Проф. Делчо Порязов е роден в село Горно поле, Хасковско. Завършва Стопанската академия “Д. А. Ценов” в Свищов, където през 1971 г., едва на 38-годишна възраст, става професор. Издига се до поста ректор на академията. Специализира в Париж и в Москва. От 1983 до 1988 г. е заместник-министър на финансите. След това става вицепрезидент на Международната банка за икономическо сътрудничество в Москва, а малко по-късно е избран за председател на контролния съвет на банката.

Бил е председател на Федерацията по тенис на маса на БСФС. Заслужил деятел на науката. Носител е на орден “Стара планина” първа степен за големи заслуги към България в областта на висшето образование и науката, както и финансовата теория и практика. Баща е на дипломата Валентин Порязов. 

- Проф. Порязов, вие сте зам.-министър на финансите в навечерието на големите политически промени. За какво отговаряхте тогава? 
- Всички финанси бяха в ръцете ми. Аз водех бюджета на държавата. Всяка вечер знаех какво имаме и какво нямаме. Министър на финансите беше Белчо Белчев, но той предимно гледаше политиката с големците да върви добре, а аз се занимавах с бюджета. От моя подпис зависеше да се отпускат пари за всичко в държавата. 

- За какво най-много ви искаха пари, кога давахте и кога отказвахте?
- Хорицата по селата, по малките градове искаха пари за пътища, за водоснабдяване. В моето родно село например електрификацията стана реалност чак през 1960-а, но докъм 80-те нямаше никаква инфраструктура. Стараех се да не отказвам, дори когато бе трудно, намирах пари за пътища, електричество и водопровод. Помня един случай, 1985-а или 1986-а беше - заседание на Министерския съвет, Белчо е някъде в чужбина, аз го замествам. По принцип започваха тия заседания някъде към 10 часа и свършваха към 1 часа на обяд. Минава 1 часът, заседанието не свършва. А аз съм се договорил с председателя на Окръжния народен съвет в Хасково да идем да пуснем водата в моето село. Давам си сметка, че ще закъснея и с колата няма да стигнем навреме. Казвам на министър-председателя какъв ангажимент имам, моля да ме освободи. А той съобщава на всички: “Другари министри, предлагам да накажем другаря Делчо Порязов за това, че чак сега е докарал вода в родното си село!”. Освободиха ме към 5 часа следобед и чак тогава пуснахме водата. 

- А кога се стискахте за пари? 
- За неща, които не са в интерес на държавата. Един случай с Пенчо Кубадински. Той ходеше на лов из Африка, след едно такова пътуване с негови хора направиха предложение да закупим земя в Танзания и да отглеждаме там памук. На заседанието на Министерския съвет аз отказах да се дадат парите и заявих, че без каквато и да е сметка за цената на земята, какво ще се произвежда и къде ще се продава, не можем да купуваме. И не дадохме парите. Пенчо не се разсърди, само каза: Професоре, ти знаеш, че аз съм земеделец. Знам, отвърнах аз, ама в дадения случай няма никаква обосновка какво държавата ще спечели от това! 
Трябваше да дадем 50 млн. долара на една африканска държава. Предложението дошло от Тодор Живков. Чрез мен Министерството на финансите даде отрицателно мнение. Звъни ми по телефона неговата секретарка, кани ме на среща при Живков. Сетих се за какво е. Прие ме в ЦК. 
- Абе, професоре, разбрах, че главен виновник за несъгласието си ти. Аргументите?
- Другарю Живков, нямам аргументи, само един - няма да ни ги върнат тези пари, а България не е толкова богата.
- Какво да се прави, професоре, такива са ни приятелите! - отвърна Живков.
Григор Стоичков пък все искаше пари за Горна Малина, направи селото градче за чудо и приказ. Отново иска пари, ама много пари. Отказах. Секретарката му звъни и ме вика, а аз, като знам за какво е, веднага й казвам: “Горна Малина не е единственото село в България, и по други места хората имат нужди”. Прие ме Григор Стоичков, покани ме да седна, не започна да се кара, а попита: 
- Много ли съм прекалил?
- Много, другарю Стоичков, много сте прекалили в сравнение с всички останали села в България. 
Григор Стоичков е най-заслужилият човек за изграждането на Двореца на културата. 


Икономистът на трибуната

- А за Правец как реагирахте, когато ви искаха средства?
- Идва първият секретар на Правец, Васил Златев, на Вальо Златев бащата. Говори ми на фамилно име. “Искаме, другарю Порязов, 200-300 хиляди да направим ключ на Правец!”. Ключът е нещо като сувенир, да го поднася Тодор Живков на делегациите, които посещават родното му място. Отказах. Та това са парите за цяла детска градина. По-късно разбрах, че Белчо ги е дал тия пари. 
Въпреки всичко управляващите държаха на моето професионално мнение. 

- Говори се, че заради Людмила Живкова ви свалят от власт?
 - “Знаме на мира” бе добро мероприятие, но струваше скъпо. Всяка година се правеха тия асамблеи. През 1987-а ме освободиха. Намерих сили да отида и да попитам защо - бил съм тогава 55-годишен, в разцвета на силите си. Гриша Филипов ме прие - беше министър-председател, а аз имах неговите симпатии. Директно му зададох въпроса, той отговори, че не е бил на това заседание на Министерския съвет, но ще провери. Тогава закриха всички функционални министерства - Комитета за планиране, Министерството на труда, Комитета по цените, Министерството на финансите. Оставиха едно-единствено министерство - на икономиката и планирането. И министър на това министерство стана Стоян Овчаров. Та, повика ме Гриша Филипов и каза: “Аз те мислех за много умен, а ти си бил голям наивник! Може ли на колегиум на Министерството на финансите да заявиш, че няма пари за “Знаме на мира”?”. Обясних му, че не е по силите на нашата държава да харчим всяка година такива луди пари. Предложих това да бъде внедрено като мероприятие в цялата социалистическа система, поне в европейските страни - тоест и Полша, и Унгария, и Румъния, и Чехословакия да приемат децата, както го правим ние, да се редуваме. Гриша Филипов цитира и думите на Тодор Живков по мой адрес: “Този професор е много полезен човек, но не ми трябва повече”.

- Вие познавате ли лично Людмила Живкова?
- Слушах я на едно съвещание, посветено на международното положение. Не останах удовлетворен. Заради начина на изразяване и начина на тълкуване на международните икономически факти. Тя просто не е разбирала от икономика, а като член на Политбюро трябваше да разбира. 

- От министерското кресло в България отивате в Международната банка за икономическо сътрудничество в Москва. С желание ли поехте новия пост?
- С нежелание. Мислех си, че ще бъда по-полезен в България. Съпругата ми и моят сват Кръстьо Данов, заместник-председател на БНБ беше тогава, много настояваха и дори ме изпратиха на летището. Мандатът беше 4 години, аз изкарах 8. Тоест два мандата. Моят ранг беше на посланик. Тогава заплатата на посланика беше 1000 долара, аз получавах три пъти повече. Тази банка всъщност беше международният валутен фонд на социалистическите страни. Веднага след промените през 1989-а новоизпечените демократи опитаха да ме приберат. През 1991-ва излезе едно постановление всички, които работят в чужбина, да не могат да членуват в политически партии. Един подуправител на БНБ, Хърсев, заедно с прависта на Министерството но финансите отиват при премиера Филип Димитров и предлагат да ме изтегли от Москва. Филип Димитров обаче отговаря, че не може да предприеме тая стъпка, преди да разговаря със съответните авторитети. Та Филип Димитров звъни на Тодор Вълчев, шефът на БНБ. И го пита как да постъпи, защото Хърсев предлага да отзовем проф. Порязов. Вълчев е неподготвен за такъв въпрос, но все пак отговаря: “Как ще напишем заповед за отзоваване, като всички, които ги отзоваваме, е по причина, че не са специалисти, а проф. Порязов е специалист. Аз такава заповед не мога да подпиша”. После Тодор Вълчев се обръща към Хърсев: “Ти банково дело по чии учебници си учил?”. “Ами, по учебниците на проф. Порязов”, отговаря Хърсев. Тогава Тодор Вълчев го контрира: “Е, как да напишем, че професорът не е специалист, та да го отзовем?”. И не можаха да ме уволнят. 

- Защо, според вас, се срина социализмът?
- Социалистическата система е мъртвородено дете. Не можеше нито да израсне, нито да се развие. Защото Ленин коригира Маркс. Маркс смята, че производителните сили в най-развитите страни трябва да достигнат такава степен на развитие, че да влязат в противоречие със съществуващите производствени отношения и това да доведе до нов обществен строй. Това високо развитие на производителните сили трябва да се случи в по-голяма част от страните, едва тогава може да се говори за преминаване към социализъм. Ленин обаче го коригира - според него е достатъчно промяната да настъпи само в една-единствена страна и тази страна да е Русия. Ето го мъртвороденото дете - в Русия, изостаналата селска страна, където производителните сили са на много ниско ниво, той се опитва да въведе друга система на разпределение на доходите. Всичко това го казвам в моята книга “Един живот в два обществени строя”, а мастити комунисти и социалисти ми се сърдят. 

- Има какво да кажете на икономистите и политиците. Някой да се е вслушал?
- Исках да кажа някои неща на Симеон Дянков, но той отказа. Ни веднъж не дойде на конференциите на Съюза на икономистите, когато дискутирахме финансовото състояние на държавата. Всички управляващи в годините на прехода имат един грях - загърбиха човека. Работят само в името на капитала. Целта им е да осигурят по-висока печалба. Икономиката има два фактора - капиталът, под формата на средства за производство, и човекът, който задвижва тези средства. Всичко през преходния период се правеше в името на капитала, а това доведе страната до рязко разделение - на малък брой много богати и голям брой изключително бедни. Затова има протести. Трябва да се съобразяваме с човешкия фактор. 

Клара ДИМИТРОВА
/вестник "Над 55"/