С шампанско и галаконцерт на майсторския си клас на сцената на Софийската опера отпразнува своя 88-годишен рожден ден невероятната Райна Кабаиванска. Тя си подари любовта и възхитата на публиката, като постави “Бохеми” с Аида Паску, Ариана Чимолин, Божидар Божкилов, Виринея Пyрнау, Донгхюн Ким, Уонджун Джо, Хе Канг - все нейни възпитаници.

С перфектната си фигура и блясъка в очите, единствено бялата й коса като ореол откроява Райна Кабаиванска от учениците й. Въпреки че отбеляза с чувство за хумор, че вече е “истинска старица”, тя носи любопитство, присъщо на младостта.

Живот на сцената, уникална артистична съдба, обожавана дива, тя е една от последните примадони. 

Към това може да се прибави щастлива съпруга, майка и обожавана баба на вече порасналия Джовани, 

когото тя закачливо нарича по нашенски Иванчо, и малката Чечилия, която отсега показва, че бабиният талант няма да се загуби.

“Когато Райна Кабаиванска се появи на сцената, всичко останало губи значение - декори, хореография, музика. Тя е олицетворение на самата опера.” Тези думи принадлежат не на друг, а на великата Мария Калас. А както е известно, тя не е била щедра на комплименти към колегите си.

Райна тръгнала по стъпките й, пленена от гласа на гъркинята. Стигнала до световните оперни сцени, където публиката дълго я аплодира на крака, големите театри се надпреварват да я ангажират, велики диригенти и режисьори я искат за главните роли в оперните си спектакли.

Днес, на 88 г., Райна Кабаиванска не се е разделила с операта. Тя е нейната страст, сила, най-голяма радост, нейната лудост и продължава да е част от живота й чрез нейните ученици. На тях тя отдава майсторството си, опита си, своя изключителен дух, високата си класа. 

Днес примата продължава да преподава на млади таланти в Модена. А с дарителския си фонд в НБУ школата Кабаиванска, с повече от 100 стипендианти, е излъчила артисти по всички големи оперни сцени в света.

- Какво е ежедневието на една примадона?

- Много по-удобно ми е на сцената, отколкото в живота. Никога не съм живяла като примадоните от романите.

Всяка сутрин се събуждам със задачи, които трябва да свърша. Не си мисля, аз съм велика и всичко съм свършила - напротив. 

Работата за мен не е само удоволствие и красота, тя е любов и професионализъм

Да, виждам, че хората ме обичат и ми отвръщат с уважение и възторг. Обичта, която струи от моите ученици и от публиката, ме зарежда с енергия, и физическа, и духовна...

- Г-жо Кабаиванска, световната сцена безспорно бе ваша над 50 години. Кога беше началото? 

- Охо, връщате ме в средата на миналия век... Бях студентка в консерваторията. С един мой приятел инженер тайно слушахме радио, което хващаше чужди станции. За затвор бяхме тогава! Чувам - някой пее божествено. Тогава познавахме само Ирина Архипова, мецосопрано, прима на съветския Болшой театър. 

Реших в себе си, имам някакъв такъв демоничен инстинкт, че където се пее така, отивам! После чак разбрах, че съм слушала Мария Калас. Винаги съм я обожавала...

Имах спечелена стипендия да уча в СССР, но за мен Италия беше мечта. 

Знаете колко е важно ходатайството, а по времето на “желязната завеса” беше задължително 

С връзки убедих хората от политическата върхушка да ме допуснат до Вълко Червенков. А той направи широк жест към мен и ме пусна да уча в Италия. 

Заминах за Милано с 4 куфара, мама ме изпрати, и с храна - консерви и кашкавал, знаехме, че при капитализма се умира от глад

48 часа пътувах с “Ориент експрес”. Мама беше много изплашена, с баща ми, с брат ми се бяха случили лоши неща. Но ме насърчаваше да замина - “тук най-много учителка да станеш”, казваше. В началото ми беше много трудно...

Когато пристигнах в Милано, в “Ла Скала”, само на 23 г., ме пое учителката Дзита Фумагали, тя беше щедър човек. Сега се усещам, че я имитирам в жестовете й. Тя никога не вземаше пари. Аз свирех на пианото по време на уроците, после тя ми даваше да ям. 

Дзита ставаше сутрин към 11 и в 12 се появяваше облечена, с перлите, гримирана. Когато отидох за първи път да пея в малък провинциален театър, бях бедна, с български дрешки. Имах едно палто ужасно, беше на майка ми, но преобърнато. А моята учителка вика: “Така не можеш да пееш, ти си примадона”. И ми носи една лисица. Ама мирише на нафталин, изядена, пробита, някакъв ужас. Слага я обаче върху моето българско палтенце с думите “Примадоната трябва да има кожа!”

После пристига с една шапка плетена. “Добре си, добре си.” Ама аз не се гледам, тя ме докарва. “Много е скромна шапката.” И ми забожда една брошка. И тръгнах аз с брошката на шапката, с лисицата, която миришеше зловещо на нафталин, и съм си взела билет за трета класа влак. Най-мизерната, с дървени седалки. Ама пък примадона! Каква карикатура съм била!

Разбрах какво е да си от малка страна. Липсваше ми самоувереност да стъпя на сцената на “Ла Скала”. При първия спектакъл се уповавах на паметта на баща си. Имах чувството, че той ме води и подкрепя. И добих вътрешна сила. Аз винаги съм се чувствала като гражданин на света, но винаги съм пяла като българка. Може би защото бях и много щастлива - кариерата ми започна веднага - във всички големи театри и във всички страни на света. Днес това ми се вижда в далечното минало...

- Над 30 години сте пели без агент, как успявахте?

- Така беше, телефонът звъни, питат ме ще бъда ли свободна на еди-коя си дата, аз поглеждам календара си и поемам ангажимента. Едно време думата тежеше...

Но имам и комични случки. Когато за първи път стъпих на сцената на “Ковънт Гардън”, там се оказа кралицата, аз съвсем спокойно отидох при нея под смаяния поглед на колегите си и я поздравих. Комунистическо чедо си бях, какво пък толкова. 

За мен кралица бе роля, а аз съм изиграла много кралици 

Веднъж се оказах с една година по-рано на концерт в Билбао. Кацам на летището и установявам, че никой не ме посреща, отивам в хотела - нямам резервация. Казвам си, сигурно са забравили. Но на следващата сутрин отивам в операта, а там смаяни ме питат какво правя... представлението е догодина на същата дата. Друга издънка ме убеди, че трябва да имам агент - едва не провалих представление в “Гранд Опера” в Париж, не бях си отбелязала точно датата. Пътувах много...

- А семейството ви не страда ли от вашето отсъствие?

- Аз живея два живота. А живота си винаги съм го държала в ръце. На сцената имам щастието от професионалната си реализация, а у дома съм съпруга, майка и баба. Вляза ли вкъщи, целият останал свят остава навън и оставам отдадена на семейството си. 

Срещата със съпруга ми беше в далечното минало. Аз съм стара съпруга, срещнахме се в Миланската Скала в операта “Ернани” на Джузепе Верди, либретото е на Франческо Мария Пиаве. В далечната 1968 г. мъжът ми Франко Гуандалини бе оперен режисьор, колекционер на произведения на изкуството и потомствен фармацевт от Модена. Той режисира моята първа Тоска, а после и моята първа Франческа. Грабваше ме на сцената, за да демонстрира как се играят любовните сцени, от него струеше невъобразима страст...

Така се роди нашата дъщеря, която е кръстена на любимата ми героиня Франческа да Римини на Дзандонай. 

Над 50 години живеем заедно, но сме прекарали много време разделени, защото аз пътувах много, така и не си омръзнахме. Но няма празник, на който да не сме били заедно. 

- Страхувате ли се от напредването на годините?

- Не, преди години у мен се прокрадваше страх, че няма да издържа на напрежението, но после усетих магията, която ме крепи. Това е именно тази вътрешна сила да направиш нещо, което ти харесва, което правиш преди всичко с любов. Ако не се прави с любов, като че ли нищо не става. 

Много рядко се вглеждам в огледалото, но се харесвам и се чувствам свежа. Когато човек е млад, се ограничава от догми, може дори претенциозно да каже - това ми харесва, а това не! Със зрелостта, да не кажа със старостта, човек си дава сметка, че всичко е ценно. И винаги може да научи нещо ново.

- Каква е тайната за перфектната ви визия? 

- Аз съм си стройна по природа, като леля ми Теофана, сестрата на татко. Тя беше драматична актриса. Отдалеч винаги изглеждаше млада, като я приближиш - виждаш, че е оптична измама. Никога не съм спортувала, но моята работа е непрекъснато състезание, тежък физически труд. Аз съм много здрава, и слава Богу. 

Иначе се придържам към природосъобразните методи за разкрасяване. Все пак съм пред очите на хората. Това е въпрос на вътрешна дисциплина. Не си позволявам да не съм изрядна, да излизам без грим. Той не е тежък - крем, пудра, а и се харесвам такава, каквато съм. Остаряването е нещо толкова естествено. На дамите възрастта не се споменава, но аз не крия годините си, вече съм на 8 и 8 и не ме е страх! 

Не мисля за лошите неща в живота, нито за хубавите, не се връщам назад. Гледам само напред в бъдещето.

Поли БОЯНОВА