Имаше нещо необичайно в предаването „Нощен хоризонт” по БНР на 28 август. В студиото нямаше гости, както обикновено, а само водещ. Пееше Висоцки, обаждаха се слушатели, разказваха се случки, обикновено весели, и въпреки това беше малко тъжно. Може би защото Николай Атанасов започна така: „Мили слушатели, след тридесет години в Българско национално радио, от които осемнадесет в „Нощен хоризонт”, е време да се разделим. Тази вечер ще бъдем заедно за последен път. В тази програма и тази медия. Обичам ви!”
  
Реакцията бе различна. Някои се възмущаваха защо радиото се лишава от един такъв емблематичен глас и водещ. Други пожелаваха успех занапред и се интересуваха къде отново ще се срещат. Трети пък се интересуваха за първите стъпки на водещия в журналистика, а четвърти, като нас, попитаха: Защо?

- И все пак защо, господин Атанасов, се разделят с Националното радио? 
- Такова е решението на Управителния съвет и новото ръководство. Да се освободи от пенсионерите. Дали с всички нямам представа. Знам със сигурност, че аз и Тома Спространов вече няма да сме в ефир. От октомври миналата година съм пенсионер и до сега бях на хононар. Включваха ме в редовния график с по 5-6 предавания на месец. Та затова... Може би е дошло времето по пистите да се пуснат млади напористи колеги.
 
- Как научихте за раздялата?
- Не ми го съобщиха лично. Научих от една колежка, близка приятелка, обади ми се по телефона. Тя пък разбрала от друга, че съм до края на август. От първи септември - край. Няма ме в графика. Официално обаче никой нищо не ми е казал.

- Как реагираха слушателите ви, като научиха, че за последен път сте заедно?
- Обясних веднага за какво става въпрос. Да няма гадаене. Казах им, че от година съм пенсионер и че щом така е решило ръководството, нямам никакви възражения. Разбира се, докато съм в кондиция, не смятам да се затворя вкъщи и да решавам кръстословици. Продължавам.

- Обижда ли ви начинът на раздялата?
- В крайна сметка това са нещата от живота. И все пак трудно ми е да приема, че Националното радиото се отказва от такива емблематични имена. В една частна медия това не би могло да се случи. И аз, и Томата /Спространов б.а./ сме хора, които привличаме огромна аудиториа. На раздяла една слушателка ми каза: „Ами щом е последното предаване, от тук нататък вече ще живея здравословно. Няма да слушам „Нощен хоризонт” и ще се наспивам.” Обадиха се и много млади хора. Започнаха да гадаят защо ме спират, дали Висоцки не е причината, дали за нещо друго са ми вдигнали мерника? Всъщност аз го очаквах това решенине. И вече бях започнал да търся друга електронна медия, в която да продължа. Имам готов телевизионен проект и няколко идеи за радиопредавания, така че силно се надявам скоро да ме чуете по някоя друга от значимите медии.

- Може би не е задължително, но не е ли редно все пак да ви извикат и да ви стиснат ръката след толкова години работа в БНР.
- Редно е, но така са решили, така са го направили. От сега нататък и да поискат среща, за да ми кажат нещо, няма да ида. Вече няма какво да си говорим. Тридесет години. Целият ми професионален живот мина в БНР.

- Защо избрахте журналистиката?
- Родителите ми бяха геолози. Идеята беше на майка ми. Винаги съм обичал литературата, българския език, пописвах стихове, разкази, дори имах един роман, исках да завърша филология. Но година преди да кандидаствам, възстановиха отново специалността журналистика в Софийския университет „Свети Климент Охридски”, която години е била закрита. Та майка ми ме убеди, че това е динамична професия, която ще ми даде шанс да се срещам с много интересни и интелигентни хора.

След първата година на следването ни разпределиха по профили.  С приятелите ми, между които и известният поет Георги Братанов, който още не беше ослепял напълно, избрахме радио. Попаднахме на професор Веселин Димитров, светла му памет. Тогава той беше млад и прохождащ асистент, изключително харизматичен и невероятен професионалист. Той постави основите на съвременната програма “Хоризонт”. Тя стана коренно различна от останалите, информационно музикална, в разрез с всички концепции дотогава. Та той ни запали страшно. Не ходех редовно на лекции, но негова пропуснах само веднаж, успах се и направо умрях от яд. Професорът ни разказваше удивителни истории, като тази за един френски репортер, който седял подгизнал под дъжда и предавал репортажа си. Като се прибрал в редакцията, го чакали няколко пуловера, изпратени от благодарни слушатели. 

- Помните ли първата си журналистическа задача?
- Бях второкурсник, като стажант-репортер в “Хоризонт” ме изпратиха на някакво честване. Казаха ми: „Отиваш, чуваш, разбираш за какво става въпрос и веднага след края на събитието от първия уличен телефон ще продикуваш какво е станало”. Бях в паника, но направих каквото трябва, беше пълна импровизация. Информацията ми веднага е била прочетена от говорителя, но аз не я чух.

След като завърших, ме разпределеха на шестмесечен стаж в редакция “Полюси”, която беше военна. Шефът на редакцията беше подполковник, униформен, а аз с коса до раменете, която го вбесяваше. Поиска да се пострижа. Аз отказах категорично. Очакваше се да стартира живо предаване с радиокола, съвместно с милицията, което трябваше да показва къде какво става по нощна София. Аз трябваше да бъда репортерът, който се включва директно. Пилотното предаване, осъществено от друг колега, беше пълно с убийства, кръв, побоища, така че то стана и последно.

- Помните ли първото си предаване?
- Беше 1974-та. Поискаха да направя материал за западнопоклоничеството. Въпросът, който задавах, бе: Бихте ли напуснали България? Всичките, които чакаха в барчето на радиото, и които интервюирах, казаха “Да” . Само един допълни, че щом спечели пари, ще се върне. Като чуха записите, началниците се ужасиха. Леле. Сега пък иди в един завод, казаха. Да видим какво мисли работническата класа. Там бяха на другия полюс. Патриотичен. Оплюха предните ми събеседници. Последно поискаха мнението на някой корифей. Решихме това да е Генко Генов, тогавашният директор на “Златният Орфей”. Той говори повече за музиката и успя да балансира нещата. В крайна сметка не съм чул предаването, не знам дали са го излъчили, но хонорар ми платиха. Малко след това Генко бе обвинен в шпионаж. Викаха ме в милицията да питат защо съм го поканил. Казвам, питайте главния редактор, те го избраха...

- Как попаднахте в „Хоризонт”?
- Осем години бях сътрудник. Там бяха титанични имена. Работех усилено, но не ме назначаваха. Не бях партиен член и това ми пречеше. Извън радиото работих в една многотиражка, за да храня семейството си. Чак през 1986 година ми предложиха да ме назначат временно, по член 64. Казах, че на член не сядам. По никакъв начин. Няколко месеца по-късно станах щатен редактор в радио „България”, което работи за сънародниците ни зад границата. Това се случи точно преди тридесет години. Там новините се записваха и повтаряха непрекъснато 24 часа, въпреки че вече са остарели. Предложих им да ги четем на живо. Стана цяло информационно коментарно предаване.

- Бяхте водещ и на „Дарик наздравица”. Това предаване като че ли ви направи популярен? 
- Дойде 10 ноември 1989 години. Промените. Много колеги тръгнаха по частните радиа. „Дарик наздравица” се излъчваше в неделя от 12 до 14 часа. Там бях гастрольор. От Националното радио ми разрешиха, но поискаха да сменя името си. Тогава от Николаев станах Атанасов. Редувахме се с Искрен Пецов. Тогава той издаде албум. Това ме амбицира, Радосвет Радев ме подкрепи и издадох първия си диск „Мурка”. Станах страшно популярен и като музикант, и като журналист. Получавах непрекъснато пиене, мезета. Веднаж в ефир съобщих, че колата ми отвън не иска да запали и че алармата пищи. Идвам веднага, отзова се един слушател. Дойде, отстрани аварията и дори не ми взеха пари. Аз те слушам всяка неделя, каза, не искам да ми плащаш.

- Не отговорихте на въпроса как попаднахте в „Хоризонт”?
- 1989 година директор на радиото беше Александър Велев. Той ме назначи, както и той сега ме освободи . Вече работех за „Нощен хоризонт”. Предложиха ми самостоятелно предаване. Отказах категорично. Те продължиха да настояват, а аз да се инатя. Накрая разбрах, че няма отърване и така започна „Ники и приятели”.  В неделя от 12 до 14 часа.  Първият ми гост беше Никола Анастасов. Свалиха го след девет години, когато го слушаха вече 600 000 души. Аргументът на тогавашния директор Валери Тодоров бе, че вече е износено. В интервю той каза, че са ми дали задача да представя концепция за ново предаване.

- Как се чувства водещият, на когото свалят предаване?
- Отвратително е. Същото се случи и по време на големите бунтове в радиото, когато протестирахме срещу назначението на Иван Бориславов за директор. Водещите на „Нощен хоризонт” го свалиха от ефир. Имаше полицай пред студиото. Не ни пускаха пред микрофона, но ние бяхме там, стояхме отвън, за да не кажат, че не ходим на работа. Взеха други водещи, но, да, това е тежко предаване, три часа, с отворени телефони, те нямаха опит и се провалиха. Тогава уволниха някои от стачниците. Оголиха радиото тотално. Това беше една от най-големите кризи на БНР. Няколко месеца ни пекоха на тих огън. Малко предавания оцеляха. “Ники и приятели ” също, но ми казаха да се укротя и да не протестирам. Казах, че няма да изменя на стачката. Една неделя от 12 до 14 ч. пускаха само музика. Застанах на телефона. Слушатели пощуряха: И това предаване ли махнахте! Аз съм Ники Атанасов - казвам. Свалят ни от ефир. Идвайте пред радиото и протестирайте. И слушатели идваха. Заедно с нас. Беше лудница.
За 30 години в БНР сме сменили доста доректори. Имате ли любим?

Любим - силно казано. С Поля Станчева работихме добре. Все искаше да ме води в някакъв манастир, където баба й била игуменка, слушала ме и настоявала да се запознае с мен.

- Учителите ви?
- Мои учители са Божана Димитрова на практика и Веселин Димитров на теория. Аз също съм обучил не малко хора. Някои от тях вече са сред най-добрите водещи в радиото.
 
 
 
Мъж се обяснява в любов в ефир

Според Николай Атанасов, известен още като българския Висоцки, заради любовта към руския бард и майсторството, с което изпълнява песните му, “Нощен хоризонт” със сигурност е най-слушаното предаване зад граница. Той е водил около 2000 пъти. Скоро му се обидили от  Китай. Слушатели има в Щатите, Канада, Австралия, Нова Зеландия. Връзката им с водещите е почти роднинска. Обаждат се, пишат, предлагат и съобщава, че... се самоубиват.
 
Мъжът бил съвсем нормален, от Габрово. Говорил спокойно, но накрая казвал, че след като затвори телефона, ще се самоубие. За водещия това е шок. Пита: Болест, развод, пари? Нищо такова. Всичко му е наред. Николай се опитва да му обясни, че това е глупаво, че животът е важен. Отговорът е: Така съм решил. Затварям телефона е се гърмя. След малко друг самоубиец, този път от Враца. Трудно му било, не издържал. Журналистът започнал да разубеждава и него. Намесват се и други слушатели. В крайна сметка мъжът се успокоил. А след време габровецът отново потърсил Ники: Тогава аз наистина щях да се самоубия, казал му. Вие ме разубедихте и предпазихте от голяма грешка. Същото му казала и слушателка от Виена, която дошла с голяма бомбониера: Спаси ме вашият глас. Той е най-доброто ми успокоително.    

Сладко момиченце много настояваше в студиото да дойде певицата Роси Кирилова. Била й любимка. Поканих и двете, разказва Николай. В една тежка зима дойде един възрастен мъж, бивш железничар, от Русе. Вървял пеш десет километра до най-близката гара и настояваше да го пусна в ефир. Имал да каже нещо. Какво питам? Какъв е случаят? Искам да кажа по радиото, колко обичам Ганка, жена ми. Пуснах го и цяла България го чу.

Имало период, в който аудиторията настойчиво искала да бъде поканен един певец. Водещият категорично отказвал. Не бил по вкуса му. Но публиката го заливала с камари писма от цяла България. Няма да те оставим на мира - заканила се. Накрая Веселин Маринов седнал в студиото. Разговорът продължава един час. Много време. Тежко интервю. Изпълнителят на „Горчиво вино” излиза вир вода. Странен журналист е този Ники, казал.

Почти всички известни българи са минали през студиото на Ники Атанасов. „Изтървал” е само Маргарита Дупаринова и Петър Слабаков.

Веднъж поканил композитора Стефан Димитров и Богдана Карадочева. Докато си говорили, се обадил Васил Найденов. Пътувам и ви слушам, казал. А защо не дойдеш? След половин час Стефан Димитров вече бил на пианото, Васил и Богдана пеели. Невероятният концерт продължил до три през нощта.

Гостували са ми и музикантите от фамилията Чинчири. Голяма банда. Питам ги какво ще свирите. Каквото кажеш, отвръщат. Казвам: Не, каквото поискат слушателите, и отварям телефоните. И се започва: Искаме това, онова, мексиканско, класика. Ония, виртуозите, почват на секундата. Накрая един пожела нещо китайско. След месец ще стане, казах.

Исак ГОЗЕС