Откривам грандамата на българския джаз проф. д-р Стефка Оникян на точното място, където може да отпразнува рождения си ден, а именно на Джаз феста в Банско. Зад гърба си тя има над 40 години сценична дейност, които са оставили спомени за безброй интересни срещи и пътувания. Оникян е жена със силен дух и творческо мислене, в чиито вени сякаш тече музика. Може би всичко това идва и от смесените й гени на два силни народа - българският и арменският.

- Как се чувствате?

- Истината ли? Малко съм уморена точно сега, защото тук в Банско има страхотни концерти, които продължават и след полунощ. Взимат ми здравето - не мога да се наспя, но пък съм щастлива. 

Как да изпусна този балсам за душата - срещите с колеги и приятели, с ценителите на това изкуство... 

В света, в който живеем, сме малко шантави музикантите, защото музиката ни спасява от всичко лошо, което е около нас. За зло или за добро, без музика не можем, колкото и да е богат един човек, ако душата му е празна - нищо не става.

- Повод ли е рожденият ви ден за равносметка! Поглеждате ли назад или пък в бъдещето?

- Чак равносметка - не! В миналото, като погледна... не знам. Почти за нищо не съжалявам. Моето ежедневие е динамично. През целия си живот съм се занимавала само с музика и отново бих го направила, защото смятам, че хората на изкуството са благословени! 

Тук, в Банско, ме налитат спомени, сега е и малко по-различно за мен. За първи път от 26 години не съм участник в сценичните изяви, а съм гост. Радвам се на всеки Божи ден. 

Благодаря на Бога, когато мога да преживея някакъв радостен миг, от неща, които не могат да се купят с пари, и от музиката, разбира се... 

- Защо точно джаз?

- Е, това е любов от детството, баща ми непрекъснато ме влачеше със себе си на работа, на участия, на сбирки с приятели. Аз съм закърмена с тази музика. Отначало не разбирах какво е то това Шу-би-ду, но постепенно разбрах.

Джазът е разнообразна музика, не е като едно поп парче, което пееш по един и същи начин. Можеш да импровизираш, има голяма хармония, а и стандартите са изпитани във времето, в световен план. Например Луис Армстронг пее “Очи чорние”, но по неподражаем начин - това е.

Джазът за мен е състояние на духа - една и съща песен може да се изпее по хиляди начини. Аз с това живея, с това съм отхранена. 

Вкъщи може хляб да не е имало, но музика е имало винаги

Татко беше музикант, мама певица, сестра ми е певица, племенникът ми е барабанист, синът ми пее, мъжът ми беше музикант, зет ми е музикант. Никога не съм мислила за друга професия.

(Бел. а. - Стефка започва да взема уроци по цигулка и солфеж на 5-годишна възраст. Баща й иска да я направи цигуларка, но тя си има друго наум.)

- В 6-7-и клас реших, че няма да стана цигуларка, а певица. Кандидатствах в Музикалното училище, майка ми и баща ми не знаеха, веднага ме приеха. Започнах с един биг бенд. Отидох на турне в Смолян, а диригентът на оркестъра написа на баща ми бележка: “Мелконе, дъщеря ти е с мен, не се притеснявай”. Иначе татко щеше да ме утрепе (смее се).

Имах страхотен успех на това турне. И разбрах, че връщане назад няма. Въпреки че той много искаше да съм цигуларка, да се занимавам с класическа музика. Но в крайна сметка не стана това, което той искаше - стана това, което аз искам.

- Умеете ли да импровизирате в живота, гъвкава ли сте?

- О, има по-добри от мен. Но преди всичко аз дължа името си на поп музиката. Навремето на един от най-силните конкурси - “Златният Орфей” с участието на Алла Пугачова и Карл Уейн, спечелих втора награда. Голямата награда отиде при Алла, а първата при Карл. 

А след това съм записала над 300 песни, но да си призная, някои от тях бяха със съмнителни качества и по тази причина са отдавна забравени. 

За съжаление, времената бяха други. Такава беше политиката - на членовете на Съюза на композиторите песните се приемаха малко по-лесно... 

Аз бях млада певица и по-лесно се изправях пред микрофона. 

Имаше и песни за чукове, триони, строители, миньори, летци и шофьори..., имаше всякакви профкомитети и щуротии. Какво ли не съм пяла. За всеки професионален работнически празник - специално, тематично изпълнение, такова беше времето...

- Продължавате да работите, каква е тайната на вашата енергия?

- Тайната е в моите студенти. Младите хора никога не говорят за болести. Учудващо е, че “моите деца”, както ги наричам, твърдят, че черпят вдъхновение и енергия от мен. Явно процесът е двупосочен. Когато започнах, не вярвах, че ще стана преподавател, не знаех какво да правя, на какво да ги уча тези деца.

Различно е от това да пееш - там те посрещат с цветя, целуват ти ръка, водят те на вечери, а преподавателската работа не е изпълнена с толкова блясък. Но когато успееш да извадиш най-доброто от таланта на един млад човек, удовлетворението и радостта са неописуеми. А това неминуемо зарежда с положителна енергия.

- Реализирахте проект “Нов живот за старите песни”, който се превърна в хит. За това ли мечтаехте?

- След 30 години в Академията си позволих да направя с моите студенти парчета от моята младост. И се получи - на децата им харесаха. 

Като се изключат произведенията на партийно помазаните композитори и автори, някога имаше и много качествени неща. Жури от 18 души преценяваше кое парче е качествено. Всичко минаваше през цедка и може би затова много от тях станаха хитове, а аз и колегите ми не сме в забрава.

Пожелаваме на Стефка Оникян незабрава, крепко здраве, много обич и нови творчески успехи!

Щрихи към биографията

♦ Професор д-р Стефка Оникян е родена на 10 август 1951 г. Пее от съвсем мъничка, но първото й качване на сцената е свързано с вкусови усещания. Тя е в заведение, където работи баща й, музикантът Мелкон Оникян. “7-8-годишна да съм била, като се качих на сцената. Изпях песента “Мелничката за кафе”. И като започнаха всичките хора от масите да ме черпят! На мен много ми хареса”, разказва тя. 

♦ На 16 г. напуска родния си Пловдив и оттогава - с изключение на пътуванията по света (Финландия, Италия, Австрия, два пъти в Куба, Мароко, Алжир и целия соцлагер), живее в София. Говори свободно 6 езика и поназнайва още осем. 

♦ През 1971 г. е поканена от Николай Куюмджиев в трио “Обектив 71”, заедно с М. Хранова и М. Градева. През 1973 г. прави първия си студиен запис в БНР - песента “Земен вик”. Завършва АМТИИ в Пловдив в класа по пеене на проф. Калина Жекова. Печели I награда от Международния конкурс за естрадни изпълнители в Колобжег - Полша, и II награда на “Златният Орфей” (1974). В периода 1975-1978 г. осъществява турнета у нас, в СССР и Куба. Пяла е с Биг бенда на Олег Лундстрем, както и с големите музиканти Милчо Левиев, Симеон Щерев, Петър Петров, Людмил Георгиев, Анатоли Вапиров, Антони Дончев, Христо Йоцов и много други. Осъществила е многобройни записи на театрална и филмова музика. 

Паулина БОЯНОВА