Уважаеми читатели! Продължаваме да ви предлагаме страници от вестника, на които имате възможност да споделите своите мнения и становища, да критикувате и обсъждате различни житейски проблеми, да разкажете лични истории, които ви вълнуват. Писмата се публикуват без никаква смислова намеса от наша страна. Ако ни четете редовно, сте разбрали, че при нас няма цензура. Който не е съгласен с изказаното вече становище от друг читател, може да опонира и да развие своята теза. Така че, пишете ни! Изпращайте писмата си на редакционния имейл nаd55@аbv.bg или на адреса на редакцията: София - 1000, ул. ”Чумерна” 14, за в. ”Над 55”.
Единственото, с което молим да се съобразявате, е обемът. Писма, по-големи от 1 машинописна страница и анонимни (без подател), няма да бъдат публикувани.

Къде да излея мъката си, на кого да се изповядам? Що за орисия! Все на мен ли? Като се замисля, какво съм аз? За какво ме смятат хората? Нито съм чалната, нито “Мис Вселена”, а и не съм НЛО! 

Всичко, което ще ви опи-ша, си е баш истина, едно ежедневие. Няма лъжа, няма измама. Коя съм аз? Жена психически и физически напълно нормална. Ще започна с обонянието ми. Какъв нос си имам, за чудо и приказ! В което и софийско возило да се намирам, веднага привличам ароматите. 

Най-често ползвам рейсове. Седя си аз, край мене само свободни седалки, няма правостоящи. Качва се един и застава прав до мен, вдига си ръката и се хваща за дръжката. Веднага разбирам - горкичкият той не се е къпал поне месец. Прави икономии на топлофикация. А питате ли ме, ако беше лято и всичко се топи от жега! Да не ви разправям за дихателната ми система - дава на заето. Е, защо все на мен!

Седя си там, най-отзад в рейса, и от първата врата се качва някакво маце. С космическа бързина чак от там ме лъхва неприятна миризма на парфюм. На всичкото отгоре се засилва и направо до мен! Стори ми се, че някой ме тресна по главата с чук. Стомашно-чревният ми тракт изпадна в немилост. Главата ме заболя, стомахът ми се раздвижи, та всеки момент ще бълвам. Тая, си викам, с цял литър миризливище се в поляла. Какво да прави, милата, като трябва да покрие мръсотията по тялото си. Маце, нямаш ли милост към нас?

Случвало ми се е в превозно средство да сме само двама, трима пътника. И какво от това? Качва се лелка и туп, сяда до мене. Защо бе? Поне сега ми се беше паднало свободно да пътувам. Е, пак ли на мен!

Не зная с какво привличам най-обемистите пътници. Всичките се настаняват до мен, ако съм седнала. Притискат ме, дъх не ми остава, спокойно се разполагат. Внимателно ставам права, човещина! Пак ли на мен!

Качвам се в рейс 9. На първата седалка зад шофьора стои момиче, на свободното място до нея раницата й. Рейсът е пълен с правостоящи. Бях изморена. Наближава следващата спирка - университетът. Тя става и слага раницата си на гърба. Реших да седна, но седалката беше изцапана от раницата й. За първи път реших да се обадя. Внимателно казах: “Извинете, моля ви да изчистите седалката, която сте изцапали”. Но защо ли се обадих?! Момичето, което беше супер скъпо облечено, може би студентка, се разкрещя и какви ли не ги наприказва! “Глей си работата, ма!” - изкрещя, а аз мълчах като виновна. Нямаше и кой да ме защити. Шофьорът мълчеше, а и останалите пътници също мълчаха. Защо възрастни, млади и деца цапат? На какво прилича градът ни? Къде сте вие, инспектори, които уж ще глобявате? Е, пак ли на мен!

Качвам се в препълнен рейс 72. Седнала една бабичка, прехвърлила крак върху крак, важна, а до нея, на другата седалка се изтегнало нейното малко внуче. Защо бе, защо не вземеш детенцето на коленете си? До теб прав стои изморен млад мъж, а другите правостоящи не ги ли виждаш? Пак ли ще кажете, че училището, партиите или обществото са виновни? Кой е виновен за възпитанието на децата - семейството! Каквото види и чуе детето, такова ще бъде и то.

Младеж стана да отстъпи мястото си на по-възрастен. Седна си човечецът и изобщо не благодари на младежа. Е, кажете, младежта ли е виновна? Ама защо все на мен ми се случват такива неща - всеки ден да се срещам с грубостта на хората и да се свива сърцето ми от бездушието, което ги е обзело!

Драги приятели, още много мога да ви пиша. Аз не съм злобен и лош човек - обичам хората. Вярвайте ми, все още мога да се надсмивам на човешките пороци, въпреки че съм заобиколена от тях.

Теменуга ДЖУРОВА, София