Една вековна традиция, характерна за населените места в Чернооченско, през последните години набра все по-голяма жизненост. Така е в Пряпорец, най-динамично развиващото се село в района, Дядовско, Житница, Черноочене, Черна нива и много други населени места.

В късните следобедни часове млади момичета носят голяма посуда от врата на врата. Жените, които искат да научат късмета на дъщерите и синовете си, са помолени да сложат пръстени, обеци или други предмети в него, съобщава rodopi24.

След като обиколят населеното място събраното се изсипва в казан, пълен с вода. На повечето места момичетата и жените от селото събират зеленина и ранно пролетни полски цветя, и се насипват в казана. След като устата му се завърже с плат, се поставя до розов храст.

Казанът се взима рано сутринта на 5 май на Хъдреллез. За да не се разваля вкусът на устата заедно се пие кафе с мляко. След това момиче сяда до казана. Съда се отваря с произнасяне на молитви.

При вадене на всеки предмет се чете отделно маане. Това продължава докато момиче или жена ги изважда един по един от казана. Ритуалът продължава докато всички бъдат взети.

В село Житница от уста на уста се носи легендата за вековния хъдрелезов дъб пазител на потта на челото. Скоро то е определено на 350 години и едно от най-възрастните в региона от вида зимен дъб.

Известно е, че работата на Хъдрелез се смята за лоша поличба сред местните хора и те никога не работят.

Преди много години един или двама души, които знаели това, решили в деня на Хъдърелез да откраднат скалните плочки (тикли), които хората от селото изкарвали от “Кьой йери (селското място)“ в район на махала Халачлар на чернооченското село Житница.

Защото така или иначе в нивите на “Узун боджар” няма да има никой.

За всеки случай сметнали да отидат преди изгрев слънце на 6 май сутринта и да ги пренесат с волска кола. По пътя минали покрай грандиозния вековен зимен дъб. Те видели, че казанът за мартъфал стои до него и чака жените и момичетата от селото да дойдат. Отишли до “Кьой йери“ и напълниха волската кола с каменни плочи.

На връщане когато се приближиха до големия дъб, видели две момичета да се люлеят на люлката в клоните му, и ги чули да пеят маанета. Момичетата ги повикаха при себе си. Разбира се, те си мислели, че са от село.

Помолили ги да извадят нещо от казана и да прочетат маани. Противно на очакванията, момичетата изпели намекване за връщане на камъните и проливане на пот от челото. Твърдели, че имат собственик.

Тези хора се опитали да ги отнесат като техни тикли, без да обърнат внимание на смисъла. Воловете обаче закъсали, а каруцата не мръднала дори крачка напред.

Момичетата, които продължавали да се люлеят, настойчиво ги подканвали да върнат тиклите на място. Тези хора разбрали, че не могат да вземат каменните плочки и решили да се върнат и да ги оставят.

Тогава волската кола минала оттук безпроблемно, но от момичетата нямало и следа.

Когато те се приближили до махала Халачлар, след като се изкачиха на хълма, видели, че жените и момичетата се събират в селото и идват да отворят казана и да извадят мартифала. Тези хора разказали какво се е случило току-що и попитали кои са тези момичета. Жените се изненадали.

Те казали: „Не, ние идваме сега, ние не познаваме тези, които казвате в това село“. Така този голям дъб започва да бъде известен като мистериозно място. Може би малко известна легенда. Истина или не, но трябва да се предава от поколение на поколение.