На 21 януари 2004 г. Радичковите вълци от едноименната “зимна” пиеса слязоха от невидим Балкан и отнесоха навеки своя дресьор. Магьосникът на простодушното мъдро перо Йордан Радичков опитваше десетилетия наред да опитоми инатливите имитатори на Андрешко и да помогне на търсачите на бели лястовици да натоварят в каруцата на времето големите надежди. И правеше това по своя оригинален начин на словолюбец, а не на славолюбец. Тя, славата, приседна при него самичка с първите му талантливи творби. Но можеше да си отиде, ако не беше Тодор Живков да каже: “Като ходя в чужбина, не питат за академик Ангел Балевски, а всички искат да знаят кой е Йордан Радичков...”
И в родния Северозапад след височайшия партиен интерес се присетиха за своя земляк. Родом от берковското село Калиманица, учил гимназията в Берковица, той трябваше да понесе на раменете си това забравено отечество. И така се присетиха, че му присъдиха литературната награда “Септември 69” на Окръжния съвет за култура в тогавашния Михайловград едва през 1969 г., докато наградите на писателя се трупаха още от 1960-а: награди от наши литературни списания, от Съюза на българските писатели, от международни кинофестивали...

От 1969 до 1979 г. писателят е отличен с цели 18 награди, 

между които Димитровска награда за литература, званието “Заслужил деятел на културата”, после и “Народен деятел на културата”, отличия от САЩ, Франция, Италия. През 1979 г. получава орден “Народна република България” първа степен. 

Земляците умуват близо година и през 1980-а окичват гърдите на именития писател с... почетния знак “Огоста” на Окръжния съвет за култура в Михайловград. Както се казва, поне не е “капо”, защото ръководните фактори от гимназиалната му Берковица не “вдяват” на каква височина се е изстрелял и не оставят в архивите следи от награди за писателя. Е, те са замислили страхотен сюрприз за него през 1986 г. Дотогава бай Йордан продължава да преминава триумфално през родните и европейски литературни и театрални сцени, препълва трезора с награди. 

И ето го момента на признанието за земляка писател и възможността да се отриеш в славата му: планинското градче решава да предостави красивата сграда на Ловния дом навръх берковското кале за своеобразен словесно-картинен паноптикум, след като по стените известният художник Борис Димовски ще пресъздаде сюжети от екстраординерното творчество на Радичков.


Гимназистът Радичков в Берковица (виж стрелката)

Чели ли сте нещо за Берковица? Чудно градче в полите на Балкана, сладка студена вода, ягоди и малини, добродушно простовати люде. И ръководители феодали, които трудно приемат някой да знае и може повече от тях. Пък и защо да не му натрият носа! Берковски първенци и примитиви навремето правят такива заговори и клевети, че прогонват от градчето народния поет Иван Вазов, който в редица свои творби обезсмъртява и слави прелестите на: “... долино мила, земен рай, цъфти, блести, пленявай, със хубости света омай и с мирис упоявай!”. 

Така 100 години след Вазов тук и на Радичков се готви такъв цъфтеж, че мирисът му ще нагарча на писателя докрай 

Работата е там, че местни феодалчета използват пословичната инертност на културните шефове в града и решават да курдисат в Ловния дом кръчма с кебапчета и други гастрономически и алкохолически салтанати. Няма нужда от врабчета, черкаски верблюди, януарски вълци, змейове и прочее. 
На 21 септември 1986 г. проектът на Борис Димовски е реализиран. На 24 септември Радичков и поетите земляци Младен Исаев и Иван Милчев пристигат в Берковица, но хитро са отклонени от посещение на Ловния дом. В ход е машината на разрушението и стенописите са замазани, но художникът е използвал специални бои и озлочестените рисувани сюжети прозират издайнически. Тогава заиграват търнокопите и произведението на изкуството отива в небитието!
Както се казва, на свинче и звънче...


Проектът на Борис Димовски

Посещенията на писателя в родния Северозапад вече се броят на пръсти. Гузната съвест желае опрощение, а може би “малките” копнеят да се отъркат в славата на “големите”. Така през 1998 г. Берковица обявява Йордан Радичков за свой почетен гражданин. След дъжд качулка, но и след сватба булка: 
през 2000 г. “новата” Монтана избира 

Радичков за “личност на столетието” 

И понеже “демократичните” времена са набутали в миша дупка славата на “столицата на въстанието от 1923-та”, ето и продължението: през 2002 г. и Монтана си присвоява Йордан Радичков, обявявайки го за неин почетен гражданин.

Венци, цветя, речи, дружества, площади, библиотеки “Радичков”, занемял паметник. И никой от маститите депутати, кметове, шефове и шефки на северозападналата култура не се досеща да обяви един национален литературен конкурс на името на големия писател. Села и паланки имат конкурси за по-големи и по-малки творци, а бай Йордан продължава да се подсмива от портретите си на тези, които са забравили, че той е бил писател.

Писателят, който написа навремето:

В целия наш Северозапад сме от един дол дренки... 

“Природата тук е колкото щедра, толкова и скъперница. Някои неща стават толкова бавно, че човек се чуди, че изобщо могат да станат... Център на областта, в която съм се родил, е Монтана. За сто години той сменя четири пъти името си: Кутловица, Фердинанд, Михайловград, Монтана. Намирам, че градът върви през времето доста странно. Вървежът му може да бъде оприличен на вървежа на пиян човек, когато пияният върви, той всъщност върви само с единия крак, а с другия се подпира. Твърде е възможно това да е естественият вървеж не само на града, а и на самия живот тук...”

Борислав КОСТОВ