В първата десетдневка на февруари поетът и драматург Марин Тодоров Колев отброи 70 години от рождението си. Разните речници пишат за живота му по-кратко, отколкото за книгите му. Това е мечта за всеки един творец. Според енциклопедистите той е роден в с. Радювене, България, през 1939. Не знам защо е пропусната бележката, че селището е в Ловешко.
Колев завършва СУ, българска филология. От 1965 г. е журналист в "Заря на комунизма", окръжния вестник на Ловеч тогава. От 1969-а е драматург в местния театър. Член на СБП. Носител на ред литературни награди. В библиографската сводка за него са вписани стихосбирките: "Място за моето лице", "Мигли от светлина", "И цялото бъдеще", "Вечността на миговете", "Повече от живота", "Златна свобода", "Любопис", "Вдън любов" и "Исо със оси", С. 2000 (стихове в стил лирографика и палиндроми), а в раздел "пиеси" - "В подножието на Голгота", "Перуниките горят","Златна свобода" и "Смело, другари, в грабежа!" (сатиричен лист с политически пародии). От себе си бих добавил "Братовчедите на поп Кръстю" и антологията в мерена реч "Летящо гнездо" /2006/, чийто съставител и идеолог е Марин Колев. Дотук, нищо по-различно от житието на повечето от поетите в учебниците ни по литература. Добре е обаче, че за Колев има и послеслов, а той е - председател на т.нар. Културно дружество "Поп Кръстю Никифоров", поело с възрожденски идеализъм кръста да смаже главата на чудовищната манипулация, че достолепният ловешки свещеноиконом е предал Левски. Може би това е имал впредвид онзи анонимен енциклопедист, отбелязал за Марин Колев в нотацията си после Радювене България.

- Г-н Колев, кое е по-трудно за един поет - да преживее 70 години или да остави подире си 70 думи?
- И двете, по своему, са трудно постижими. Дори може да не се случат в един живот. Като млад ми се струваше, че дълголетието е нищо. Може би защото тогава се прекланях най-вече пред Ботев, Петьофи... Спомням си една среща с Елисавета Багряна. На нея тя каза: "Колко време има пред вас, младите!" Възнегодувах. "Какви ги говори тази жена! Та, аз съм вече толкова стар!", казах си тогава, а бях само на... 24 години. Трябваше да оттече доста време, за да разбера величието на прозрението й!
Днес гледам на дълголетието от друг ъгъл. Трябваше да изживея 50-60 години, за да проумея, например, че в живота щастието или трагедията на ближния ти е над всичко. А в моя род нещастието, смъртта, не са ни подминали. Дядо ми загива в края на Първата световна вайна, чичо ми Марин Колев бива убит като антифашист едва 29-годишен. Признавам си, че като млад нито се замислях, нито осъзнавах драмата в семейството ми от тези две смърти. Или ако ги виждах, то, под давлението на тогавашните обществени ценности, бе най-вече откъм героиката им. В драмата и величието на овдовялата ми баба да опази къща, имот и деца, вникнах чак десетилетия по-сетне. Що за сила й е трябвало на тази жена, за да продължи да живее!
Днес мисля, че старостта отваря нови прозорци към света, ново светоусещание. Удоволствието от живота наистина е несравнимо. Многото натрупани години зад гърба ти позволяват да усетиш и красотата, и мъдростта на преходността, тъй като в нея е заложено движението, не застоят.
Има нещо нечисто в постулата, че поетът може да постигне безсмъртие, само ако е загинал млад. Подобно съждение обслужва само една власт, която се страхува от своите поети. Голяма грешка! Властта трябва да пази своите поети, ако наистина е загрижена за своите интереси...
- Поетиката на Марин Колев от "Място за моето лице" и от днес?
- Тя е една и съща. И тогава, и сега ме води само едно начало - да постигна съжителството между класицима и свободния стих. Да ги смиря или помиря един с друг. Друг ще отсъди дали съм успял.
Навремето Слав Караславов и Евтим Евтимов ми правиха забележки заради дързостта ми да творя в безграничния свободен стих. Тогава на него се гледаше като вид анатема. Орлин Орлинов пък казал по мой адрес: "Откъде-накъде в това Радювене се е родил този латиноамериканец!.." Един Биньо Иванов обаче пък ме предупреждаваше, че римите са кръвопийци...
Винаги съм следвал и правилото си, че дори в поезията трябва има автентичност, документалност. Знам, че това ще прозвучи кощунствено за някои мои колеги... В началото на 90-те години написах стихотворение за Лагера на смъртта край Ловеч. Вече покойният Тончо Жечев го прочете и рече: "Правилно си се ориентирал! Документалистиката е сегашната голяма литература!"
Кой крив, кой прав, аз не ще съдя. Думата ми обаче е за друго, а тя е, че преди 1989-а редакциите бяха вид училища, школи, всяка от тях със своите си правила. Дали правилото е дума мръсна? Не знам, но знам, че без правила, както е сега, не бива, дори в поезията.
- Като че ли Словесността закърня в последните две десетилетия?
- Това е факт. Вината е в онези, които владеят Словото. Във всички сфери - от образованието до политиката. Не може една ученичка от ловешка елитна гимназия да пише "ъгал", вместо ъгъл или пък учителката й да не е чела произведението, което преподава. Не може и в парламента или от тв екрана новините да се поднасят най-вече чрез глагола "случи се". Как така едно убийство или увеличение на данъците може да се случи! А къде са деятелите им? Защо премълчаваме виновниците за тях? Подобна фразеология обезмисля не само Словото, но и самата държавност. Ето една моя епиграма по тоя повод: "В нашата държава всичко се случва, но нищо не става!"
- Доколко прави са онези, които твърдят, че архиереите и писателите ни си приличат по угодничеството си към властта?
- Клира не искам да коментирам. Колкото до писателите, не мога да скрия, че мнозина от тях бяха недопустимо близки до властта. Преди Десети ноември те бяха същите, които в момента пак са на една ръка разстояние от управляващите. Тук няма промяна. Днес една Лиляна Стефанова хвали Бойко Борисов, както преди 1989-а венцехвалеше Тодор Живков. Такова Слово не ще остане!
Впрочем химническата поезия по отношение на едни или други управници е еднакво пагубна, както и пълното отрицание, с което днешните млади писатели се отнасят към колегите си от по-старото поколение. Не може да се проклина творчеството на един Александър Геров, един Иван Радоев, Константин Павлов или Георги Мишев...
- Страшните смешки или смешните страшки днес?
- Взаимствали сте за въпроса си от Недялко Йорданов. Така се именуваше една негова пиеса. По тази причина, чудя се дали да му отговоря, защото имам по-особено отношение към Йорданов. Казано в прав текст, не го харесвам, за мене той е един чалгаджия. "Аз искам да съм с тебе, да си имам бебе." Това не е поезия...
А иначе, в настоящия наш живот няма смешки, само страшки. Мисля, че с основание на изложба в Брюксел илюстрираха с тоалетна чиния страната ни. Ако трябва да се сърдим на някого, то, трябва да корим най-вече себе си. Какво друго може да бъде една държава, освен тоалетна чиния, когато властта няма действително работещ коректив в лицето на обществото?
Българите сме добър народ, но добри трябва и да са и управниците ни! Иначе нищо добро не ни чака! Властта не трябва да се бои от люде, които четат Пушкин, а от онези, които са следовници на чалга-духовността. Дори само заради това, че тези, които се оповават на Пушкин, не биха имали глупостта да правят нова Велика октомврийска социалистическа революция...
- Драма или комедия бихте написали от нравите на днешния ни живот?
- Сегашният ни живот е по-близък до комедията, не до трагедията. Трагедията е страдание на благородни хора, водещо до катарзис... Ще си позволя да отбележа обаче, че съвремието ни е изключително подходящо за изкуство. В това отношение, днешните творци са щастливци. Техните предходници не са имали късмета да живеят в толкова интересно време...
- Защо в ловешкия парламент няма поети?
- Поетът няма място в парламента. Той е подвластен на изкуство, чуждо и далечно от политиката.
- Как ще постъпите, ако една сутрин се събудите с криле?
- Бих полетял към Радювене, но онова Радювене, което познавам от моето детство...
Интервю на Гергана Димитрова