Социализмът беше мека за послушковци, за безгръбначни мекотели и млади лакеи, които се стремяха да приличат на своите икони - партийните вождове. От най-ниския до най-високия ранг. Особено по визия. Гилдията от партайгеносе беше еднотипна, скроена като по калъп - високо подстригана и с някакъв мижав чембер на темето. Като рано оплешивелия генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.
Колкото по-голяма бе приликата с правешкия вожд, толкова шансовете ти за изкачване по стълбицата бяха по-обнадеждаващи. И затова кариеризмът процъфтяваше.

Моите дертове с младежките ми коси започнаха в далечната 1972 г., току-що завършил със златен медал средното си образование. Пътуваме с брат ми от Кърджали за София, където да се явя на кандидатстудентски изпити в СУ “Климент Охридски”. Слизаме на жп гара Пловдив да си купим кафе. Вместо кафе 

две яки ченгета ме хващат под мишниците и ме водят в... бръснарница

на самата гара. Все още помня това помещение в източната й част, днес там има някакъв офис. Имал съм неприличен вид, обясняват ми в движение, и трябвало да ме приведат в подобен такъв. А как съм пътувал от Кърджали до Филибето така, никой не ти дава обяснение. 

И за какъв вид говорим само месец-два след абитуриентския ми бал. Как така косата ми е станала толкова дълга, че да загрозява приличното ни социалистическо общество. Побеснях, луда чирпанска глава, но няма мърдане. Яките мильовци ме сложиха насила на бръснарския стол, а там един мангал точи ножицата и загрява бръснарската машинка. “Подстригвай според правилата, които сме ти дали, и недей да жалиш материала!”, нареждат униформените. Не хванаха дикиш и обясненията ми, че отивам на изпити в София, че от тях зависи бъдещето ми, ако изпусна влака. Звънят тъпунгерите по някаква радиостанция - тренът да не тръгвал без моята скромна особа. Егати и хъшлака, да нарушиш цяло разписание по железниците само за малко по-дълга коса. И това ако не е безумие. 

На всичко отгоре си платих и за “услугата”, май беше 20 ст.

Дни след инцидента изпратих гневно писмо до тогавашния министър на вътрешните работи Димитър Стоянов, все още помня името му, и до главния редактор на в. “Антени” и председател на СБЖ Веселин Йосифов, наричан още Весо Кучето. И до ден-днешен чакам отговор... 



1975 г. Първа студентска бригада в пловдивското село Труд. Берем по няколко тона ябълки на ден. Дори и като бъдещи филолози, а не като аграрници, преизпълняваме нормите си. Още първата седмица пристигна някакъв капут от студентския ВУЗ-овски комитет, с някакви звезди като генерал по синята униформа, и ни нареди в 20 часа да бъдем на вечерна проверка. Мъжете - обръснати и подстригани, а момите - с дълги поли или с панталони. Наболите бради нямаше как да ги скрием, жертвахме ги, но някои от нас спасиха поне косите си. Колежките ги намазаха с бира и така ги скрихме под бригадирските кепета. Добре че оня идиот, който се изживяваше на фелдфебел, не нареди: “Шапки долу!”. 

До едно време си броях насилствените подстригвания, особено в провинцията, но после ми писна. Когато пристигах в Кърджали в “неприличен вид”, най-често засядах в книжарниците и в местната библиотека. Знаех, че там милиционери не стъпват. Иначе слухтяха по улици, по ресторанти и барове. Прибираха зелените паспорти на нетрадиционните по външен вид и им ги връщаха, след като субектите минат през бръснарница. Унизително, гадно, непростимо!

Георги АНДОНОВ, Кърджали