Павлина Павлова: Не обичам да си губя времето, което Бог ми е дал на Земята

Сред най-хитовите й заглавия нашумяха историческите й романи “Комитата от Дряновския манастир”, две издания, “Спартак, гладиаторът”, претърпял три издания в рамките на година, “Петър Дънов - Спасителят” - съвременна Библия, “Боян Мага - синът на Симеон” - също претърпял три издания, “Климент Охридски” и най-новият - “Орфей - божественият”.

- Госпожо Павлова, вие сте най-производителният български писател в литературата ни досега. На какво се дължи вашето изключително трудолюбие? 

- Трудолюбието ми наистина е станало пословично, но аз просто върша това, за което съм мечтала. Както е казал Конфуций: “Намери си работа, която ти харесва, и никога няма да ти се налага да работиш!”. Та и при мене се получи нещо подобно. Още от дете мечтаех да стана поетеса и белетристка.

Поезия прописах едва 9-годишна, а за романите знаех, че трябва да изчакам, защото за тях се изисква да имаш огромни познания и житейски опит, а и да можеш да си позволиш каторжен труд, което означава - да му се посветиш изцяло, защото иначе няма да се получи високо качество. Всичко е въпрос на организация.
 
“Вдъхновението съществува, но то идва по време на работа” - тази мисъл съм запомнила от Пикасо
И още една, сякаш също писана за мене: “Аз си почивам, когато работя, и се изморявам, когато безделнича или приемам гости”. Макар че обичам да посрещам приятели, а през лятото и да безделнича, излегнала се в хамака или на люлката, но и там пиша стихове, защото не мога да спра да мисля, нали?

- Кой е вашият кумир сред писателите?

- Кумирът ми е Джек Лондон - неговата работоспособност е възхитителна. Жалко, че напуска този свят толкова млад, но пък ни е оставил шедьоври, които никога няма да загубят от своята свежест и актуалност, защото са пълни с човечност, доброта, обич към природата и дават надежда на читателя, че каквото и да става, доброто побеждава. Но само да имаш кумир не е достатъчно. За мой късмет животът ме срещна с изключително светла и благородна личност - писателят и журналист Петър Ненов, от когото научих много тайни за писателския труд.

Още в началото на съвместния ни живот изявих желание да му помагам при написването на романи, които бе планирал. Затова се налагаше да ставаме рано - още в 4 призори, за да можем да пишем до 9, след което той отиваше на работа, а аз се заемах да издирвам материали за книгата му в Националния държавен архив, в Националната библиотека, в архива на МВР и другаде. Така свикнах да спя малко, а това е голям плюс, защото много хора не осъзнават, че си проспиват част от живота

Тук да поясня, че всички хиляди страници съм написала първо на ръка, после ги въвеждам в компютъра и ги редактирам, правя първа разпечатка, за да ги редактирам отново, пак въвеждам промените... и така стигам до 8-9 разпечатки.

- Да разбирам ли, че години наред не сте написали нищо свое? 

- Пишех, и още как! И поезия, и къси разкази, и романи... Докато той беше на работа, аз се занимавах не само със събиране и обработка на материали за книгите му. Гледах сина ни, пазарувах, готвех, чистех, ходех да вземам интервюта за радио и тв предавания... И написвах по нещо, докато чакам на опашка, докато шофирам колата... Откраднато време за лично творчество.

- Как устоявате на подобна ангажираност?

- Винаги съм казвала, че съм “високо организирана материя”. Всяка вечер си правя план за следващия ден. Само да не си помислите, че се занимавам единствено с писане. О, това е само върхът на айсберга. Сега задачите намаляха заради пандемията, ала старите ми бележници разкриват как съм си подреждала по 20-25 неща, които трябва да свърша, хора, с които да се срещна, и прочее. Което не съм смогнала - отива за следващия ден, а свършеното се отмята. Не обичам да си губя времето, което Бог ми е отредил на Земята. А да си кажем честно - то никак не е много, дори да живееш над сто години. 

Денят ми започва обикновено в 5 сутринта, когато биологичният ми часовник ме буди, а си лягам в полунощ
Пиша с кратки почивки до обяд. После тръгвам навън да свърша нещо, да се срещна с хора. Прибирам се, обядвам и почивам половин час. След което отново се залавям с писане, проучване, съпоставяне. Някои хора си мислят, че историческите факти, които са дадени от античните историци, съвпадат, но това не е така.

Само аз си знам какъв кошмар беше, докато се ориентирам къде точно се е движила армията на Спартак, защото при едни беше посочено, че става в източната част на “ботуша”, при други - в западната, имаше разминавания и в местата на боевете, дати и прочее... Но нали съм упорита, проучих детайлно топографията на Италия и така успях да намеря истината.

Но графиците ми отиват на кино, когато трябва да завърша дадена книга. Показателен е случаят с “Петър Дънов - Спасителят”. През последния месец толкова бях прегряла, че ми се събираха по два и половина часа сън за денонощие. Страхувах се за здравето си и бях много щастлива, когато написах последното изречение.

- Разкрийте ни някои от другите си занимания.

- Откъде ли да започна? Облагородих имот в кв. Бояна и го превърнах в цветна градина, с много рози - над 500 корена, със стотици цветя, които неуморно цъфтят, дори в момента. 

Засадила съм - не само там, а и в Южния парк, повече от сто дървета, които съм закупила със собствени средства
Скъпи дървета, като червенолистен японски клен (12 броя), червенолистен явор, японски вишни тип “Канзан” (3 броя), “Розово фламинго” (2 броя), две дървета “Албиция”, 16 брезички, две червенолистни декоративни ябълки, червенолистна джанка... Не мога да се оплача единствено от скука, защото дори не знам значението на това чувство.

- Във време, когато дебелите книги не са на мода, а хората четат все по-малко или търсят картинки с текстчета под тях, вие си позволявате да пишете романи по 600 страници?

- Да, има такава тенденция хората да четат все по-малко. Но това не може да бъде причина да пиша кратки романи. Когато завърших романа си “Изгубени под звездите”, сложих в началото закачка към читателите му: “Приятелю, ако не разполагаш със свободно време, не започвай да четеш тази книга. Предупредих те! Авторката”. Все пак е 512 страници. Много се смях, когато колега журналист от в. “Сега” ми се обади един понеделник рано сутринта и започна да ме мъмри, че като започнал да чете книгата в петък, когато му я подарих, не я пуснал, докато не я дочел, и сега как ще ходи на работа. Само му припомних, че съм го предупредила. Какъв е изводът: не е важен обемът на книгата, а сюжетът, интригата, стилът и неочакваните обрати. 

- Къде по света има ваши книги?

- Със сигурност знам за 5 континента - Европа, Азия, Северна Америка, Южна Америка и Австралия. Фейсбук се оказа много удобно средство за общуване с българи, които икономическата или политическа криза е прогонила по света. Когато публикувам откъси от моите исторически или криминални романи, от поезията ми за деца и възрастни, от афоризмите, романите за деца и приказките, заваляват поръчки за закупуването им. Мога да се похваля, че съм от малкото български писатели, които вече 13-а година се издържат от своя труд.

В най-голямата книжарница за български книги на територията на САЩ и Канада - “Зайко бук”, се продават мои книги, също и в книжарници в Англия и в Европа. Разбира се, книгите ми могат да бъдат закупени и в най-голямата верига книжарници у нас, както и от онлайн сайтове. И лично от авторката, разбира се - с автограф.

- Госпожо Павлова, разкажете за вашата женска същност, защото и сега сте красива жена? Мъжете продължават ли да кръжат край вас?

- Жената никога не изменя на своята същност: аз съм съхранила емоциите си от студентските години - все такава пламенна и нежна, вярна и готова на саможертви в името на любовта. 

И е прекрасно, че животът ни дава повече от една любов, иначе бихме били твърде самотни и тъжни

На планетата Земя се радваме на едно слънце, което ни топли през деня. Но в сърцата ни, когато сме влюбени, денонощно ни топли друго слънце, което придава дълбок смисъл на сивото ежедневие и ни подарява криле. Да, мъжете продължават да ме ухажват, но когато в сърцето ти вече има някой, всичко това е просто флирт без последствия. По природа съм моногамна и никога не изневерявам, не за друго, а защото това е предателство, а аз ненавиждам всякакъв вид предателства. Ето и едно четиристишие по този повод:
 
- Какво в днешната действителност ви харесва и какво не?

- Вече все по-малко неща ми харесват в днешния свят. Сякаш ставаме герои в романа на Джордж Оруел и ден след ден се приближаваме към онзи жесток и безсърдечен свят, който той ни предрече. И ни предупреди: “Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, смазващ човешко лице, завинаги... Не позволявайте това да се случи!”. 
Но ние го допуснахме и вече 2 години животът почти по цялата планета замря, фалират бизнеси, налагат ни локдауни и всякакви ограничения, които напомнят на онова, което е ставало в Германия след 1933 година с евреите. 

Тези две години ни бяха отнети всъщност...

От сутрин до вечер електронните медии като в транс насаждат страх... страх... страх... 

И вече излязоха т.нар. конспиративни теории, че “Зеленият сертификат”, който вече прераства в “Зелен паспорт”, ще постави началото на новия Световен ред, който се обсъждаше в Давос. Бъдещето, което замислят, е да се забрани отглеждането на животни, всичко да се прави изкуствено. 

Вече се строят заводи за развъждане на щурци и разни буболечки, които ще осигуряват протеините в менюто ни 
Ще имаме право да се къпем само когато те ни разрешат, изобщо Хитлер може само да завижда на съвременните си последователи, а гривните върху ръцете, които вече някои надянаха, ще отчитат дали изпълняваме. Всяко отклонение ще се наказва... Спомнете си какво каза Макрон: ще се боря за въвеждането на “базов доход” - това ще бъде чрез отказа на всеки от имущество, движимо и недвижимо, срещу сума, която да покрива разходите му за живот на ръба на мизерията...

Гневна съм на нашите управници, които сякаш са с полирани мозъци и отказват да чуят какво е мнението на онези медици, които не се продадоха. В интернет е пълно с публикации от световно прочути специалисти-вирусолози, има и Нобелов лауреат, които отричат тези експериментални течности, с които ни бодат, като опасни, с тежки странични последици. 

- Писането бягство ли е от всекидневието, или нещо друго?

- Да, писането е бягство и напълно те откъсва от реалността. Преди да започне истерията с Ковид-а, понякога ми беше тежко, задето не мога да посетя дадена премиера, спектакъл, концерт, ала откъсването от писането после ми струва скъпо. Сега и да искам, не става, защото нямам зелен сертификат, тоест аз съм втора категория човек - от хората извън закона. 

- Да завършим с нещо оптимистично?

- Оптимизмът е в нас самите - ако проспим момента, ще се събудим в такова робство, каквото светът не е преживявал. Още имаме шанс да го спрем!

Щрихи към портрета:

Член е на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти, на Отворено писателско общество “Балкански Декамерон”, на Академията за европейска култура “Орфеева лира” и др.

Носителка е на престижни национални и европейски награди, като: Националната литературна награда “Проф. Димитър Димов” за цялостно белетристично творчество (2018 г.); Националната награда “Калина Малина” за цялостно творчество за деца (2013 г.); първа награда “Атанас Мандаджиев” от Българската секция на AIEP за криминалния й роман “Убийства в Златната подкова” (2014 г.), а през 2016 г. е наградена за романа й “Лунното куче”; Европейска награда за поезия (1995 г.), връчвана от Центъра за европейска култура “Алдо Моро” (Италия) под егидата на Съвета на Европа, Европейската асоциация на учителите и редица културни институции. 

Савка ЧОЛАКОВА