Освободеният бесарабски българин, който беше пленен от руската армия и впоследствие разменен като военнопленник, вече е в България при семейството си.

26 май е денят, в който Димитър прегърна истински една от трите си сестри - Наталия.

„С толкова желязо съм в крака, че съм като „Айрънмен“, шегува се капитан Бурлаков пред bTV. 

Войната в Украйна преобърна живота на семейството. На 5 април близките чуха най-лошата вест - хеликоптерът на Димитър беше ударен при ракетен обстрел. Всички мислеха, че е загинал.

„Нямаше какво друго да мислят, но слава богу оцелях“, казва капитан Бурлаков.

До 8 април всички смятаха, че сънародникът ни е безследно изчезнал. Военният оцеля по чудо, след като хеликоптерът МИ-8 на украинската армия беше свален при ракетни удари над Мариупол.

„Всичко си спомням. Удариха ни отляво. Отидохме към земята, хеликоптерът се разруши, разби се. Екипажът загина. Един оцеля и аз оцеля“, разказа украинският военен от български произход.

От статия в руските медии семейството разбра, че Димитър е жив. И че е военнопленник, настанен в болница в Крим и разпитван от руснаците.

Войниците от руската армия те ме намериха, много бързо и ме за караха в тяхната територия. Когато ме снимаха на камера, бях сигурен, че няма да ме убият!“, споделя капитан Бурлаков.

„Лекарите са навсякъде лекари. Две операции претърпях. И двата крака са счупени. Но ще ги оправят лекарите“, споделя бесарабският българин.

След зловещите и противоречиви новини на Велики четвъртък семейството разбира, че Димитър е освободен, разменен и транспортиран от Крим към Запорожие, а след това към военна болница в Лвов.

„Не знам дали е Господ, семейството ме спаси. Жената, децата. Сестрите ми. Чувствам се, разбира се, късметлия, щом оцелях при такива катастрофа. Само семейството ме спаси. И тяхната жилетка и моята бронежилетка“, казва Димитър.

Лекарите в България ще излекуват видимите рани от фронта. А Димитър се надява времето да изтрие и болезнените спомени от войната.

Семейството на капитан Бурлаков отново е заедно, а един баща няма търпение да прегърне двете си деца, които го чакат у дома. 

„Чакат ме и аз много ги чакам да ги видя утре“, казва Димитър.