“Не познавам по-щастлив и по-голям простак от Калинов. 99% ме харесват. Не мога да бъда друг. От бебе знам кой съм, колко струвам и това е превъзходството ми пред другите. Не съм назначаван и не съм бил на заплата. Никога! Сам се научих да рисувам с молив, скулптурата, стъклото, графиката, това чудо на чудесата. Никой не ме е учил. От 4-годишен знаех, че съм това, което съм.”

Това е Ставри Калинов. Записал съм тези негови думи не толкова отдавна в ателието му. А го познавам от много години. 

И винаги съм си мислил, че той е най-работливият човек на тази земя

Нищо друго освен изкуството не го интересуваше. И нито минута не губеше в излишества извън него. Не пиеше, не пушеше, аскетизмът му беше пословичен. 

“Аз имам в главата си всяка жена, която поискам. И я ползвам колкото пъти поискам. Имам всичките пари на света. И мога да ги харча както си искам. Само че в реалността, в този изроден свят, аз съм невежество. Не искам да ме експлоатират: с чувства, секс, да ми отнемат времето. Искам да се експлоатирам сам. Сладкият живот не е живот, той е съществуване. Живот, значи да имаш вот, да имаш позволение, да създаваш, а не да консумираш. Аз съм плагиат на човечеството” - казваше.

Въображението и чувството му за хумор бяха безкрайни. Историите му изглеждаха невероятни, почти измислици, но по начина, по който ги разказваше, в крайна сметка убеждаваха, че може и да са истини. 

Като тази, в която вятърът го спасил:

Бях в Австралия няколко месеца, но исках да се връщам. Копнеех да видя първата си съпруга, обичах я лудо. Трудно взех билет за самолета, тъй като имаше голям наплив на пътуващи за Европа. Три месеца чаках. Най-накрая кацнах на летището в София и никой не ме чакаше. Помислих си, че тя иска да ме посрещне вкъщи, да ме изненада. Таксито пълзи, аз нямам търпение и целият горя. Асансьорът не работи. Хуквам към 14-ия етаж. Вратата заключена - звъня, но никой не отваря. Влизам. Апартаментът с главата надолу и бележка, че любовта ме е напуснала. Нищо не ми оставаше, освен да се кача на парапета и да скоча в бездната. Така и направих.

В този момент вятърът духна и няма край, и няма край нашир и длъж... Силен вятър ме грабна и “хвърли” обратно на балкона. Това е самата истина. 

Бях щастлив, окървавен и наново жив - жив, жив!

Уви, на 13 септември вятърът не спаси талантливия художник. Отиде си на 78. Почти пророчески. Беше на 71, здрав, пълен с енергия, когато ми каза: 

“Струва ми се, че ми остават не повече от 5-6 години. Знаеш ли как е умрял Паскин? Обесва се, когато е на върха. С това най-много е спечелил. Същото е направил и Исус. И Юда, който се беси на третия ден след разпятието. Юда е най-съвършеният и добър човек на света. Той е помогнал на Исус да направят тази история. Христос го е молил да го предаде, да има обвинен, казвал му: “Теб ще те съдят, ще те бият, защото си предал своя най-добър приятел. Но после ще блеснеш на небето като звезда”. Христос е знаел, че няма да свърши на кръста. Къде е умрял? В Индия. Всичко това са го направили, за да уплашат човечеството, което заживяло съвсем разюздано и покварено.” 

Като човек, роден във Видин, той се гордееше със своя град и най-велик съгражданин. Паскин от дете го знам - казваше. Водач на импресионизма. “Бях в школа по рисуване, която се казваше “Жул Паскин”. Някога майка ми се е срещала с него, но това е наша тайна. Видин ми даде възможност да съм това, което съм. През целия си живот съм свидетел на удоволствието, с което хората гледат моите картини и скулптури. Това ме прави щастлив.”

През годините Калинов неведнъж е работил в чужбина. Разказваше за един българин, който подарил църква в Балтимор, близо до Вашингтон. Поканил го да направи стенописите, витражите, всичко. Там видял прекрасни сънародници - истински хора, умни, достойни, способни, но са там. Избягали.

А вие защо не ги последвахте? - питам го. Отговори ми, без да се замисли:

“Там, дето си първо мляко засукал и първо либе залюбил, това е родината. Затова останах в България. Имам покани от Австралия, Нова Зеландия, Щатите, но съм тук. 

Не мога да живея на друго място

Докато бях в Америка, заможни доктори, инженери и журналисти ме поканиха да си приказваме. Хвалят се с хубавите си къщи и пари. През нощта обаче дочух плач в съседната спалня: “Още две години трябва да останем. Да вземем пенсията и се прибираме в България. Чуваш ли? Още две години, ще издържиш!”. Отивам на друго място на гости и се повтаря същото - всички мечтаят да се върнат. Там са роби на парите. Не искам. Живея в друг свят. Искам да давам, не да продавам.”

- Станахте голям художник. Защо трябваше да се борите толкова години, за да влезете в Художествената академия?

- Не съм роднина на Тодор Живков и дълго не ме приемаха. Пет пъти кандидатствах и накрая отидох във Видин, взех нож, заключих се и започнах да се самоубивам

“Помощ!”, пищи майка ми. И я чува една семейна приятелка, Лили - два метра висока, зимата ходеше боса. Тя разби вратата и като ме запука: “Копеле мръсно, ще мъчиш майка си! Защо бе?!”. Шамари и пак шамари. Обясних й, че 5 пъти не ме приемат в Художествената академия. Тя се замисли и каза: “Вече си влязъл”. 

После вдигна телефона и позвъни на жената на професора, която се оказа нейна снаха, сестра на мъжа й. Говори с проф. Василев и той й каза: “Мила, заради теб вече е приет!”. Още на следващата година бях студент. За два семестъра не взех нито един изпит и загубих права. По това време изживявахме нещо романтично с дъщерята на Георги Джагаров.

Тя ме заведе да ме запознае с майка си. Жената поиска витраж, за да не гледа боклуците на двора. Казах, че мога да й го направя. Започна да ме разпитва какъв съм, що съм. Казах й, че съм студент в Художествената академия, но съм се самоизключил. Тя веднага се обади на Величко Минеков, ректора: “Утре ще дойде Калинов, да го възстановите!”. Така и стана. Взех дипломата, зачетох се в нея и после я скъсах.

Двама художници с чувство за хумор

- Кога станахте известен? 

- След като направих сребърната изложба. Вече бях завършил, купих от ЦУМ двадесет и два килограма сребърни бижута. Това стана при социализма. Добре че взех документ. Стопих ги и направих малки скулптурки. 

На “Раковска” в по-ново време галерия “Досев” беше магазин за бои. Поисках там да ги изложа. Казаха, че не може. Отидох при големия художник Любен Зидаров, тогава председател на фонда към СБХ, той прати човек да види работите ми и разреши. От Археологическия музей дадоха страхотни стъклени стативи. Джагаров откри изложбата - много хора, шум.

Един ден минава Светлин Русев. Виждам го на витрината. Влиза. Пита кой е колегата, на когото е тази изложба. Отговорих му, че съм аз. “Утре в 5 ч. ела да си вземеш картата, че си член на Съюза на българските художници”. За такова членство тогава се чакаше пет години. Приеха ме заради моя труд, желание и лишения. 

“Аз съм едно малко момче и никой не бива да ме пренебрегва професионално”, казваше Ставри. Той не подписваше картините си. Беше убеден, че не могат да го объркат с друг. Че още като го погледнат, ще кажат: “Това е Ставри. И тази малка бронзова скулптура на Чарли Чаплин е негова”.

За Ставри Калинов и гениалният актьор беше идол. И той непрекъснато ваеше смешноватата му фигура. Днес тя краси много домове и вечно ще напомня за артиста, който я е създал. Независимо че той вече твори в други галактики. Но какво да се прави, това е неговата мисия: Да бъде плагиат на Бога. На земята и отвъд нея.

Прощавай, приятелю!

Исак ГОЗЕС