Първите хипита били фабрикантски чеда

Магдалена Гигова е дългогодишен журналист и неспасяем пътешественик. Написала е пет книги и е издала още шест в съавторство. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” по програма “Христо Ботев” на БНР, което се излъчва всяка неделя от 18,30 часа. Също така е автор и водещ на предаването “Дромомания” по здравната телевизия Code Health - всяка събота от 17 часа. Тя публикува пътеписите си в своя сайт www.dromomania.bg

От рубриката “Виртуално пътуване” на вестник” Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътувате по-евтино и безопасно.

В грохнала дървена къща ме посрещна още по-антична старица с живи сини очи. Тъкмо пламъчето в тях ме убеди, че историите, които ми разказва, са истина и през 1870 г. тук са основали комуна първите хипита.  По онова време швейцарският град Аскона бил бедно рибарско селце с почти никакъв поминък и бащата на един от “комунарите”, немски фабрикант, купил цял хълм за шепа стотинки.

Звезда на необичайното сборище била Ла Лупита, Вълчицата, омаяла “Карнеги Хол” и “Ковънт Гардън” с необичайния си глас, подкрепян само от чело и саксофон. Тя пеела за мъжете от селото, седнали пред кръчмата, и своите сподвижници. Те били в бели кафтани до земята, боси през всички сезони. Всяка сутрин лягали чисто голи на земята, за да попият от живителните й сокове. Вълчицата цитирала Халил Джубран: “Когато любовта те повика, последвай я. Независимо че пътят може да е труден”.

Комуната проповядвала вегетарианството, нудизма и свободната любов, с което здраво скандализирала правоверните католици в Аскона. Обществото на хълма Монте Верита (планината на истината) всъщност е основано от първите хипита, свободни духове и истински интелектуалци, които можели да си го позволят. Повечето от тях били германци от много богати семейства, които плащали за прищевките на децата си. 

Дадаизмът, създаден в Цюрих, намира благодатна почва на Монте Верита. Тук често гостуват художникът Макс Ернст, конкурентът на Фройд - Юнг, Нобеловият лауреат за литература Херман Хесе (за неговия музей по-нататък), балерината Айседора Дънкан, писателят Джеймс Джойс... Семейството на Томас Ман и швейцарският класик, писателят Макс Фриш, също идват и си отиват от голямата къща, където дори не е ясно кое дете от кого е - отглеждат се колективно и се възпитават еднакво.
Идилията трае, докато един от бащите-спомоществователи не научава “за оргиите” в Монте Верита и спира издръжката на комуната.

Постепенно несгодите разпиляват свободните духове. В къщата остават само най-упоритите и склонни към спартански живот, които времето постепенно изронва. Хората в Аскона още разказват за чалнатия художник, който не могъл да понесе разтурването на комуната. Останал да живее в гората, спял в короните на дърветата и издигал причудливи композиции от струпани камъни. Милозливи асконци му оставяли къшей хляб по поляните. Разбрали, че е умрял, когато скулптурите му престанали да се появяват.

Белокосата дама, около 90-те, е била едно от хлапетата в Монте Верита. Тя е пазителка на старата къща със снимки на знаменитости по стените, сцена за домашните постановки и запазените театрални костюми на най-прочутите обитатели. Какво ще стане със светилището на хипитата след нейната кончина не ми се мисли.

Друг музей, далеч не оставен така на самотек, е светилището на Херман Хесе в Монтаньола - малко селце близо до Лугано. Домът, където де факто е  живял немският писател, все още принадлежи на семейството, при което е бил под наем, но всеки може да види куличката, където е писал.
Според българските представи няма нищо по-скучно, мъртво и прашно от къща-музей на писател. Но тази е жива, винаги пълна, пъстра. В зеленото  дворче всяка неделя има литературни четения и те не се въртят около  рецитиране с патос на откъси от “Сидхарта” и “Степният вълк” пред  похъркващи бабки. Разбира се, оптималният вариант е да има макар и далечна връзка с Херман Хесе, но се обсъждат и свръхмодерни произведения от начинаещи автори.

В Монтаньола много забележителности са подчинени на световноизвестния обитател. А Нобеловият лауреат за литература се е заселил там просто понеже е било евтино - и квартирата, и виното.

А че е бил почитател на чашката, си личи и по “Пътеката на Херман Хесе”. Да, и такава забележителност има - прилежно обозначена с табелки, които уж порят гората, но подозрително спират все пред селските кръчми.

Иначе в музея човек може да пипне, дори да тракне по машината на прочутия писател. Да разгледа картините му, които май се продават дори по-скъпо от книгите. А директорката ги “отпуска за  гастрол” в различни художествени галерии, за да докарва някой франк на музея, който се издържа от частна  фондация и с продажба от репродукции, книги и дискове. В кинозалата въртят единствените 30-секундни кадри с Херман Хесе, на които той се разхожда бавно с бялата си панама (също съхранена в музея).

Любопитните могат да чуят гласа му, който рецитира стихове, както и изпълнения на произведенията му от прочути артисти или на напълно екзотични езици като суахили.

На втория етаж има сувенири от странстванията на автора из Индия, но най-интересна бе фотоизложбата на стара негова почитателка. Тя е запечатала на лента всички места в околността, описани в произведенията на Херман Хесе. Цели дни стояла на даден хълм, за да заснеме точно онзи нюанс от залеза, който любимият й писател описвал с думи. А на рафтовете в книжарницата има дори няколко томчета на български.

Магдалена ГИГОВА