Все още всички го помним - нестандартен като фигура, като глас, като излъчване, като слово... Един умен, талантлив, странен, любопитен, запомнящ се мъж, един от интелектуалците чешити, след които България видимо не е същата.
Всеизвестни са неговите широки възгледи за жената и за любовта, закачките му с приятелки по улицата: “Мокриш ли котето?”, епиграмите му, в които нежният пол не беше пощаден като суета, глупост, морални простъпки... А иначе той обичаше жените, умееше да бъде внимателен и нежен, да бъде кавалер и ухажор от класа.

Тези, които го познаваха от години, знаеха, че авторът на най-популярните епиграми е широко скроен човек, но в своя живот робува на навици и фобии, на които дължи славата си на чудак.

Нежеланието му да има телефон, страхът му от болести и настинки (казват, че дори на фронта си носел дебел сливенски юрган, а не войнишко одеяло), неприязънта му към алкохола и цигарите... Той беше открит, гръмогласен, любвеобилен, чужд на притворството и тънката дипломация, краен и в любовите, и в омразите си. Ако един млад писател му харесваше, той беше в състояние да тръгне и да събира подписи от събратята си писатели - за да бъде приет младият талант без изпити в университета, да бъде изпратен в Литературния институт “Максим Горки” в Москва или да бъде избран за член на Съюза на писателите. Само той беше в състояние да каже от най-високата трибуна, до която се добере, че Х или Y е гениален поет, без капка завист или уговорка! Такъв беше РАДОЙ! 


Радой Ралин и Валери Петров като войници, 1945 г.

И голямата му, единствена, както изглежда, любов към италианката Лаура носи всички белези на неговия характер - чувствителен, възторжен, наивен понякога, но верен и постоянен в чувствата си.
Запознават се с Лаура през 1953 г. в Букурещ на IV фестивал на младежта и студентите. Едни майтапчийски негови куплети стават текст на химна на нашата делегация, така попада в Букурещ. За първи път се виждат на среща с италианската младежка група. Нейният смях, нейното сияещо “портокалово” лице сред останалите предизвикват у него пронизващо чувство, като сърдечен удар. Тя го поканва да танцуват “Ла Палома”, подарява му своята червена кърпа. Като няма какво да й подари (това са последните дни и всичко вече е раздал), той изважда от джоба си и й подарява ключа за вкъщи. Тя, малко стресната, но трогната, го целува - оказва се, че подаряването на ключ от къщи означава предложение за женитба!

Предложението, вече сериозно, той повтаря още в първото си писмо от България. Това не е блян на поет вихрогон, а сериозно обмислена идея - той вече знае къде ще живеят, какво точно ще учи тя в университета, как заедно ще влеят своя труд и усилия в общата борба за осъществяването на всеобщо социално благоденствие... 

Към Болоня тече поток от горещи уверения, че щастието е реално. Освен писма за “другарката Лаура Симончини” тръгват колети с книги, грамофонни плочи, цигари, сувенири, блузки... Радой започва да учи италиански, за да пише сам писмата си, без да досажда на разни приятели преводачи. Връзката става известна на всички, защото поетът непрекъснато говори за нея. Телефонистките в Централната поща свикват да го виждат всяка седмица как кръстосва неспокоен залата, чакащ с часове да го свържат с Италия. Неговото нетърпение да се съберат заедно и неговата неотслабваща любов просто я облъчват отдалеч. Тя започва да се чувства обвързана, но и леко притеснена: дали пък е най-подходящата за този талантлив и напорист българин 


С верния приятел Борис Димовски

Нееднократно говори в писмата си, че се срамува, дето много неща не знае. И затова чете, учи, самообразова се. Главна тема в техните разговори е... партийната работа. Лаура активно работи като активистка за комунистическата партия, всичкото й свободно време отива в събрания, беседи, писане на статии, отчети, речи... Той й праща трудовете на Маркс, Сталин и Димитров, тя му праща книга за осъдените на смърт в италианската съпротива. Именно политическото верую - общо за двамата - едновременно ги събира и разделя. Отначало пречките идват от родителите й, те разчитат на нейната помощ и подкрепа. След дълго боледуване умира бащата на Лаура и тя е принудена да признае на Радой, че “галената с толкова любов мечта няма да може да се осъществи”, тя не може 
да остави майка си

Има и друго, което коректно и не без болка му съобщава: “една работничка от авангарда, която е изстрадала и страда всичко заедно със своите и която е натрупала в сърцето си цялата омраза, набрана от поколения в нашата класа срещу господарите, не може да се откъсне от народа си в един от най-интересните моменти от нашия национален живот”. Но тя го призовава с всичката любов на младостта си: “Ела, Радой, ела в Италия”. Той обаче вече е заявил, че не би искал да живее в капиталистическа страна 

През август 1957 г. те се срещат отново на младежкия фестивал в Москва. Минали са пет години, чувствата им са много по-зрели. От едно писмо след връщането на Лаура в Италия става ясно, че повече от всякога те изпитват силни чувства един към друг - той бяга след влака й със сълзи на очи, тя му пише, че неговото лице и мили думи ще останат в сърцето й за цял живот. Като че ли все още има надежда... 


С Желю Желев и Блага Димитрова

Според един късен разказ на Радой пред по-големия му син Кин той не е направил дори опит да отиде в Италия поне на гости, съзнавайки, че ДС ще го натовари с обещание за сътрудничество. По същата причина не приема да заеме някакъв пост в нашето посолство. 

Писмата стават редки, но все така сърдечни. Той е вече наясно, че мечтаният и от двамата социализъм не е за показване и препоръчване пред нейните възторжени очи. Това личи недвусмислено в едно стихотворение, наречено “Постоянна болка за Лаура”: “Да дойдеш тук не би ли означавало/градения ти свят да разруша?” Тя затрогващо го моли да й позволи да запазят своето приятелство, което за нея явно значи много. 

Радой се жени за Грозданка и след време се развеждат, Лаура се жени за Марио и след време се развежда.

Лаура прави политическа кариера, тя дори е избрана за кмет на Болоня от левицата. Последните й писма, след дълго мълчание, са от 1980 г. Все още иска да види побелелия мъж, на когото някога е писала: “За мен ти представляваш идеалът, т.е. човекът, за когото съм мечтала винаги да имам за другар, мъжът, който не ме видя веднага като жена, а като другарка преди всичко се е грижил...” Тя му пише, че не се срамува от следите на времето върху лицето и тялото си. Но той не се решава да отиде. Както казва в своето стихотворение “Последица” - “всеотдайно споделената любов/ рано или късно бива отмъстена.” Да, призраците на младостта, колкото и да са красиви, могат да нараняват. Затова Радой Ралин така и не пожелава да види повече Лаура, момичето, “което и в своята старост обичам”.

Петя АЛЕКСАНДРОВА