Седмина баси взривиха галата в НДК, посветена на 90-ата годишнина от рождението на Николай Гяуров. Те се изявиха под палката на Йордан Камджалов и в съпровод на оркестъра на Русенската опера. Италианецът Джакомо Престиа, испанецът Симон Орфила, венецуелецът Ернесто Морийо и българите Димитър Станчев и Петър Бучков се представиха блестящо. Организаторът на галата, басът Орлин Анастасов, се изяви и като водещ, заедно с дъщерята на Гяуров, актрисата Елена Гяурова. А от Русия пристигна басът Олег Диденко, който се оказа сърдечен събеседник.
Олег Диденко е роден на 13 януари 1975 г. на остров Парамушир в Тихия океан. Погледнато от Камчатка, това е вторият поред остров във веригата на Курилските острови. Природата там е сурова - изригванията на вулкани, снеговалежите и вълните цунами са нещо обичайно.

Олег Диденко завършва музикалното училище “В. В. Стасов” и московското хорово училище “А. Свещников” със специалност хорово дирижиране. Пропява в прочутия Хор на момчетата на Виктор Попов. От 1991-ва е на сцена. В периода 1992-ра -1997-а пее в църковни хорове и участва в много фестивали на духовната музика. Участва в богослужения в затвора “Бутирка”, пее дори пред затворниците с най-тежки присъди.

През 2006-а оглася панихидата при пренасянето на мощите на Мария Фьодоровна Романова от Дания в Русия, за което получава благодарствена телеграма от патриарх Алексий Втори и от министъра на културата на Руската федерация. През 2009-а пее на Архиерейския събор при интронизацията на патриарх Кирил. Олег Диденко неведнъж участва в концертите на благотворителния фонд за деца с увреждания “Светът на изкуството”.

Няколко сезона работи на щат в театър “Новая опера” в Москва. В репертоара му са едни от най-известните басови роли. Изпълнява ораториална музика, военни и народни песни. С концертен и оперен репертоар гостува из цяла Русия, в “Арена ди Верона” в Италия, театър “Сан Карло” в Португалия, в Холандия, Бразилия, Япония. 

- Олег Алексеевич, разкажете за вашето семейство!

- Майка ми е коренячка московчанка, завършила журналистическия факултет на Московския държавен университет. Баща ми е украинец, геолог по професия, роден в Черкаска област. Запознали се на остров Парамушир, където били изпратени по разпределение.

Година след моето раждане - тоест през 1976-а, на бял свят се появява брат ми Николай. Татко за жалост изчезва някъде в тайгата на Далечния изток. Били сме съвсем малки с брат ми и мама предпочела да се върне в Москва. Започнала работа в сферата на опазването на архитектурните паметници.

После решила да учи музика и да се пробва в естрадата. По майчина линия имам много роднини музиканти. Двама мои чичовци са великолепни пианисти, един братовчед на чичовците - чудесен акордьор, баба танцуваше и пееше. 

На 4-годишна възраст мама даде и мен, и брат ми в музикална школа, за да свирим на цигулка. 6-годишни постъпихме в легендарното хорово училище на Свещников, където се занимавахме много сериозно с музика. Тогава започнахме да пеем в Хора на момчетата на Виктор Попов и да излизаме пред публика. 

- Кои бяха първите ви учители по пеене? 

- Бах и Моцарт. Едва седемгодишни с брат ми придобихме колоратурната техника на пеене - благодарение на фугите на двамата композитори. Всички випускници на хоровото училище, избрали соловото пеене за основно занимание, овладяха тази техника. Някои твърдят, че участието в хор пречи на певците, които имат амбицията за солисти. Това не е вярно!

Много знаменити певци са започнали кариерата си в хорове, където са изградили вкус към музиката, музикална грамотност и добър слух. Мой първи педагог бе Августа Алексеевна Касторска, племенница на великия бас Владимир Касторски, смятан за съперник на Шаляпин.

Бяхме едва 6-годишни с брат ми, когато присъствахме на нейните частни уроци с майка ни. Августа Алексеевна ни прослуша и предсказа голямо бъдеще на брат ми. В момента той е прочут руски бас, пее на най-добрите сцени по света. За мен тогава тя нищо не каза, може би гласът ми още не е бил укрепнал.

След мутацията, под ръководството на младия педагог Михаил Соловьов, стана ясно, че притежавам глас с качества за солист. Продължих да уча в Академията за хорово изкуство на Виктор Попов - става дума вече за висше учебно заведение, в което отиваха да учат възпитаниците на хоровото училище. Завърших с две дипломи - за певец и за хоров диригент. Вокалните ми педагози се сменяха, но от всеки педагог научих по нещо. Много ми дадоха и корепетиторите. 

- Къде беше вашият сценичен дебют?

- В Драматичния театър на Ленинския комсомол. С една вокална група участвах в спектаклите “Молитва за помен”, “Един безумен ден или сватбата на Фигаро” и в рок операта на Алексей Рибников “Юнона и Авос”. Срещнах се с режисьора Марк Захаров, беше щастие да работя с него.

И наблюдавах отблизо изявите на великите руски актьори Евгений Леонов, Татяна Пелцер, Инна Чурикова, Николай Караченцов и много други. Този опит ми помогна да овладея театрални техники, които могат да се използват и по време на пеене. Гласът е средство, а не цел. По-близка ми е речевата изразителност, отколкото любуването на красивия глас.

С оперния дебют също ми потръгна. Бях поканен в театъра на Борис Покровски - днес част от Болшой театър. Великият руски оперен режисьор ме вкарваше от мизансцен в мизансцен, докато изградя образа на Баптиста Минола в “Укротяване на опърничавата” на Висарион Шебалин. След този дебют дойде Зарастро от “Вълшебната флейта” на Моцарт - уви, последната постановка на Покровски!

Старикът бе полусляп, а работеше на пълни обороти. Виждаше на не повече от метър и половина пред себе си с помощта на гигантски очила, изпод които надничаше дългият властен нос.  

Олег в ролята на Пимен в “Борис Годунов”

- Кога за първи път чухте името на Николай Гяуров?

- На уроците по история на оперната интерпретация в Академията за хорово изкуство. През 1997-а по време на едно турне си купих диск с 13 арии в изпълнение на Гяуров. Не се разделих с тоя диск, докато не го изтърках от въртене. За студентите баси Гяуров се бе превърнал в кумир - вторият след Шаляпин.

Мисля, че в наши дни вече може да се каже, че той е номер 1 сред басите на всички времена. Гяуров изгради новата естетика на пеене при басите, която в Русия дойде с известно закъснение, но не след дълго измести всички други естетически принципи. Музикантският облик на Гяуров е хармония между дълбоката сдържано-благородна игра с не по-малко благородния, красив разливащ се глас, с изумителната школа, с красивите гръдни тонове, изравнения диапазон и разкошните височини.

Трудно ми е да опиша с думи неговия тембър. Мисля, че певческият интелект на Гяуров доминира над всичко. Той има и уникален тембър на гласа. Затова е много опасно за младите баси да учат ариите си по неговите записи, като му подражават. Много по-добре е да се постараят да разберат как той е разсъждавал, докато е бил на сцената.

За съжаление, много подражатели преследват чистото вокализиране, като лишават изпълнението си от всякакво драматическо съдържание. Те просто не разбират голямата обвързаност между пеенето и смисъла на думите. При Гяуров смисълът на думите придобиваше особено значение. Те бяха изричани в дълбочина. Като вкуса на виното, което узрява в нещо по-различно от самото грозде, от което е направено. 

- Гледахте ли го на живо на сцената? 

- Да, имах щастието да чуя Гяуров на живо на последния му концерт в Москва. Дойде с Мирела Френи. На този концерт брат ми Николай изпълни ролята на Санчо Панса във финалната сцена от операта “Дон Кихот” на Масне. Гяуров беше Дон Кихот, Мирела Френи - Дулцинея.

До днес си спомням как той изигра смъртта на Дон Кихот, как ръката му се разхлаби и отпусна, как, изпускайки въображаемото копие, той впери в небето лъчезарен поглед. Поразен от актьорската точност на едно малко негово движение, което имаше поразителен ефект, до днес се опитвам да направя нещо подобно в момента на изстрела в “Стария капрал” на Даргомижски.

Изпълнявам тази песен под впечатлението, което Гяуров остави у мен. Имам чувството, че лично съм се познавал с Гяуров. Не само защото той се превърна в мой дистантен учител и кумир, но и заради разказите на много мои познати. 

- Кой ви е разказвал спомени за него?

- Съученици, работещи в оперния театър в Цюрих, разказваха за неговата голяма отзивчивост, за готовността му да даде съвет, за чувството му за хумор, за задушевните истории, които споделял. Пътувах в лондонското метро с Виктор Сергеевич Попов, а по телефона ми съобщиха за смъртта на Гяуров.

Казах новината на Попов, той замълча и след няколкоминутна тишина отвърна, че за жалост не успял да му позвъни. Били са близки. Сближил ги волейболният отбор на Московската консерватория, където и двамата станали кандидат-майстори на спорта и неразделни приятели.

С жена си Юлия Банкова на концертния подиум

Години наред продължило това приятелство, но напоследък не си звънели. И ето, Гяуров го няма вече. Друг мой приятел, също бас, разказваше как се пренасял в Австрия. Търсел си квартира, намерил една, хазяите му доверили, че там е живял певец. “Кой певец?“, попитал моят приятел. “Как кой, Гяуров“, отвърнали хазяите. Моят приятел се нанесъл с радост.

Гяуров е от онези велики изпълнители, с които мислено се съветваш - как той самият би направил едно или друго произведение, дори то никога да не е било част от неговия репертоар. 

- Как ви привлякоха да пеете на галата, посветена на 90-годишнината на Гяуров?

- Иван Кюркчиев, директорът на Русенската опера, ми звънна по телефона с поканата да пея в памет на Гяуров и аз веднага се съгласих. Това е чест за всеки бас. Оркестърът е чудесен, дисциплиниран, точен и доброжелателно настроен към солистите. Не се наложи на репетицията да повтаря фрагментите заради изискванията на диригента. Краткото време бе напълно достатъчно за оркестрантите не само да изсвирят виртуозно партитурата, но и да взаимодействат деликатно с певците.

Маестро Йордан Камджалов е отворен за диалог. Работейки над каватината на Алеко, ние заедно с него създавахме музикалния прочит, ентусиазирано се вслушвахме един в друг. В моя немалък опит това се е случвало само с диригенти от висока класа. 

- Имахте ли предварителен контакт с Орлин Анастасов, организаторът на галата?

- Да, разговаряхме по телефона, съгласувахме всичко, но се запознахме на живо на репетицията. Той дойде при мен в момента, когато аз следях работата на диригента с моя италиански колега Джакомо Престиа. Поздрави ме така, сякаш се знаем от много години.

През цялото време се държа естествено и непринудено. Той говори чудесен руски, а аз злоупотребих с това, защото много-много не ме бива по чуждите езици. Орлин е ерудит. Изпълненията му се характеризират с голямо актьорско осмисляне. Близък ми е като музикант, чакам с нетърпение да се срещнем отново с него. 

- Какъв е вашият статут сега, членувате ли постоянно в оперна трупа?

- От няколко години работя като свободен артист, периодично участвам в постановки на различни театри. Сериозно се занимавам с моите програми. Подготвям самостоятелен концерт с народен оркестър в Петрозаводск. Неотдавна пях в Московската консерватория - изнесох концерт с руски репертоар, който сам съм подбирал.

Наближава 75-годишнината от победата над фашизма. Подготвям нови записи на военни песни. Планирам серия от концерти, посветени на Деня на победата в Консерваторията, Дома на музиката, както и изяви специално за ветераните. Подготвям диск с оперни арии.

- Кога ще бъде следващата ви изява в България?

- Поканен съм да участвам в постановката на “Княз Игор” от Бородин в Русе. Чакам с нетърпение срещата с българските ми колеги. Става дума за юни 2020-а. По това време ще съм на палатка на необитаем остров в Онежкото езеро, но ще наруша покоя, ще взема самолета и ще замина за България. За да работя край брега на Дунава, в Русенската опера. 

- Вие сте женен за пианистка?

- Съпругата ми Юлия Банкова е корепетитор в театър “Новая опера” в Москва. Запознахме се, когато работех там. Оженихме се в операта. Сватбата беше неповторима - с венчета от рози на главите. Моята съпруга е отличен музикант, смятана е за една от най-добрите корепетиторки в света на операта не само в Русия.

Съвместната творческа работа ни сплотява. Имаме голям дом със зала с прекрасна акустика. Идват ни много гости, повечето музиканти. У дома се раждат плановете за бъдещите ни изяви.

Елиана МИТОВА 
/вестник "Над 55"/