен е бил животът им на Земята. 

Исак ГОЗЕС