Рентабилният швейцарски чешитлък действа безотказно

Магдалена Гигова е дългогодишен журналист и неспасяем пътешественик. Написала е пет книги и е издала още шест в съавторство. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” по програма “Христо Ботев” на БНР, което се излъчва всяка неделя от 18,30 часа. Също така е автор и водещ на предаването “Дромомания” по здравната телевизия Cоdе Hеаlth - всяка събота от 17 часа. Тя публикува пътеписите си в своя сайт www.drоmоmаniа.bg

От рубриката “Време за пътуване” на вестник “Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътувате по-евтино и безопасно.

Днес ще ви запозная с различни форми на рентабилния швейцарски чешитлък. Например как в страната на банките отпускат по шест грозда на лоза или не повече от 450 грама. Това е лимитът на винопроизводителите в швейцарския кантон Вализ. 

Разказаха ми го Мари и Флориан Бас, собственици на малка изба. С изумление наблюдавах как чевръсти работнички зверски изскубваха “излишните”, едва наболи чепки от сорта Йоханисберг (отдавна изчезнал в родната си Германия, но съхранен във Вализ). При “простонародното” вино фендан ограничението е 1200 грама. “По количество на производството не можем да се мерим с Напа Вали в САЩ, Австралия или Чили.

Затова наблягаме на качеството”, поясни Мари, която заедно с мъжа си гледа 17 различни сорта грозде върху пет изключително стръмни, но слънчеви хектара. Годишният им добив е около 70 000 бутилки. “Във Вализ живеят 250 000 души, от които десет процента - винопроизводители. Но сред тях са и онези с по 100 квадрата лозе. С подобни количества не можем да излезем на световния пазар, затова пък снабдяваме ексклузивно скъпи ресторанти у нас”, добавя Флориан.

Последната им голяма инвестиция е капковото напояване на лозята от дъждовни резервоари, за да не харчат питейна вода.

Семейство Бас, винари трето поколение, заедно с други съмишленици се борили държавата да обяви близкото до град Мартини селце Мазо за лозарски резерват. В него новото строителство е забранено. И то е непокътнато от времето, когато местните хора били толкова бедни, че четири семейства правели кооператив да построят една къща от 4 стаи с различни входове.

Доста причудливи постройки - малки като кукленски домове, но всяка от четирите външни врати издава характера и вкуса на собственика си. Семейство Бас са превърнали фамилния си дом в място, където разказват на туристите историята на лозарския район, черпят ги с вино и местни деликатеси и им показват старинните начини за добиване.

На полето продължават усилено да “ампутират” лозичките. Надницата е от примамливите 150 швейцарски франка на ден. Въпреки че от навеждането със сигурност се сецваш. Повечето са местни жени, но всяко лято идва един чех, който е станал почти член на семейството.

Приютили го, когато като студент търсел доходоносна работа. Вече е завършил юрист, но месечният му доход от “скубане” на лози все още надвишава адвокатската заплата и продължава да идва. Във фабриката на семейство Бас всичко се управлява с компютри, но ръчните процедури са със сечива отпреди стотина години. Нагледен показ как старо и ново вървят ръка за ръка.

Друга екзотична вариация на швейцарския прочит на ясни на пръв поглед неща е заводът за боклук в скъпия квартал на юпитата. Бившата индустриална зона на Цюрих е превърнала вековните заводи в картинни галерии, театри, дискотеки и прескъпи апартаменти. Те мирно съжителстват с възстаричките “социални жилища” на напредничав фабрикант от началото на ХХ век. Той искал тружениците му да идват щастливи на работа и им построил блокчета, така че всеки да има зеленчукова градинка отпред.

Кварталът е странна смесица от “народни хрушчовки”, населени с по-цветни швейцарци, небостъргача на популярна верига супермаркети - на партера с първия пикап за амбулантна търговия, от който е тръгнало всичко, и свръхмодерни домове за неженени кариеристи. Не толкова мирно се спогаждали младите богаташи с един от трите завода за изгаряне на цюрихската смет.

Плащащите наеми от няколко хиляди швейцарски франка писнали срещу него, макар да е напълно екологичен. Но им скръцнали със зъби, че с енергията от завода се отопляват жилищата им, и те млъкнали. Всенароден вой надали съкварталците и срещу затварянето на типичните малки магазинчета под стария каменен акведукт като нехигиенични. Общината обещала да ги модернизира като бутици, ако хората се съгласят да им вдигнат данъците. Навили се. Самият акведукт пък е единственото нещо, улучено от заблудена бомба през Втората световна война.

Като постиндустриална екзотика елементи от старите фабрики са втъкани в пейзажа. Бившата пивоварна е художествена галерия със супермодерен частен клуб. А декорът на архивната корабостроителница е част от интериора на адски скъп ресторант с полилеи от мурански кристал и сребърни прибори. През похлупака от стъкло се вижда “контрапунктът” - изронени тухли и ръждясали инсталации. Сградата е приютила и клон на цюрихската опера и местния театър. А броилите по милион и половина швейцарски франка за авангардни апартаменти подписали при покупката декларация, че няма да протестират срещу шума в залата. Звукът на “Ромео и Жулиета” като радиопиеса до безкрай влизал в цената...

Най-хубавите жилища в т.нар. тренд са около реката. Там модернизираните фабрикантски блокчета съседстват с ливадите на упорити цюрихчани, които отказват да ги продадат.

В Женева пък ми показаха като забележителност носителя на титлата “паркинг на годината”. Част от подземния гараж за коли се намира под Женевското езеро, а при прокопаването на други участъци изскочили останки от римска крепостна стена. Архитектите умело ги вплели между разграфените места за паркиране. Малко сексистки звучи, но има и специални места за дами - малко по-широчки. Нали все не ни стигат 5 сантиметра... Асансьорът до паркинга също е обагрен с изкуство - между етажите е изографисан като морско дъно.

Магдалена Гигова