Странен мъж с разперени ръце и рошава коса стои ден и нощ на площадчето пред някогашното кино „Изток“, днес наконтено като супермаркет. Мнозина го поздравяват, нищо, че е от бронз. Познават го. Само допреди петнадесетина години той често се разхождаше тук и не минаваше млада булка, без да я попита: „Мокриш ли котето?” И после да не й пожелае: „Партньорът да те бисира нощес“.
Всеки друг, позволил си подобно нагло поведение, без съмнение би станах жертва на яростна атака, на каквото само жените са способни. По-чувствителните дами дори биха повикали полиция. Но не и заради този мъж. Напротив. Неговите реплики мигом ги караха да се усмихнат, а в очите им да грейне надежда: От вашите уста в божиите уши.
Защото този човек е Радой Ралин. Легендата, борецът, шутът, поетът, соцгражданинът, който имаше смелостта да си позволява да каже каквото си иска, без да му пука от последствията.

Ако беше написал всичките епиграми, виоцове, каламбури и сатири против властта, които народът му приписваше, той много отдавна и поне три пъти трябваше да влезе в Гинес. Хората не можеха да си представят, че нещо умно и смешно може да бъде написано от друг. Така се раждат митовете.  Или, когато някой по-умен, като поета Борис Христов им направи снимка само с едно изречение: „Той е единственият различен между многото еднакви хора“. 


Велик творчески тандем : Борис Димовски и Радой Ралин

На 23 април Радой Ралин трябваше да навърши 94 години. Не можа. Стигна до 81 и отиде да разсмива и дава мъдрост на боговете. Сега е там и каканиже поредните си епиграми. Вечна му памет. Роден е в Ямбол, въпреки че винаги е твърдял, че е от Сливен. Когато това се случва, неговата родна майка го дава на своя брат книжаря Стефан Димитров. Кръстили го  Димитър и му заръчали да знае, че Таньо воевода му е прадядо. Така нареклият се после Радой Ралин става доайенът на талантливата група поети, израснали в подножието на Сините камъни: Георги Джагаров, Дамян Дамянов , та дори и Елисавета Багряна, която въпреки че не е от там, местните считат за своя. 

Вече споменахме, че всичко по-пиперливо, родено от народната мъдрост и боцкащо властта по ребрата, се пишеше на сметката на Радой. А иначе банковата му сметка навярно е била в тежък дефицит, защото твърде често са го уволнявали. Ей така, профилактично. Да му дойде акълът в главата. Но той все не идвал. Веднъж при едно такова поредно отлъчване от заплатата, било в края на седемдесетте, поетът седнал и написал сценарий за филм, посветен на Левски. Майсторил го е осем години. Продал къщата си в Сливен, за да има семейството му с какво да живее през това време, и се заключил в Националната библиотека. Когато всичко било готово обаче, започнали снимките на суперпродукциите за: Борис Първи, Иван-Асен, Аспарух. Това е било добър повод сатирикът да отбележи: „Царете пак се уредиха за сметка на Левски”.

Заради характера ли или неспособността да бъде конюнктюрен Радой не можа да се отърве от преследване. Царската полиция го е следила като Философа, а социалистическата милиция като Злобния и Козела сигурно заради брадичката. Без да е садил в живота си какъвто и да е зеленчук, заради едни „Люти чушки“ е жестоко наказан, а тиражът на книжлето изгорен до последното листче. Но, за да бъдем точни, единственото нещо, което Радой отглежда в дома и чакаше да цъфне, бе един налъм във ваза. Чудото така е не стана. 


Приятелски разговор с министъра на външните работи Петър Младенов 

Странностите на поета доста са озадачавали неговите съвременници: Той например никога не е имал телефон, както и часовник. Въпреки това беше винаги крачки напред от времето, в което живееше. Великият бохем и съблазнител не слагал капка алкохол в устата си, не пушел цигари, но до последно доста засукани красавици са мечтали да бъдат в компанията му. В интервю пред Иван Бакалов от „Е-вестник“ поетът развива своите възгледи по въпроса: „Жената трябва да се люби по 8 пъти, за да свикне с това нещо. Свикне ли вече, тя цял живот ще продължи. А иначе - още се бои, дърпа се. Или пък, ако не се дърпа, друго ще намери, та да ядоса мъжа и той да увехне като лале. А защо точно 8 пъти? Защото така е разделено – 8 часа работиш, 8 часа почиваш и 8 часа се любиш – 24 часа е това.

Осмицата е заложена и във формите на жената. Майчинството може да стане само от един мъж, като обладае 8 пъти жената. Сексът удължава живота. Някои хора казват – аз ако не се любя, нито яденето ми ядене след това, нито спането ми - спане. Само като будала се скитам из улиците. А иначе – нахранено тяло, нахранени сетива, нахранена душа. Всичко нахранено. Така е.

Бягаше от награди

Радой Ралин, човекът, който уж разсмиваше България, всъщност съвсем не на шега побутваше с остена на думите си онези от стадото, които къде от алчност, къде от тщеславие твърде често се самозабравяха. Беше в края на миналия век, когато пред препълнената зала 1 на НДК и екраните на телевизорите нашумялата тогава национална „Ку-ку академия” връчваше годишните си отличия. Дадоха на този, дадоха на онзи и стигнаха до голямата награда:  За цялостно ку-ку творчество. Извикаха на сцената Радой Ралин, човека, който според академията прави всичко възможно за оцеляването на българския дух. Той обаче се сопна, не взе статуетката, извини се, че разваля лъскавата игра. Думите му още кънтят в ушите на хората, които го чуха в онази паметна нощ:  Радой разказа за онзи стар сливенски лекар, който лекувал бедните без пари, давал им лекарства. Вземал малко повече от богатите, лишавал се от своето, за да има здраве и за онези, които нямат пари. Това породило първата социална тръпка у тогавашния младеж. 

Поетът изригна заради унизителното отношение, до което са доведени възрастните хора. Такова отцеубийство не е имало, откак съществува България, викна той. Отказвам наградата, защото българската култура никога не е била унижавана толкова от нейните политици, които стават единни за минута, когато трябва да си повишат заплатите. Никога от съществуването на българския парламент политиците не са получавали толкова високи заплати. Заради всичко това и в знак на протест сатирикът не взе и лъскавата лимузина, която му бе отредена и която изкараха на сцената. Каза да я дадат на някоя от най-нуждаещите се болници. Това се случи през 1993 година. Думите обаче  сякаш са казани за днес. Както и епиграмата, с която завърши:

Българийо, как я смяташ, / докога ще се мяташ като влечуго/ от едно робство в друго!


Исак ГОЗЕС