Хората от по-старото поколение още помнят нейната “Зимна ваканция” по стихове на Петя Дубарова и музика на Тончо Русев, която беше визитната й картичка. Макар че от 29 години живее в Италия, Росица Борджиева е оставила следа в българската естрада, затова нека си спомним за нея.
Днес тя живее в Чита де Кастело, област Умбрия, и от доста години се занимава с преподавателска дейност. Така че на 20 април певицата ще празнува рожден ден за пореден път далече от родината. 

Музиката е нейната съдба още от дете

Първите си стъпки като солистка прави със самодейния оркестър “Северно сияние” в родния си град Русе, с който печели златен медал на републиканския преглед на художествената самодейност през 1973 г. Въпреки това родителите й настояват и тя завършва икономически техникум. Дори за година работи като счетоводител. Но се намира човек, който й дава съвет:

“Ти ще пораснеш и трябва да умееш да взимаш сама решенията в живота си”. Младата жена се вслушва в думите му и кандидатства тайно от родителите си в естрадния отдел на Музикалната академия, където е приета на второ място след бъдещата си приятелка Кичка Бодурова. А на въпроса кога е разбрала, че пеенето е призванието й в живота, Росица Борджиева отговаря:

- Любовта към музиката носех в себе си още от малка. Учила съм солфеж и акордеон в музикалната школа “Ангел Кънчев” в Русе. Получих много добра вокална подготовка. А след завършването ми на академията през 1976 г. се явих на прослушване за международния фестивал “Златният Орфей”. Той бе моят трамплин. Спечелих втора награда.

След това хубаво начало разбрах, че пътят към върха е труден
От времето, когато припявахме с нея “Мила ваканция, пазя те, имам те...“

После съдбата я среща с бъдещия й съпруг. Голямата любов на Борджиева е солистът на балет “Арабеск” Марио Пейчев.

- Запознахме се на една “Мелодия на годината” през 1986 г., спомня си певицата. - Ние, артистите, обичаме след задължителната сценична програма да се забавляваме. Та на такава вечерна забава срещнах този прекрасен мъж, това прекрасно момче по онова време. След това той ме покани да го гледам в театъра и впоследствие познанството ни прерасна в любов. После се оженихме, роди се синът ни Юлиян. Спомням си, че Марио беше на турне в Италия и когато се върна, ми разказа, че е много хубаво.

Съдбата я отвежда в чужбина, където следва любовта на живота си. В Италия Росица Борджиева ражда и единствения си наследник, от когото има две внучета. Първите й изяви са в Южна Италия, където публиката я посреща радушно. В Соренто попада на фестивал, на който я харесват и питат дали не знае още неаполитански песни.

- За съжаление, тогава още нищо не знаех. Умрях от яд и си казах “Как е възможно!”. И започнах да изучавам неаполитански, който е много хубав език. Техните песни са много дълбоки, мелодични, хумористични, всякакви има. Този народ успява да пресъздаде своята душевност чрез музиката си.

Уви, в разцвета на семейното й щастие идва тежката новина - съпругът й Марио е болен от нелечимо заболяване. Той си отива от този свят само на 38 г.

- Това е животът, когато е много хубаво, не е на хубаво

Много съжалявам, защото се случи на един млад човек като Марио, моят съпруг. За мен беше тъжно, че загубих и приятел, и колега. Още по-тъжно беше за Юлиян, защото на прага на пубертета загуби баща си. Съдбата си е съдба. Трябваше да се въоръжа с много търпение, костваше ми дълги години. Малко се изолирах от света, защото в такива моменти си много чувствителен, а привидно не си личи. Благодаря на истинските ми приятели, които намериха време да ме утешат. 7-8 години пеех с италиански оркестри и обиколих цялата страна. Беше ми много трудно, защото бях изпаднала в тежко депресивно състояние. После се посветих на преподавателската дейност.

Справя се без успокоителни, без цигари и алкохол

Търси помощ в психологическата литература, прекарва часове сред природата, за да се върне към живота и работата си на преподавател. За школата си “Нова музика” в Чита ди Кастело тя разказа:

- Занимавам се с вокално възпитание на деца, но идват хора от всички възрасти, които имат желание да придобият добра музикална култура. Най-хубавото в ежедневието ми са малките. Харесвам техния чист, сърдечен и откровен свят. По принцип обичам човека. Той е най-ценният капитал - не може да се сравни дори и със златото. А нашето бъдеще, това са децата. Към тях трябва да се отнасяме с много голяма любов и да ги научим да обичат. Посланията, които им предаваме, оформят техния мироглед.

С таланта, който притежава, понякога я питат защо не е направила музикална кариера в Италия. И нейният отговор е откровен:

- Как да я направя? Нали някой трябваше да стане от този театър, за да ми отстъпи мястото си. Аз не съм имала такива цели, защото заминах със семейството си. После, когато останах сама, беше просто невъзможно. Имах други задачи - да отгледам сина си, да изплатя дома ни и т. н.
С малкото си внуче Мария, което носи името на дядо си

Днес Росица Борджиева е щастлива баба на две внучета и според нея това е несравнимо с нищо друго, защото:

- Златото може да го купиш и продадеш, но децата са едно безценно богатство. Как да опиша с думи чувството, когато се върна от работа и някой от внуците ми ме посреща с молба да попеем. Така ги научих на песничката “Хей ръчички”. 

Въпреки че е толкова години далеч от родината, Росица Борджиева казва, че никога няма да стане италианка.

- Моите корени са дълбоко тук. Аз съм човек, който като характер успява да се приспособи. Така че съм една добре посрещната гостенка в Италия и се държа като такава. Не сравнявам никого с моята съдба, приемам я такава, каквато е. Не съжалявам за нищо, имам бодър дух, мечтая много. Понякога се шегувам с моите ученици, че няма да ми стигне времето на тази земя, за да свърша всичко, което искам. 
 
Щрихи към портрета

Росица Борджиева е родена на 20 април 1954 г. в Русе. Красивата и талантлива певица е име в българската популярна музика през миналия век. Първият голям успех е втората награда в Международния конкурс за изпълнители на фестивала “Златният Орфей” през 1976 г. Следва първа награда на фестивала “Червеният карамфил” в Сочи - 1977 г., и трета награда и наградата на публиката на фестивала “Песни за морето” в Рощок - 1981 г. Солистка на Представителния ансамбъл при ГУСВ - София от 1976. Пяла е в почти всички европейски държави, Индия, Испания, Португалия, Дания, Германия, Куба. Най-типични за нея са лиричните песни, но често включва в репертоара си кубински и испански песни. Записала е участия на фестивалите в Малта и Кнок, Белгия. 


Ива ВАЛЕНТИНОВА